Решение № 287 от 04.03.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 287 гр. Пловдив, 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Иванова

Членове:

Иван Анастасов

Емилия Лалева при участието на секретаря Валентина Василева като разгледа докладваното от Емилия Лалева Въззивно гражданско дело № 20255300502112 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 2105/02.05.2025 г., постановено по гр. д. № 2012/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив са прогласени за нищожни поради тяхната неравноправност клаузите, уговорени в чл. 5, ал. 3 и чл. 7, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 23.08.2007 г., сключен между „Обединена българска банка“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.***** и К. С. С., ЕГН ********** от гр.*****, в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, като са отхвърлени предявените искове за прогласяване нищожността на клаузите на чл.7, ал.1, ал.2 и ал.4 от договора. Със същото решение е признато за установено, че К. С. С., ЕГН ********** от гр.***** не дължи на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.***** сумата от 5 255.74 евро главница по договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 23.08.2007г., сключен между „Обединена българска банка“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.***** и К. С. С., ЕГН ********** от гр.*****, в качеството им съответно на кредитор и кредитополучател, като е отхвърлен предявения иск за разликата до пълния предявен размер от 5 600 евро. Осъдена е „Обединена българска банка“ АД да заплати на К. С. С. сумата от 638.11 лв. направени по делото разноски и на адв. Р. Х. И. от АК *****, личен № ***** сумата от 1 500 лв. адвокатско възнаграждение.

Против решението в частта, в която са отхвърлени предявените искове за 1 прогласяване нищожността на клаузите на чл.7, ал.1 и ал.2 от сключения между страните договор за кредит от 23.08.2007 г., е постъпила въззивна жалба от К. С. С., ЕГН **********, чрез адвокат Р. И. с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че клаузите на чл. 7, ал.1 и ал. 2 от Договора за кредит не са неравноправни, като не е съобразил практиката на ВКС и СЕС в тази насока. Излагат се съображения за нищожност на клаузите поради неравноправност, тъй като в противоречие с добросъвестността в тежест на потребителя били въведени задължения за заплащане на такси и комисионни за услуги, каквито реално не били предоставени от банката. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на чл. 7, ал.1 и ал. 2 от договора за кредит.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Обединена българска банка“ АД, чрез пълномощника й адвокат С. Н., с който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че клаузите на чл. 7, ал.1 и ал. 2 от договора за кредит не били неравноправни и в този смисъл нищожни, доколкото същите били уговорени индивидуално между страните и формулирани на ясен и разбираем за потребителя език.

Сочи се, че въз основа на събраните по делото доказателства се установявало, че банката не е начислявала годишна такса за управление на кредита, а е събрала единствено първоначално уговорената еднократна такса за усвояване на кредита. Иска се въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Съдът, като разгледа въззивната жалба в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от надлежна страна, насочена е против подлежащ на обжалване акт, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на К.

С. С., с която против „Обединена българска банка“ АД са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 124 ГПК за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 3 и чл. 7 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 23.08.2007 г. и иск за признаване за установено, че К. С. С. не дължи сумата от 5600 евро, представляваща главница по договор за кредит от 23.08.2007 г., като при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4680 евро, представляваща получени без основание възнаградителна лихва и такси за периода от 23.08.2007 г. – 01.02.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на исковата молба – 18.11.2021 г. до окончателното им заплащане.

Постановеното решение в частта, в която са уважени предявените от К.

2

С. С. срещу „Обединена българска банка“ АД искове с правно основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП и чл. 124 ГПК за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 3 и чл. 7, ал. 3 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 23.08.2007 г. и за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 5 255.74 евро главница по договор за предоставяне на кредит от 23.08.2007 г., както и в частта, в която е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 5 600 евро, като необжалвано е влязло в законна сила.

Предмет на инстанционен контрол е съдебното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя К. С. С. срещу „Обединена българска банка“ АД искове за прогласяване нищожността на клаузите на чл.7, ал.1 и ал.2 от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 23.08.2007 г.

За да отхвърли тази претенция, районният съд е приел, че всяка стока и услуга има своята цена, затова уговарянето на цената на стоката, съотв. възнаграждението на услугата при възмездните договори не е неморално и не противоречи на добрите нрави, поради което клаузите на чл.7, ал.1, ал.2 и ал.4 от договора не са неравноправни, още повече същите са напълно ясни и разбираеми.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество.

