Решение № 2706 от 11.04.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София,11.04.2019 г.

В

И М Е

Т О Н А

Н А Р

О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8554 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 107567 от 02.05.2017 год., постановено по гр.дело № 24120/2016 г. на СРС, 53 състав, е отхвърлен предявения от А.А.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв.М.Ч. ***, с адрес на призоваване: гр.Момчиловград, общ.Кърджали, ул.“ ******, срещу „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Изпълнителния директор Д.С.Д., иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ, за заплащане на сумата 40000 лева-обезщетение за търпени неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на настъпилото на 29.02.2012 г. при трудова злополука травматично увреждане, изразяващо се в счупване на долния край на лъчевата кост на дясната ръка, придружен със силно изразен оток и кръвонасядане, както и продължително обездвижване на дясната ръка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до изплащането. С решението на съда е осъдена А.А.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, сумата 150 лева- разноски по делото, сторени пред СРС.

Срещу решението на СРС, 53 с-в е постъпила въззивна жалба от А.А.Б., подадена чрез пълномощника адв.М.Ч., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „Б.П.“ ЕАД, ***, чрез процесуалния си представител юрк.К.Минова оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от А.А.Б. срещу „Б.П.“ ЕАД, ***, иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Предмет на разглеждане в настоящето производство е предявения от А.А.Б. срещу „Б.П.“ ЕАД, ***, иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на сумата от 40000 лв. за претърпени неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава, считано от 29.02.2012 год.- датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.

В настоящия случай, не се спори между страните, а и с оглед на събраните по делото доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че между пострадалата ищца А.А.Б. и ответника „Б.П.“ ЕАД, *** е съществувало валидно трудово правоотношение до 12.11.2012 год., по силата на което същата е заемала длъжността Началник ПС Припек, ОПС Кърджали, РУ „ Б.П.“ Пловдив при „Б.П.“ ЕАД, ***. Не се спори между страните, а и видно от решение № 2153-15-52/ 26.02.2016 г., издадено от Директор на Териториално поделение- Пловдив на НОИ, е приета станалата на 29.02.2012 год. злополука с А.А.Б., ЕГН ********** в осигурител РУ „ Б.п.“ ЕАД- гр.Пловдив, ЕИК ******0097 за трудова злополука по чл.55, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване/КСО/. От мотивите на процесното решение, издадено от Директор на Териториално поделение на НОИ- гр.Пловдив, се установява, че в ТП на НОИ- гр.Кърджали е подадена декларация за трудова злополука от А.А.Б.- пострадало лице, с ЕГН **********, с адрес: ***, заведена с вх.№ 27/ 28.11.2012 г. на ТП на НОИ- Кърджали, като по информация от декларацията, злополуката е станала на 29.02.2012 г. в осигурител „ Б.П.“-ЕАД, гр.София. Прието е за установено в мотивите на процесното решение, че в протокол за разследване № 1/ 14.01.2013 г. на ТП на НОИ- гр.Кърджали е отразено, че на 29.02.2012 г. преди обяд са докарани дърва за пощенската станция в с.Припек, като пострадалата А.А.Б. и пощальонът В.А.Ш.са пълнили дървата в чували и са ги внасяли в пощенската станция. В процеса на работа около 10,15 часа, А.Б. се е подхлъзнала на заледените стълби и е паднала, при което е усетила болка в дясната ръка. Пострадалата била транспортирана от В.Ш.с лек автомобил до ЦСМП- гр.Кърджали, където дясната ръка на А.Б. е била гипсирана и пострадалата е настанена в МБАЛ“ Д-р ******“ АД, гр.Кърджали, отделение по ортопедия и травматология. От епикриза /И.З 2920 от 2102/, изд. от МБАЛ“ Д-р ******“ АД, било видно, че А.Б. е постъпила в болницата на 29.02.2012 г. за лечение с диагноза „ счупване на долния край на лъчевата кост“ на дясна ръка, като след проведено закрито наместване на фрактурата, пострадалата е била изписана на следващия ден- 01.03.2012 год. Прието е за установено също така в процесното решение, че в случая са налице всички кумулативно предвидени в чл.55, ал.1 от КСО предпоставки за приемане на станалата на 29.02.2012 год. злополука с А.А.Б. за трудова- т.е: налице е внезапно травматично увреждане на здравето на осигурено лице, възникнало през време на извършване на работа в интерес на предприятието и е налице причинна връзка между увреждането на здравето на лицето и конкретната злополука. Не се спори между страните, че решение № 2153-15-52/

26.02.2016 г., издадено от Директор на Териториално поделение- Пловдив на НОИ е влязло в законна сила. Признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда. Т.е с оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема, че са налице предвидените в закона материалноправни предпоставки на чл.200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на ответното дружество – в качеството му на работодател, да обезщети ищцата за причинените й неимуществени вреди в резултат на претърпяната от нея на 29.02.2012 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни доказателства и изслушаната съдебно-медицинска експертиза не буди съмнение и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия инцидент, ищцата е претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания, което поражда задължение за работодателя да ги обезщети.

