Решение № 7046 от 19.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7046 гр. София, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Б, в закрито заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20241100505785 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 435 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на “Н.” ООД – длъжник по изпълнително дело № 20239240402816 по описа на ЧСИ Г.К. с рег. № 924, срещу разпореждането на ЧСИ, обективирано в съобщение изх. № 22607/20.03.2024 г., в частта му, с която е оставено без уважение възражението на „Н.” ООД срещу приетия за събиране адвокатски хонорар на взискателя „Б. С.М.” ЕООД.

Жалбоподателят отправя искане на основание чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК да се отмени посоченото разпореждане на съдебния изпълнител и да се редуцира претендирания от взискателя адвокатски хонорар до определен от съда справедлив размер, който да съответства на фактическата и правна сложност на делото. Жалбоподателят излага довод, че съдът, респ. съдебният изпълнител, не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г., а е свободен да определи такова в зависимост от фактическата и правна сложност на делото, във връзка с което се позовава на решение на СЕС по дело С-438/22, както и на цитирана практика на ВКС. Отделно от това в жалбата се излага довод, че производството по изп. дело № 2816/2023 г. на ЧСИ Г.К. е образувано при злоупотреба с процесуални права – с цел генериране на разноски по изпълнителното дело чрез претендиране на адвокатско възнаграждение. Във връзка с това се сочи, че вземанията за всичките суми, за които „Н.” ООД е осъдено със съдебното решение по в.гр.д. № 5062/2022 г. на СГС /в полза на ищцата Н.К.Я. - главница от 596 лв. и държавна такса в заповедното производство; в полза на адв.

С.Д. – 300 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в заповедното производство; в полза на адв. К.Б. – 300 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в първоинстанционното производство; и в полза на адв. М.Л. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във въззивното производство/ са прехвърлени с отделни договори за цесия на различни дружества, собственик на капитала и управител на които дружества е едно и също лице – Г.С.К., и всички тези дружества имат 1 едни и същи седалища и адреси на управление. Жалбоподателят твърди, че с оглед доброволното погасяване на дължимите от него суми, в частност на вземането на „Б. С.М.с” ЕООД, на 31.08.2023 г. той е направил 5 броя пощенски парични преводи в полза на съответните цесионери чрез „Еконт Експрес” ООД. Твърди, че след инициирането на тези парични преводи всеки един от цесионерите е образувал изпълнително дело за събиране на цедираните суми и в рамките на всяко изпълнително производство тези цесионери са се представлявали от адвокати с един и същ адрес на упражняване на дейността – гр. София, ул. „*******1. Жалбоподателят счита, че цедирането на вземания в полза на свързаните лица било направено единствено с цел генериране на допълнителни разноски чрез претендиране на адвокатски възнаграждения, като по този начин - чрез недобросъвестно упражняване на процесуални права се е целяло постигане на забранен от закона резултат, в противоречие с принципа на чл. 3 от ГПК. Иска се обжалваното разпореждане на ЧСИ да бъде отменено от съда, като се редуцира претендирания от взискателя адвокатски хонорар в размер на 400 лв. до определен от съда справедлив размер.

Взискателят „Б. С.М.” ЕООД оспорва жалбата. Поддържа, че с оглед извършените от него след образуване на делото действия – подаване на отделна изрична молба, с която е посочил други изпълнителни способи /запор на конкретни банкови сметки/, представляващо отделно действие по събиране на вземането, както и депозиране на становища по делото, обосновано е искането му за присъждане на заплатеното адвокатско възнаграждение извън това за образуване на изпълнителното дело.

В мотивите съдебният изпълнител изразява становище за неоснователност на жалбата.

Съдът, като взе предвид данните по изпълнителното дело и доводите на страните, намира следното:

Изпълнителното производство по изп. дело № 20239240402816 на ЧСИ Г.К. е образувано по молба от 11.09.2023 г. на „Б. С.М.” ЕООД срещу „Н.” ООД за събиране на вземане по изпълнителен лист от 03.05.2023 г., издаден по гр.д. № 19991/2021 г. на СРС във връзка с решение № 1767/06.04.2023 г. по гр.д. № 5062/2022 г. на СГС. С посочения изпълнителен лист „Н.” ООД е осъдено да заплати на адв. К. И.Б. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА сумата 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Н.К.Я. в първоинстанцинното производство, което вземане е било цедирано на взискателя „Б. С.М.” ЕООД. С молбата е отправено искане до ЧСИ да наложи запор на движимите вещи на длъжника, възбрана на недвижими имоти, както и запор върху дружествени дялове. Отправено е и искане за събиране на направените разноски за изпълнителното производство за заплатеното адвокатско възнаграждениев размер на 400 лв.

Към молбата е представен договор за цесия от 24.08.2023 г., пълномощно и споразумение за адвокатско възнаграждение, както и платежно нареждане за плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. С молба от същата дата – 11.09.2023 г. взискателят „Б.

С.М.” ЕООД е заявил, че оттегля посочените от него в молбата за образуване на изпълнителното дело способи за събиране на вземането, като определя като способ за изпълнението налагане на запор на банковите сметки на длъжника.

С постановление за разноските от 14.09.2023 г. ЧСИ Г.К. е приел за събиране такси по ТТРЗЧСИ, както и 400 лв. адвокатско възнаграждение. На същата дата до длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение за сума в общ размер 935,92 лв., от които: 300 лв. присъдени разноски, 6 лв. такса за издаване на изпълнителен лист, както и разноски по изпълнителното дело – 400 лв. адвокатско възнаграждение и 229,92 лв. такси по ТТРЗЧСИ.

Поканата е връчена на длъжника на 19.09.2023 г.

