Решение № 250 от 07.10.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Сливен, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов мл.с. Юлия Ив. Славова при участието на секретаря Антония Кр. Ненчева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20262200500418 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 556/09.06.2026г. по гр.д. № 2902/24г. на СлРС, с което съдът е:

- признал, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението за незаконно и отменил Заповед № 9 от 23.04.2024г. на изпълнителния директор на „Д.“ АД, ЕИК 119001918 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.********************, представлявано от изп. Директор А.И.В., с която считано от 24.04.2024г. е прекратено трудовото правоотношение на Г. А.

А., ЕГН: ********** от гр. С., м.”О. с.“ № *****;

- възстановил, на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ Г. А. А., ЕГН:

********** на заеманата преди уволнението длъжност “ Технически секретар” в „Д.“ АД, ЕИК 119001918 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.********************, представлявано от изп. Директор А.И.В.;

- осъдил, на основание чл.344, ал.1, т.3 КТ „Д.“ АД, ЕИК 119001918 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.********************, представлявано от изп. Директор А.И.В. да заплати на Г. А. А., ЕГН:

********** от гр. С., м.”О. с.“ № *****, сума в размер на 5 598 лв., респ. 2 862,21 € / две хиляди осемстотин шестдесет и две евро и 0,21 евро цента/, 1 представляваща брутно обезщетение за оставането й без работа за периода от 24.04.2024г. до 24.10.2024г., следствие уволнението, извършено със Заповед № 9 от 23.04.2024г.;

- осъдил, на основание чл.128, вр.чл.269 КТ „Д.“ АД, ЕИК 119001918 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.********************, представлявано от изп. Директор А.И.В. да заплати на Г. А. А., ЕГН:

********** от гр. С., м.”О. с.“ № *****, сума в размер на 17 375,18 лв., респ.

8 883,79 € / осем хиляди осемстотин осемдесет и три евро и 0,79 евро ц е н т а / , представляваща нетно трудово възнаграждение за периода 20.12.2021г. 24.04.2024г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.06.2024г. до окончателното изплащане и е отхвърлил иска над уважения размер до пълния предявен от 17 472,73 лв., като неосноветелен и недоказан;

- осъдил, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД „Д.“ АД, ЕИК 119001918 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.********************, представлявано от изп. Директор А.И.В. да заплати на Г. А. А., ЕГН:

********** от гр. С., м.”О. с.“ № *****, сума в размер на 2 492,15 лв., респ. 1 274,22 € /хиляда двеста седемдесет и четири евро и 0,22 евро цента/, обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение за трудово възнаграждение за периода на забавата, считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко едно месечно задължение до 11.06.2024г.и е отхвърлил иска над уважения размер до пълния предявен размер от 3 283,44 лв., като неоснователен и недоказан и е присъдил такси и разноски по делото съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

Въззивникът обжалва решението като недопустимо поради произнасяне по непредявен иск в частта, с която е признато уволнението на ищцата за незаконно и тя е възстановена на заеманата преди това длъжност. Счита, че решението е неправилно в останалите осъдителни части, поради нарушаване на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Твърди, че с исковата молба е въведено само едно основание за отмяна на уволнението поради съкращения на щата и ищцата твърди единствено, че оспорва прекратяването на трудовото правоотношение, че то е извършено незаконосъобразно, допуснати са множество нарушения на КТ, прекратяването е станало едностранно, без спазване на изискването за отправяне на едномесечно предизвестие от работодателя. Не е посочила други основания за отмяна на уволнението, а по-късно в с.з. на07.05.25г. изтъква за пръв път, чене е закрит щата на ищцата и не е закрита част от 2 предприятието и освен нея има и друго лице, което заема същата длъжност, но не представя доказателства за това и не прави искания за доказване на тези твърдения. Не е правено изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК и не са заявени надлежно новите основания.

Въззивникът счита, че така се е стигнало до произнасяне по непредявен иск, което прави решението в тази част недопустимо и налага неговото обезсилване и връщане на делото за произнасяне по предявения иск.

Ако въззивната инстанция приеме, че решението е допустимо в посочената си част, въззивникът се оплаква от неговата неправилност в нея, както и в останалите осъдителни части. Твърди, че неправилно не са допуснати посочени от него свидетели, които да установят,че ищцата не е полагала труд и не е обсъдил възраженията му, че по начало не й се дължи трудово възнаграждение по тази причина, понеже, въпреки сключения трудов договор, няма престация.