Съдът намира за основателен основния изложен довод във въззивната жалба, че предявения иск с правно основание чл.200 от КТ не е погасен по давност. От друга страна неоснователно е възражението на ответника, че предявения от ищцата иск с правно основание чл.200 от КТ е погасен по давност.

Паричното вземане, предмет на настоящето съдебно производство, се погасява с изтичането на уредената в чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ тригодишна /обща за притезанията, възникнали по трудово правоотношение/ давност. Съгласно разпоредбата на чл.

358, ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ погасителната давност започва да тече от момента, от който възниква изискуемостта на паричното вземане, а това е моментът, в който то е следвало да бъде удовлетворено по надлежния ред. Но за да бъде упражнено, една от предпоставките, обуславяща пораждането на това притезателно право, следва да бъде установена по административноправен ред. Тъй като спорното материално право възниква вследствие на претърпяна трудова злополука, тя трябва да бъде установена по надлежния ред с индивидуален административен акт, като от този момент настъпва изискуемостта на претендираното вземане. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, безпротиворечиво се приема, че, за да възникне вземането на увредения работник/служител срещу работодателя за репариране на вредоносните последици от трудовата злополука, е необходимо признаването на злополуката за трудова от надлежен административен орган. В Решение № 319/22.06.2010 г. на ВКС по гр. д.

№ 204/2009 г., III г. о., ГК, е изяснено, че „липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран”. /В този смисъл е и Решение № 339/10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 31/02.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1894/2009 г., ІV г. о./ Следователно, вземането за обезщетение при настъпила трудова злополука възниква от смесен фактически състав с гражданскоправни последици, т. е. признаването на злополуката за трудова с индивидуален административен акт е конститутивна част от фактическия състав на обезщетението по чл. 200, ал. 1 КТ. В този смисъл, до признаване на злополуката за трудова не е породено годно за защита вземане срещу ответника, поради което то не може да бъде надлежно упражнено, респективно не тече погасителна давност. Едва от момента, в който се установи, че злополуката е трудова - с акт, издаден от компетентния административен орган, ще започне да тече и давностният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Очевидно именно това е била волята на законодателя, който е предписал в разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, че погасителната давност по отношение правото, предмет на иска, започва да тече от момента, в който притезанието е могло да бъде упражнено, респективно в момента, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред от работодателя.

Тригодишният давностен срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече от датата, на която злополуката е призната за трудова.Това разрешение произтича от установената по реда на чл.290 от ГПК практика/например решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г. на ІІІ г.о./,съгласно която установяването на трудовата злополука може да става само по надлежния административен ред/по чл.57 от КСО и Наредбата за установяване, разследване,регистриране и отчитане на трудовите злополуки-ДВ бр.6/2000г./,като е недопустимо установяването й по общия исков ред. Доколкото наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 от КТ/ а процедурата по издаването му отнема време/– следва да се приеме,че началният момент,от който възниква вземането за обезщетение е датата на влизане в сила на този акт. Тъй като това е деня, в който правото предмет на иска е могло да бъде упражнено по смисъла на чл.358 ал.2 т.3 от КТ, от него следва да тече тригодишния давностен срок. Следователно в процесния случай , най-ранният момент, когато е започнала да тече погасителната давност по отношение на процесното материално право, е 26.02.2016 г. – в момента на издаването на решение № 2153-15-52/26.02.2016 г. на Директор на ТП на НОИ- гр.Пловдив, с което злополуката с ищцата е призната за трудова /страните не спорят, че това решение на компетентния административен орган е влязло в законна сила/. В настоящия случай при положение, че трудовият характер на злополуката е установен на 26.02.2016 г., а искът е предявен на 03.05.2016 г.- то давностния срок за предявяването му не е изтекъл. В тази връзка и по изложените съображения, доводите на ответника за погасяване на исковата претенция на ищцата по давност се явяват изцяло неоснователни.