С молба от 27.09.2023 г. длъжникът „Н.” ООД е представил обезпечителна заповед № 787/25.09.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 51814/2023 г. на СРС за допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл. 439 от ГПК чрез спиране на изпълнението по изп. дело № 2816/2023 г. на 2

ЧСИ Г.К..

С молба вх. № 27900/21.02.2024 г. длъжникът „Н.” ООД е поискал прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал.1, т. 1 от ГПК, както и евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение. Към молбата е представено копие от разписка на „Еконт” за прием на паричен превод в размер на 300 лв. с подател „Н.” ООД и получател „Б. С.М.” ЕООД, с посочено в разписката основание – адвокатско възнаграждение по в.гр.д. № 5062/2022 г. на СГС, гр.д. № 19991/2021 г. на СРС.

В подаденото от взискателя становище вх. № 55629/18.03.2024 г. по горепосочената молба същият е възразил, че не са налице предпоставките на чл. 433, ал.1, т. 1 от ГПК за прекратяването на изпълнителното производство, тъй като не били представени доказателства за изпращането на пощенски запис от страна на длъжника и не е налице хипотезата на забава на кредитора по чл. 95 от ЗЗД.

С постановление, инкорпорирано в съобщение до длъжника изх. № 22607/20.03.2024 г., съдебният изпълнител е отказал да уважи възражението на длъжника срещу приетия адвокатски хонорар, както и да прекрати изпълнителното дело по реда на чл. 433, ал.1, т. 1 от ГПК, с мотив, че на представената разписка за паричен превод от платежната система на „Еконт” липсва легитимна дата и не са налице доказателства, че „Еконт” е доставил сумата на взискателя.

С молба вх. № 62382/29.03.2024 г. от „Н.” ООД до ЧСИ е представено платежно нареждане от 26.03.2014 г. за сумата 1007,92 лв.- с наредител „Н.” ООД и получател Г.С.К.

/по банкова сметка на ЧСИ, посочена в поканата за доброволно изпълнение/, като основание за превода е посочено изп. дело № 2816/2013 г.

Частната жалба е срещу постановлението на съдебния изпълнител от 20.03.2024 г. в частта му, с която е отхвърлено възражението на длъжника за прекомерност на приетите за събиране в изпълнителното производство разноски за адвокатско възнаграждение на взискателя. Това постановление по същество представлява произнасяне по чл. 435, ал. 2, т.7 от ГПК, което е подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител, а жалбата срещу него е подадена в срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК, поради което същата е допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК всички такси и разноски по изпълнението, с изключение на изрично посочените такива, са за сметка на длъжника. В случая не е налице нито една от посочените в т. 1-3 от същата разпоредба хипотези, изключващи отговорността на длъжника за разноски по изпълнението. В представената с молбата на длъжника от 21.02.2024 г. разписка на „Еконт” за паричен превод действително не е посочена датата, на която сумата е внесена, поради което не може да служи като доказателство, че плащането е извършено преди образуване на изпълнителното производство.

Отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е ограничена само до размера на реално извършените в производството разноски, които са направени във връзка с изпълнението и са били необходими за принудителното реализиране на вземането.

Съдът намира за основателно направеното от длъжника възражение за прекомерност на приетото за събиране в изпълнителното производтво адвокатско възнаграждение на взискателя от 400 лв.

В постановеното Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от 3 минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба.

С оглед даденото разрешение по преюдициалното запитване (задължително за съдилищата - чл. 633 ГПК), при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Дължимото от насрещната страна адвокатско възнаграждение подлежи на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги при съобразяване на предмета на спора, фактическата и правна сложност на делото, естеството и количеството извършена работа. Това разрешение а приложимо и за адвокатските възнаграждения в изпълнителното производство, в което съдът се произнася по жалба на длъжника срещу размера на приетия за събиране адвокатски хонорар на взискателя, съдържаща искане за намаляването му поради прекомерност.

В случая заплатеното от взискателя и прието за събиране от съдебния изпълнител адвокатско възнаграждение е прекомерно. Извършеното от процесуалния представител на взискателя единствено действие до момента на подаване на възражението на длъжника е подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело. В молбата взискателят е посочил изпълнителни способи, но посочването на начина на изпълнението е част от законово регламентираното съдържание на молбата за образуване на изпълнителното дело 426, ал. 2 от ГПК, поради което то не е критерий за размера на дължимото на взискателя адвокатско възнаграждение. Не са извършени други действия от страна на взискателя с цел удовлетворяване на паричното вземане по изпълнителния лист. Посоченото в отговора на частната жалба от взискателя и в мотивите на съдебния изпълнител, че взискателят е подал молба, с която е поискал замяна на изпълнителните способи, не води до друг извод, тъй като тази молба с вх. № 112099/11.09.2023 г. /л. 9 от изп. дело/ е подадена в деня на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело с вх. № 112018/11.09.2023 г. При това положение е очевидно, че съдържащото се посочената втора молба на взискателя искане за прилагане на други изпълнителни способи не е обусловено от предприетите действия по изпълнението /тъй като такива още не са били предприети/, а с подаването й се цели създаване на привидна процесуална активност на взискателя за оправдаване на заплатения адвокатски хонорар. На следващо място, цялата посочена в поканата за доброволно изпълнение сума е внесена от длъжника по сметката на ЧСИ, макар и след срока за доброволно изпълнение, но непосредствено след получаване от длъжника на съобщението от ЧСИ за отказ да уважи подаденото от него възражение срещу приетия адвокатски хонорар. Сумата е внесена от длъжника, а не е събрана в резултат на осъществявана на поискан от взискателя изпълнителен способ. Отчитайки тези обстоятелства, както и материалния интерес по изп. дело /сумата по изпълнителния лист е 300 лв./ претендираното адвокатско възнаграждение на взискателя в размер на 400 лв. действително е прекомерно.