Определение № 1225 от 10.05.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1225 гр. Пловдив, 09.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. И.

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова като разгледа докладваното от Цвета Б. Борисова Въззивно частно гражданско дело № 20245300501141 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274 – 278 от ГПК.

Постъпила е въззивна частна жалба от „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК 202255877 против Определение № 2649/29.02.2024г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр.д. № 7299/2023г. по описа на РС Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „Ай Ти Еф Груп“ АД за изменение на постановеното по делото решение 5040/11.12.2023 г. в частта за разноските.

С жалбата са релевирани подробни съображения за неправилност и необоснованост на атакувания акт. Твърди се, че защитаваният интерес по предявените искове е идентичен и адвокатското възнаграждение следва да бъде едно. Сочи се, че присъдената сума от 1 1174,42 лева за адвокатско възнаграждение е несправедлив, води до неоснователно обогатяване и противоречи на добрите нрави. Според жалбоподателя съдът не е обвързан от НМРАВ. Искането е за отмяна на обжалваното определение.

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба по чл.248 от ГПК, с която се иска изменение на Решение № 5040/11.12.2023г. по гр.д.7299/2023г. по описа на ПРС в частта с разноските, като се присъди на адв.И. едно адвокатско възнаграждение. С постановеното по спора Решение № 5040/11.12.2023г. е обявена за нищожна клаузата на договор за паричен заем № 17.05.2022г., сключен между Н. И. А. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, предвиждаща заплащане на такса за префренциално разглеждане от 60 лв.

1 като противоречаща на принципа на добрите нрави, обявена е за нищожна клаузата на договор за паричен заем № 17.05.2022г., сключен между Н. И. А. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, предвиждаща неустойка от 4 744,20 лв. като противоречаща на принципа на добрите нрави и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД е осъдено да заплати на адвокат Е.И. сумата от 1 174,42 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Мотивите на районния съд са, че съобразно нормите чл. 7, ал. 2, т. 1 на Наредба № 1/09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лв. за иска досежно таксата за преференциално разглеждане и 774,42 лв. за иска за нищожност на клаузата за неустойка. Молбата по чл.248 ГПК е оставена без уважение от районния съд, който е приел, че разпоредбата на чл.78, ал.1 и 5 ГПК и чл.38 от ЗА налага присъждане на възнаграждение на адвоката за всеки уважен иск в размер на минималното такова по Наредба № 1/09.07.2004г. при липса на фактическа и правна сложност на делото.

Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа – чл. 36, ал. 2 ЗА. С Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по различни видове дела.

С Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16 СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.

В настоящия случай производството по делото е образувано по искова молба, постъпила от Н. И. А., чрез адв. И., против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, за прогласяване нищожността на клауза от договор за потребителстки кредит от 17.05.2022 г., предвиждаща заплащане на такса за префренциално разглеждане от 60 лв. и неустойка от 4744,20 лв. като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В мотивите на Определение № 533 от 30.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д.

№ 1649/2017г. , I т.о., ТК е записано следното: „Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно материалния интерес на в с е к и от исковете поотделно, а не от аритметичния сбор на всички 2 претенции“. В същия смисъл са и Определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/16 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/17 г. на ВКС, ГК, III г. о., Определение № 292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/17 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове“. В цитираната съдебна практика се приема също така, че правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно да се определя адв.възнаграждение за всеки предявен иск поотделно, е приложима, когато са предявени различни по вид и основание искове, но не и, както е в настоящия случай, когато исковете произтичат от едно и също правоотношение и са с едно и също основание прогласяване нищожност на клаузи от договор за потребителски кредит.

Действително, налице е и по-различна практика на ВКС, като така например в Определение № 64 от 14.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2695/2021 г., II т. о. се сочи следното: „Определенията, на които се позовава частният касатор /имат се предвид цитираните по-горе определения/, не могат да бъдат преценени като релевантни за настоящия спор и не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Този извод произтича от обстоятелството, че предмет на разрешените с тези актове спорове са разноските, направени при действието на редакцията на чл.2 на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от ДВ, бр.

84 от 25.10.2016 г., т. е. преди създаването на новата ал. 5, с която изрично е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно“. Новата ал.5 на чл.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, е обнародвана още през 2016г. / Д.в., бр.84/25.10.2016г./, като същата не дава основание да се счита за загубила значение съдебната практика, определяща материалния интерес по чл.7, ал.2 от наредбата като сбор от цените на произтичащите от едно и също основание искове.

На следващо място, в непротиворечивата практика на ВКС, споделяна и от настоящия съдебен състав, обективирана в определение № 50093/11.05.2023 г. по т. д. № 1638/2021 г., определение № 50139/10.05.2023 г. по гр. д. № 5156/2021 г., определение № 50034/01.03.2023 г. по гр. д. № 968/2022 г., определение № 50093/11.05.2023 г. по т. д. № 1638/2021 г., определение № 112/01.03.2019 г. по ч. т. д. № 141/2019 г.; определение по № 542/12.12.2019 г. ч. т. д. № 2725/2019 г. и редица други се приема, че с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС , съответно предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. основание не представлява безвъзмездна услуга по см. на ЗДДС. Ето 3 защо при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с § 2а от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС.

С оглед гореизложеното и предвид факта, че делото не се характеризира с правна и/или фактическа сложност, справедливото адвокатско възнаграждение следва да се определи на основание чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ - в размер на 440 лева.

По изложените съображения съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 2649/29.02.2024г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр.д. № 7299/2023г. по описа на РС Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „Ай Ти Еф Груп“ АД за изменение на постановеното по делото решение 5040/11.12.2023 г. в частта за разноските , като вместо това постановява:

ИЗМЕНЯ Решение № 5040/11.12.2023г. по гр.д.7299/2023г. по описа на ПРС в частта с разноските, с което „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, е осъдено да заплати на адвокат Е.И. сумата от 1174,42 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, като намалява размера на същото от 1174,42 лв. на 440 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4