Решение № 39 от 06.02.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Варна, 03.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Магдалена Кр. Недева

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Д. Томова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20233001000486 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба, депозирана от името на Р. С. Ф. ЕГН ********** срещу решение № 58/08.06.2023 г. по електронно дело 20233200900016 (ТД № 16/2023 г. на Окръжен съд – Добрич), с което е било установено вземане на кредитора „КАРИМА“ЕООД, ЕИК 124618276 по оспорена заповед за изпълнение до размер от 130 000лв. като дължима изискуема част от главница по издаден от този длъжник запис на заповед, ведно със законната лихва, считано от сезиране на заповедния съд и са разпределени разноски.

Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд са разгледани в определение № 634/07.09.23г, неоспорено след обявяване на страните, ведно с доклада на изложените подробни оплаквания по обжалвания акт.

Въззивникът Р. С. Ф., чрез пълномощника адв. Г., се позовава на неправилните изводи за възникнала отговорност на доставчик на земеделска продукция, безспорно обезпечена с издаването на процесния запис на заповед.

Сочи че съдът не е преценил правилно валидността на уговорката за неустойка за неизпълнение, чийто значително прекомерен размер не е бил съобразен с присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Отделно се позовава на игнорирането на уговарянето на предварителна покана от купувача като условие за изпълнение, и липсата на доказателства за настъпване на такъв факт, както и на съобразяването на задължително 1 тълкуване на закона за отпадане на действието на каквато и да е неустойка за неизпълнение след упражнено от кредитора право на разваляне на неизпълнения договор. Излагат и оплаквания за необоснован извод за приравняване на дадения аванс по договора на задатък по неизпълнен договор, въпреки оспорването на съществуването на такава кауза от длъжника и наличие на изрична уговорка на страните, изключваща такова вземане при категорично доказаното частичното изпълнение на доставката до размер изцяло покриващ авансовото плащане. Като счита, че съдът не е обсъдил задълбочено всички събрани доказателства, въззивникът намира за неправилен крайния извод за дължимост както на двойния размер на внесения аванс, така и на неустойката за неизпълнена част от договора. Обосновава незаконосъобразно ангажиране на отговорността на издателя на записа, обезпечаващ тези задължения. Моли за отхвърляне на неоснователния иск след отмяна на обжалваното решение в цялост. От името на тази страна не е изложена пледоария по съществото на спора.

Въззиваемият „КАРИМА“ ЕООД, чрез адв. С., в срока по чл. 263 ГПК е оспорил оплакванията в жалбата. Счита, че всички те касаят относителни възражения на издателя – длъжник по ценната книга, които не са били своевременно заявени в срока за отговор и затова са били преклудирани, поради което изобщо не е следвало да разглеждат, извън възраженията по действителност на неустойките, обезпечени с издадения запис на заповед.

Счита за недоказани доводите за прекомерност на неустойката, като евентуално сочи и съображения за валидното договаряне на обезщетението от 30 % дължимо поради отказа на продавача да достави уговореното количество и уговорено като дължимо и при разваляне на договор от изправния купувач.

Отделно излага доводи за правилно преценени факти по авансиране на цялото договорено количество и приложените от съда законови правила за третиране на предварително платената цена като задатък за изпълнението на договора в цялост при липса на изрична уговорка на договарящите се в противен смисъл.

Моли за потвърждаване на обжалвания акт. Преупълномощен адвокат поддържа бланкетно по същество доводите за обосновано и законосъобразно уважаване на основателната претенция на кредитора по ценната книга.

Насрещните страни са заявили искания за определяне на разноски за настояща инстанция, без да са конкретизирали исканя си в списъци по чл. 80 ГПК.

За да се произнесе по въззивната жалба, съдът взе предвид следното:

Решението на първоинстанционния съд е действително /по критериите, възприемани в мотивите на ТРОСГТК № 1/2011 г. на ВКС/ и съответства на предявен иск за установяване на вземане, за което е била издадена конкретно индивидуализирана заповед за изпълнение по твърдения на кредитор за парично задължение, удостоверено в частен документ (чл. 417 т.10 ГПК).

Отхвърлителният диспозитив за част от 20 000лв. не е обжалван и остава извън контрола на настоящата инстанция, поради което посочената там характеристика на претенцията като частичен иск не следва да се коментира.

Обжалваният установителен диспозитив визира само 130 000лв от главницата на дълга по ценната книга, като предметът на установяване точно възпроизвежда менителнично вземане, поискано в цялост( а не като частичен 2 иск), така както е въведено с твърденията на заявителя – поемател на издаден от длъжника запис на заповед при първоначалното сезиране на заповедния съд. В рамките на служебната проверка за допустимост след справка с приложеното ЧГД № 3210/2022 г., по описа на Районен съд – Добрич, с е констатира идентичност на задължението на издателя на ценната книга, удостоверено в издадената заповед за незабавно изпълнение за цялата главница в размер на 150 000 лв. въз основа на документ по чл. 417 т. 10 ГПК (запис на заповед, издаден на 11.07.2022 г., с падеж на 31.10.2022 г.), заедно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението (04.11.2022 г.) до окончателното плащане на дълга. Оспорването на приведеното в изпълнение изпълнително основание с бланкетно възражение по реда на чл. 414 ГПК поражда интерес на взискателя да получи съдебна защита на спорното материално право. С предявяване на иска по реда на чл.

422 ГПК, в указания от заповедни съд срок, кредиторът упражнява допустимо процесуално право като съхранява и действието на нестабилния изпълнителен титул. Не се констатират процесуални пречки за възникване и упражняване на правото на установителен иск, постановения установителен диспозитив по съществуване на изпълняем менителничен дълг е допустим.