Съдът е допуснал съществено нарушение, като е приел, че ответникът е следвало да докаже, че съкращаването на щата е реално, а не фиктивно и като не е сторил това е поставил съда в положение да не може да прецени тези факти. Съдът не му е възлагал такава доказателствена тежест и не е указал кои факти следва да бъдат доказани от ответника, пък и той не бил длъжен да доказва отрицателни факти. По-нататък заявява, че необосновано е прието, че работодателят не е установил какво е било предходното щатно разписание. Съдът е задължил ответника да представи трудовото досие на ищцата, което е сторено. Въззивникът прави обстоен анализ на писмените доказателства и на мотивите на съда, като изразява несъгласие с изводите, до които последният е достигнал.

Така, в обобщение, въззивникът моли да се обезсили атакуваното решение като недопустимо по отношение на главния иск и отмени по отношение на обусловените и делото се върне на РС за произнасяне по допустимия иск и обусловените от него искове, а при условията на евентуалност, ако се счете, че решението е допустимо, да се отмени като неправилно в уважителните и осъдителните му части и вместо него се постанови ново решение по същество, с което исковите претенции бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

3

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Заявява, че доводът за произнасяне по непредявен иск е изцяло несъстоятелен и не съответства на изложеното в исковата молба. В нея изрично е посочено, че не е бил съкратен щатът и това основание е въведено още с ИМ.

Предметът на иска се определя от петитума, който е ясно и конкретно посочен, както и от фактическите обстоятелства, които също са въведени недвусмислено и именно по тях се е произнесъл съдът. Конкретизирането на доводите не е изменение на иска по смисъла на чл. 214 от ГПК. На следващо място въззиваемата счита, че са неоснователни и оплакваниятаза неправилност на решението и допускане на процесуални и материалноправни нарушения. Развива подробна аргументация във връзка с незаконността на уволнението, изведена от представените доказателства, както при съобразяване на непредставянето на такива, във връзка с процесуалното бездействие на страната. Счита, че първостепенният съд е ценил правилно събраните доказателствени средства, които е анализирал прецизно и съобразно придадената им от закона доказателствена сила, изградил е обективна фактическа обстановка, от която е достигнал до верни правни изводи като правилно е приложил относимите законови разпоредби. Излага детайлни съображения в тази насока като изтъква контрааргументи на всички релевиран с въззивната жалба оплаквания. Сочи, че правилно съдът е приел, че законността на уволнението не е доказана от работодателя, че правилно не са допуснати свидетелите на ответника за доказването на факти, които не са предмет на спора, освен това тезата на работодателя е вътрешно противоречива – от една страна твърди, че ищцата не е работила и не й се дължи възнаграждение, а от друга – че възнагражденията са й били редовно плащани, но РКО са изчезнали в последствие. Според въззиваемата правилно са уважени исковете за неизплатено възнаграждение, за обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ и обезщетение за забава, като размерите им са доказани чрез СИЕ, на базата на съответната документация.

С оглед всичко изложено въззиваемата моли да се отхвърли въззивната жалба като неоснователна и се потвърди в атакуваните части 4 обжалваното решение.

Претендира разноски за въззивното производство.

С отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява.

С писмена молба процесуалният й представител по пълномощие по чл. 32 т.

1 от ГПК оспорва жалбата като неоснователна, поддържа подадения отговори и иска да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди обжалваното решение изцяло. Претендира разноски за тази инстанция. Представени са пълномощно, договор за правна помощ-разписка и списък по чл. 80 от ГПК.

След докладване на жалбата не са направени нови процесуални искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния му обхват – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно в атакуваните части, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Основните оплаквания на въззивника, релевирани с жалбата са, че:

- решението е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск, понеже с исковата молба е въведено само едно основание за отмяна на уволнението поради съкращение на щата и едва в с.з. за първи път ищцата 5 изтъква, че не е закрит щата или част от предприятието и има още едно лице, заемащо същата длъжност, а съдът, без да допусне изменение на иска по чл. 214 от ГПК, се е произнесъл по тези доводи;

- решението е неправилно, тъй като ищцата на практика не е полагала труд и затова не й се дължат неизплатени заплати и обезщетение за забава, а съдът не е допуснал свидетели в тази насока;

- неправилно и необосновано решаващият съд е приел в мотивите си, че дружеството-работодател е следвало да докаже, че съкращаването на щата е реално, а не фиктивно, но не му е възлагал доказателствената тежест за това, тежестта на доказване на незаконното уволнение е на ищцата, а съдът неправилно е счел, че като не е представено старото щатно разписание /каквото въззивникът не бил длъжен да представя/, не можело да се прецени действителното съкращаване на щата, докато по делото са представени решение но СД, заповед на изпълнителния директор за съкращаване на щата, новото щатно разписание и длъжностната характеристика, от които е видно, че такава длъжност няма и не се предвижда, както и че няма друга със сходни функции.

По повод първото оплакване за произнасяне по непредявен иск, въззивният съд го намира за неоснователно. Според диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните – чл. 6, ал. 2 от ГПК.