Решение № 177 от 31.07.2025, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. Сливница, 31.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ангелина Г. Гергинска при участието на секретаря Мария В. И.а като разгледа докладваното от Ангелина Г. Гергинска Гражданско дело № 20231890100882 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл, 124, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 10 от ЗПК, във вр. чл. 19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП от Д. Р. И., ЕГН **********, срещу „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***.

В исковата молба се твърди, че на 13.02.2023 г. ищецът е сключил договор за кредит № 300835979 с ответното дружество за сумата от 1 300.00 /хиляда и триста/ лева, с клауза за бързо разглеждане на кредита „експресно обслужване“, за което било начислена сума от 228.39 лева /двеста двадесет и осем лева и тридесет и девет стотинки/, включена в погасителните вноски, която клауза ищецът счита за неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като по този начин се задължава да заплати сума в размер на 17,6 % от главницата за услуги, които не са извършени. Заявява, че клаузата не е индивидуално уговорена, тъй като същата се съдържа в общите условия на договора. Заявява, че тази уговорка е изцяло против икономическия интерес на длъжника, както и че прегледът на самите документи не би следвало да изисква повече от два астрономически часа, което прави излишно начисляването на тази такса. Твърди, че клаузата е в противоречие и с добрите нрави, тъй като води до оскъпяване на кредита и не се предоставя услуга, а се цели единствено допълнителна печалба. Твърди, че съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не следва дружеството да начислява допълнителни такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, както и че е посочен грешен размер на ГПР, и действителният е в 1 пъти по-висок от посочения.

Ищецът счита клаузата от процесния договор за нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД, както и на основание чл. 143 от ЗЗП, поради което за него възниква правен интерес от предявяване на настоящите искове и моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата по чл. 10, ал. 2, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Ответникът е депозирал писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК, с който заявява, че всички изложени твърдения не отговарят на обективната истина и са неоснователни. Заявява, че клаузата по чл. 10, ал. 1 от договора не накърнява добрите нрави, не е в противоречие с установените правила за добросъвестност, тъй като дейността на финансовите институции следва да се осъществява при регулаторен режим, за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Заявява, че договарянето на страните не е в противоречие с правните норми, а е скрепено от правни принципи, без които договарянето би могло да доведе до противоречие със закона, в съдебната практика не се установява нееквивалентността на престациите на кои добри нрави противоречи, което прави твърдението невярно.

Заявява, че твърдението за скрита възнаградителна лихва относно бързото разглеждане на кредита е неоснователно и е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, като не се калкулират в ГПР, което е посочено в допълнителните разпоредби на ЗПК, а длъжникът по договора сам е пожелал допълнителните действия, като същите не са задължителна предпоставка за сключването на договора. Сочи, че твърдението, че клаузата е уговорена индивидуално от кредитора и същата е неравноправна, е неоснователно, поради факта, че същият сам е пожелал ползването на тази услуга. Поради гореизложеното, моли съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Представен е договор за кредит с № MAX_300835979, сключен на 13.02.2023 г. между „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, като кредитор, и Д. Р. И., като кредитополучател, съгласно който кредиторът се задължава да предостави сумата от 1 300 /хиляда и триста/ лева, а кредитополучателят приема да връща същата парична сума на десет погасителни вноски, всяка от които в размер от 153.72 лева /сто петдесет и три лева и седемдесет и две стотинки/. Съгласно чл. 10, ал. 1 от договора, при кандидатстването си за 2 кредит кредитоискателят е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит, като паричната сума за бързо разглеждане е в размер от 473.20 лева /четиристотин седемдесет и три лева и двадесет стотинки/ и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени към всяка погасителна вноска. Съгласно чл. 10, ал. 2 от договора, при кандидатстването си за кредит кредитоискателят е заявил желание за експресно обслужване по своя кредит, като паричната сума за експресно обслужване по кредита е в размер от 709.80 лева /седемстотин и девет лева и осемдесет стотинки/, а не, както е посочено в исковата молба – в размер на 228.39 лева, което съдът приема за техническа грешка, и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени към всяка погасителна вноска.

Установява се, че погасителната вноска възлиза на 153.72 лева по първоначалния погасителен план, а след добавяне на уговорените плащания по чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит, погасителната вноска възлиза на 272.02 лева /двеста седемдесет и два лева и две стотинки/.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Искът с правно основание чл, 124, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 10 от ЗПК, във вр. чл. 19 от ЗПК и чл.143, ал.1 от ЗЗП, за прогласяване нищожност на договорна клауза, подлежи на уважаване, ако бъдат установени обстоятелства, при които тази договорна клауза не би могла валидно да обвързва страните и да породи правни последици за страните по договорното правоотношение.