От събраните по делото доказателства се установява, че на 23.08.2007 г. между ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответното дружество като кредитор, е бил сключен договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на ищеца кредит в размер на 44400 евро. Съгласно сключения между страните на 21.11.2007 г. анекс № 1, кредитът се издължава на 334 месечни анюитетни вноски в размер на 294,41 евро, включващи главница, лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване на кредита, считано от 10.12.2007 г. на всяко 10-то число на месеца. В чл. 7 от договора за кредит страните изрично са уговорили дължимостта на такси във връзка с процесния кредит. Според чл. 7, ал. 1 при разрешаване на кредита банката начислява първоначална такса от 1% върху размера на разрешения кредит и годишна таса от 0,5% върху остатъка на главницата за покриване на разходите по управлението и обслужването му. В ал. 2 на чл. 7 е посочено, че първоначалната такса за управление и обслужване на кредита се изплаща при усвояване на кредита, а годишната такса за управление се събира след усвояване на кредита ежемесечно, като се включва в месечната анюитетна вноска.

От заключението на приетата по делото съдебно счетоводна експертиза се установява, че дължимата първоначална такса в размер на 1% от отпуснатия кредит е 444 евро. Дължимата годишна такса за управление на 3 кредита в размер на 0,5% върху стойността на остатъчната главница не е начислявана и погасявана на самостоятелно основание. Според вещото лице ако се приеме, че тази такса е следвало да бъде начислявана отделно от лихвата по договора и при условие, че възнаградителната лихва за периода на кредита е в размер на 6,25%, то дължимата годишна такса за управление по кредита за периода 23.08.2007 г. – 01.02.2021 г. би следвало да е в размер на 2598,74 евро. В експертното заключение е посочено, че от представените от ОББ АД справки на заплатените от кредитополучателя суми за процесния период не може да се установи какъв е размерът на внесените суми за такси.

Това не може да бъде установено и от предоставения погасителен план по кредита, в който няма отделно перо за начислена и дължима годишна такса за управление на месечна база. От сумите, внесени от кредитополучателя по погасяване на кредита, няма такива, които да са отнесени за „годишна такса за управление“, освен първоначалната такса при усвояване на кредита.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Между страните не се спори и от доказателствата по делото се установява, че между тях съществува облигационно правоотношение, произтичащо от договор за предоставяне на кредит за закупуване и ремонт на недвижим имот от 23.08.2007 г. при отпуснат и усвоен размер на кредита от 44400 евро, издължаван на 334 месечни анюитетни вноски съгласно погасителен план. Предвид характера на договорните правоотношения ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП. Ищецът е сключил договора за кредит за покупка на недвижим имот като физическо лице и същият не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Ответното дружество е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, тъй като е сключило договора в рамките на търговската си дейност.

Кредитният договор е сключен на 23.08.2007 г., а съгласно чл. 3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1 от действащия към този момент Закон за потребителския кредит от 2006 г. (отм.), разпоредбите на този закон не се прилагат за договори за кредит, чийто размер е на стойност над 40 000 лв. и за договори за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Следователно за съдържанието на процесния договор следва да се приложи по-общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне и по-специално чл. 143, чл. 145, чл. 146, чл.

147 от Закона за защита на потребителите.

Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправността на клаузата води до нейната нищожност, която е предмет на изследване винаги към момента на сключване на договора, като се вземат предвид видът на стоката или услугата, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Според чл. 147 от Закона клаузите на договорите, 4 предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. Доколкото в чл. 145, чл. 146 и чл. 147 ЗЗП са транспонирани изискванията на чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 г., съдът следва да се съобрази с даденото от СЕС тълкуване на посочените разпоредби от Директивата, което е задължително за националните юрисдикции на държавите членки на Европейския съюз. В чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕО се съдържа изискване предлаганите в писмен вид потребителски договори да са съставени на ясен и разбираем език. В т. 66 и т. 67 от Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С259/19 се посочва, че изискването за съставяне на потребителските договори на ясен и разбираем език, съдържащо се в чл. 5 от Директива 93/13/ЕО се прилага за всички случаи, вкл. когато дадена клауза попада в приложното поле на чл. 4 § 2 от Директивата и дори, ако съответната държава не е транспонирала тази разпоредба. Това изискване не се свежда само до разбираемостта на една клауза от формална и граматическа гледна точка, а системата на защита на потребителя, въведена с посочената Директива се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача/доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност. Поради това изискването за съставяне на договорите на ясен и разбираем език трябва да се тълкува разширително, т. е. че съответните клаузи не само трябва да са разбираеми от формална и граматическа гледна точка, но и за потребителя да са разбираеми механизмите, от които за него се формират икономическите последици от договора. В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В светлината на даденото тълкуване на Директива 93/13/ЕО от СЕС в разглеждания казус въззивната инстанция приема следното: