Решение № 1293 от 21.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1293 гр. Пловдив, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Вили Ст. Шутова като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20215330114219 по описа за 2021 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Л. Б. против „Сити кеш“ ООД, с която се предявява установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата от договор за кредит от ******** г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 91,66 лв., е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, както и като заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че на ******* г. страните по делото сключили договор за кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 300 лв., при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР – 49,87 %. Ищцата сочи, че по съгласно чл.5 от договора, заемът се обезпечавал с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. При неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, се дължала неустойка в размер на 91,66 лв., която следвало да се заплаща разсрочено от ищеца, заедно с погасителната вноска. Позовава се на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която са нищожни уговорките за размер на разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва. Поддържа, че уговорената в договора неустойка е загубила присъщата й обезщетителна и обезпечителна функции, доколкото представляваща почти 100 % от заетата сума. Освен това било предвидено неустойката да се кумулира с погасителната вноска, като по този 1 начин било налице скрито оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на заемодателя. Поставените в договора изисквания за осигуряване на обезпечение по кредита били неизпълними и обосновавали единствено получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК. Намира, че уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител е в противоречие с целта на Директивата.

Твърди, че клаузата на чл.8 от договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Поради невключването на неустойката в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора. Предвид изложените твърдения предявява настоящия иск и моли за тяхното уважаване.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Сити кеш“ ООД – гр. София, е депозирало писмен отговор, с който признава предявения иск и моли за постановяване на решение при признание на иска по реда на чл.237 ГПК. Моли на основание чл.78, ал.2 ГПК да не му бъдат възлагани в тежест разноски в производството. Сочи, че процесната неустойка не била претендирана от ответника, не са изпращани покани за дължимостта й, поради което счита, че не е станал причина за завеждане на делото.

В законовия преклузивен срок ответникът предявява насрещен иск срещу Г. Л. Б.: В насрещната искова молба се твърди, че между страните е налице облигационно правоотношение по договор за паричен заем № ******* г., с предоставена в заем сума в размер на 300 лв., ГПР – 49,78 % и фиксиран лихвен процент от 40,05 %, като общата сума за плащане била 315,34 лв. и следвало да се върне на 11 седмични вноски. До датата на подаване на насрещния иск ответникът е заплатил сумата от 37 лв. на ***** г. и сумата от 40 лв. на ******* г., с които суми са погасени лихви и главница. Ищецът по насрещния иск е обявил кредита за предсрочно изискуем, считано от ****** г., на основание чл.6, ал.3 от договора, като с получаване на препис от насрещната искова молба от ответника, счита същата за обявена на длъжника.

По този начин са станали предсрочно изискуеми вноска № **** с падеж *** г. и вноска № ***** с падеж ****** г. Предвид изложените твърдения предявява настоящия иск, с който претендира от ответника сумата от 175,98 лв., представляваща сбор от падежиралите погасителни вноски по процесния договор за заем, както и сумата от 61,87 лв. – предсрочно изискуеми вноски по договора за заем, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната исковата молба в съда – ***** г., до окончателното изплащане на вземането. Моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл.131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по насрещния иск, със становище за неговата неоснователност. Излага твърдения за нищожност на процесния договор за заем поради противоречие с добрите нрави и поради нарушение на нормите на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК, във вр. чл.22 ЗПК. Счита, че кредитополучателят дължал само чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, поради това, че неустойката не била включена в ГПР, поради което посоченият в договора ГПР не съответствал на реално прилагания от кредитора. Навежда твърдение, че са налице 2 неравноправни клаузи съгласно чл.143, т.19 ЗПК.

Прави възражение за прихващане със сумата от 15,34 лв. от претендираната главница в размер на 223 лв., която била получена от ищеца по насрещния иск без основание. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение от ****** год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между „Сити Кеш” АД и Г.

Л. Б. е сключен Договор за паричен заем 559095 от 17.08.2021 г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 300 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40, 05%, годишен процент на разходите е 49, 78 %.

Обявено за безспорно между страните е и че уговорената в договора клауза за неустойка в размер на 91.66 лева е нищожна.

Съобразно чл. ***** от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения посочени в чл. 5, а именно 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или 2) едно или две лица- поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител- същият да има осигурителен доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно цитираният чл. 11 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 91.66 лева.

От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. ***** / се изяснява, че към датата на обявяване на кредита по Договор № ***** г. за предсрочно изискуем - ***** г. непогасената главница по вноските с настъпил падеж е в общ размер на 179,98 лв, на договорната лихва – 7,52 лева, а непогасената главница по вноските с ненастъпил падеж е в общ размер на 61,87 лв. По договора ищецът Б. е изплатил общо сумата от 117 лева. При изслушване на вещото лице в съдебно заседание същото добавя, че при формиране на ГПР по процесния договор не е включен размерът на неустойката.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото 3 същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

По главния иск:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Г. Б. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (******** г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 91.66 лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при 4 формиране на ГПР по договора ( съобразно приетата по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР само договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.