В настоящия случай ищецът И. с исковата си претенция твърди, че клаузата на чл. 10, ал. 2 от сключения договор за кредит, с която е регламентирана дължимост на такса за експресно обслужване на искането за кредит, е нищожна. Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за заем със заемна парична сума в размер на 1 300.00 /хиляда и триста/ лева, а от цитираната клауза на чл. 10, ал. 2 от договора се установява, че предвидената такса за експресно обслужване възлиза на 709.80 лева /седемстотин и девет лева и осемдесет стотинки/, т.е. представлява повече от 54 % от заемната парична сума.

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция, предявена от ищеца И. за прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 10, ал.

2 от договора за кредит, сключен между страните, подлежи на уважаване. При съобразяване правилото за разпределение на доказателствената тежест ищецът И. следва да проведе доказване, че договорната клауза, с която е предвидено възнаграждение за услуга експресно обслужване на кредита 3 противоречи на или заобикаля императивни правни норми, а в тежест на ответника е провеждането на доказване, че договорната клауза е индивидуално уговорена и при уговарянето й не е допуснато нарушение на императивна правна норма. Съдът счита, че посочената клауза не е индивидуално уговорена - ответникът не е ангажирал доказателства клаузата да е уговорена между страните по конкретното заемно правоотношение, а същевременно, предвид обстоятелството, че с договорната клауза се препраща към общите условия, съдът намира, че дружеството ответник по исковете обичайно предлага подобна договорна клауза на лицата, кандидатстващи за отпускане на паричен заем, респективно тази договорна клауза не е предмет на индивидуално договаряне. В тази насока съдът намира, че следва да бъде отчетено, че съгласно чл. 146, ал. 2 от Закона за защита на потребителите, клаузи, които са включени в общите условия не се явяват индивидуално договорени, а, в случай че тези клаузи бъдат счетени за неравноправни, същите се явяват нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, т.е. не биха могли да породят правни последици. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите клаузата се явява неравноправна, ако е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Съдът приема, че оспорената като нищожна клауза, регламентираща такса за експресно обслужване, поражда значително нарастване на общия размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина клаузата на чл. 10, ал. 2 от договора за кредит следва да бъде прогласена за нищожна. В тази насока съдът счита, че следва да бъде отчетено, че размерът на заемната парична сума е 1300.00 /хиляда и триста/ лева, а размерът на възнаграждението за експресно обслужване възлиза на 709.80 лева /седемстотин и девет лева и осемдесет стотинки/, т.е. е в размер на повече от половината от размера на главницата. За да възприеме, че уговарянето на допълнително възнаграждение за експресно обслужване накърнява принципа на добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието между страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално реализирани задължения по договорното правоотношение. Съдът счита, че чрез уговаряне на дължимост на такса „експресно обслужване“ се достига до нарушаване на императивни правни норми, а именно на разпоредбите на чл.

19, ал. 4 от ЗПК и чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК общият размер на разходите не може да надвишава петкратния размер на законната лихва, а, ал. 5 предвижда, че всяка уговорка в противен смисъл се явява недействителна. Макар договорът да съдържа отразяване, че ГПР възлиза на 43,67 %, което формално води до спазване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, уговарянето на допълнително възнаграждение за експресно обслужване в размер на повече 4 от половината от главницата по договора за кредит води до извод, че се достига до накърняване на императивни разпоредби. Съгласно § 1, т. 1 от Закона за потребителския кредит общият разход на кредита включва всички видове разходи, пряко свързани с договора за кредит. Отчитайки легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита“, съдът приема, че разходи, свързани с начин на погасяване на вноските по кредита, би следвало да бъдат включени в общия разход, защото са свързани с договора за кредит. В конкретния случай, ако уговореното възнаграждение за експресно обслужване би било включено в ГПР би се достигнало до нарушаване разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК.

По гореизложените съображения, съдът приема, че искът за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 2 от процесния договор за кредит следва да бъде уважен.

По отношение претендираните разноски, съдът намира следното:

При този изход на делото, разноски следва да бъдат присъдени в полза на ищеца още повече, че ищецът И. претендира присъждането на съдебноделоводни разноски /което искане е обективирано в исковата молба/. Предвид изложеното, съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 50.00 /петдесет/ лева – за внесена от същия държавна такса. По отношение на адвокатско възнаграждение, съдът намира, че същото не следва да бъде присъждано, т.к. от една страна липсват доказателства такова въобще да е заплатено от страна на ищеца, а от друга липсва отразяване предоставената му правна помощ да е била pro bono, по реда на ЗПП.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договор за кредит с № MAX_300835979, сключен на 13.02.2023 г., между Д. Р. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Д., ул. „***“ № 5 и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.