Съгласно т. 17 от ТРОСГТК № 4/2013 г. на ВКС, предмет на делото по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 ГПК въз основа на запис на заповед, е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект, което произтича от абстрактна сделка, чието основание стои извън съдържанието на самата ценна книга и е непротивопоставимо на добросъвестни трети лица(приносители и джиратари). Когато обаче функцията на менителничния ефект е обезпечителна и липсва спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е повод за издаване на абстрактния запис на заповед, то също става предмет на делото, независимо от коя страна е въведен този преюдициаелен за упражняване на права по ценната книга въпрос. В случай на спор относно обезпечената със записа кауза, всяка от насрещните страни носи тежест да докаже твърденията си: кредиторът следва да установи твърдяното обезпечено основание и породената от него гарантирана отговорност на издателя, а длъжникът ( ако не е успял за опровергае с насрещно доказване сочената от ищеца кауза чрез доказване на друго основание) носи тежест да докаже пълно правоизключващи, правопогасяващи или правоотлагащи възражения срещу обезпечената отговорност.

В конкретния спор, обезпечителният характер на ценната книга е признат от кредитора още в исковата молба, наред с твърдения за конкретното обезпечена с нея договорна отговорност на издателя на записа, която се поражда от неизпълнението му като продавач по договор за доставка на селскостопанска продукция. С тази своя процесуална позиция ищецът е освободил насрещната страна от тежестта на процесуалната преклузия за обосноваване на релативни възражения срещу добросъвестно ползване на абстрактна ценна книга извън обезпечена с нея кауза и за посочване на сключения договор като основание за обезпечената отговорност. Затова е без значение, че ответникът е пропуснал да заяви становището си по иска.

Пропускането на срока за отговор препятства само защита чрез възражения, 3 основани на факти, които не са вече посочени по делото и оспорване на истинността на противопоставими на ответника документи( арг. от чл. 370 ГПК). Липсата на становище по фактите, включително и тези за каузата (която не е била обозначена в заповедното производство) обаче не преклудира пасивната защита, чрез отричане на безспорност на правопораждащия вземането фактически състав, тъй като издателят по ценната книга вече е заявил, макар и бланкетно, своето становище като общо оспорване на отговорността си с възражението срещу материалното право (Решение № 206 от 07.12.2010 г. по т. д. № 623/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение №50096/22.12.2023 по т.д. №3401/2022г на ВКС III г.о.). Само по себе си, неподаването на отговор в срок не прави иска основателен, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и пасивността на ответника не може да бъде приравнявана на признание на иска или на фактите по спора (Решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г., на ВКС, I т.о.).

Затова, при вече оспорена заповед, за безспорни могат да се считат само твърдения, които са или изрично признати или възприети като такива след обявяването им в доклада на съда като неоспорени и неподлежащи на доказване(арг. от чл. 142 ал.1 и чл. 146 ал.1 т. 3 и 4 ГПК). В конкретния случай, именно преди изясняването на позицията на страните по фактите, очертаващи предмета на делото, включително и вече въведено от самия кредитор „възражение“ за обезпечителна преюдициална обусловеност на менителничния дълг от конкретни хипотези на отговорност на издателя (за неизпълнение на конкретен престационен договор), становището на ответника е определящо за доклада по твърденията и възраженията на всяка от насрещните страни. Чрез своя пълномощник, ответникът – издател на ценната книга е възприел и съответно е признал като безспорно не само поемането на менителничен дълг като обезпечение по посочената от кредитора конкретна търговска доставка, но и две от уговорените хипотези на обезпечена отговорност на продавача (двете неустоечните клаузи по т. 7.2 от договора), като именно по тях е заявил и насрещно своите възражения за нищожност поради противоречие с добрите нрави, които макар да не са докладвани са били разгледани от съда в обжалвания акт. Верно е, че тези възражения, при липса на спор относно твърденията на ищеца в исковата молба за наличието на уговорени неустойки, ответникът е следвало да заяви в срока за отговор, но в случая се касае за основание за недействителност, обосновано със съдържанието на безспорно изявена воля в самия договор, за което съдът е длъжен да следи и служебно и затова може да докладва на страните и да разгледа дори и без някоя от тях да се е позовала на противоречието с моралния принцип на справедливост (ТР ОСГТК 1/2020 и ТР ОСТК 1/2009г. на ВКС). Затова и доводът на въззиваемия за преклузия на този контрол е несъстоятелен.

Твърденията на кредитора за обезпечаването на отговорност за връщане на авансово платена цена като задатък по търговската доставка обаче са били изрично оспорени в становището на ответника, който отрича да се е договорял за такова обезпечение и дори сочи, че в същия договор е включена клауза, която потвърждава общата воля за изрично изключване на такава отговорност при разваляне на сделката. Така формулираната защита на ответника неправилно е квалифицирана от първата инстанция като ново 4 възражение, което не е упражнено в срок.

Оспорването на изгодните за ищеца твърдения не само че не е било преклудирано, но дори е налагало допълване на първоначалния проект за доклад на съда с изрично оповестяване на очертан спор относно факта на постигнатото съгласие за съдържание на договора по чл. 344 ТЗ при безспорно уговорено и изпълнено от ищеца авансово плащане на част от цената на договорена за доставка стока. Вместо това обаче първоинстанционният съд е приел, че спор по обезпечаване на задатък липсва и е установил (без да обсъди доводите на ответника) съществуващо вземане на купувача за двоен размер на задатък, обезпечено с ценната книга.

Разпечатката съдържа 29 от 84 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5dd70e6a-ae05-45b0-a257-72e0096cb78f