Решение № 2044 от 07.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2044 гр. София, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20241110140224 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано е по искова молба на С. Г. В., чрез адв.М. Д., с която срещу "******“ АД и „******“ ЕООД са предявени искове по искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. пр. 2, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗЗП, евентуално чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ******/27.09.2021 г., сключен за предоставяне в заем на сумата 400 лева, при посочени в договора ГЛП 40,00 % и ГПР 44,10 %, както и нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ******/27.09.2021 г., и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 96,00 лева, представляваща заплатена на ответника "******“ АД без основание, ведно със законната лихва от предявяването на иска (02.07.2024 г.) до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответниците процесните договори за кредит и за гаранция, по силата на които в заем му е предоставена посочената сума, която се е задължил да върне заедно с възнаградителна лихва. С договора за заем твърди да е било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като и в тази връзка се твърди да е сключен договорът с втория ответник, който се съгласил да гарантира за изпълнението на задълженията на ищеца към кредитора срещу заплащането на възнаграждение наред с погасителните вноски по договора за кредит, което възнаграждение също е било заплащано на кредитодателя.

Твърди общото задължение по договорите да е нараснало до сумата 496 лева, която заплатил на първия ответник за срок от 2 месеца. Развива подробни съображения за нищожност на договорите и че посредством същите са нарушени, респ. се заобикалят императивни норми на закона – чл. 11 и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК с оглед неправилно посочения в договорите размер на ГПР, в който не е била включена неустойката за неосигуряване на обезпечение по съответния договор. Излага доводи за неравноправност на клаузите на договорите, както и за липсата на основание за сключването на договора за гаранция и за противоречие на същия с добрите нрави. В обобщение на подробните аргументи, изложени в подкрепа на застъпената с исковите молби позиция, са заявени искания съдът да уважи исковете, да присъди разноски в полза на ищеца, адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 1

ЗАдв. в полза на адвоката, предоставил безплатна правна помощ на ищеца, и да не присъжда разноски в полза на насрещната страна, позовавайки се на практика на СЕС по въпроса.

В срок са подадени отговори от ответниците, с които предявените искове се оспорват.

Ответникът „******“ АД счита, че договорът за кредит не е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са налице пороци, обуславящи такава недействителност. Счита, че дори неправилно да е посочен ГПР, това не може да обуслови нищожност на целия договор за кредит. Намира за необосновани твърденията на ищеца съгласно исковата молба, че са налице нарушения на императивните норми на чл. 10, чл. 11 и чл. 20 ЗПК. Сочи, че не е налице задължение за кредитодателя да посочва в договора кои са компонентите, които формират ГПР.

Отделно счита, че в случая е бил посочен действително приложимият към кредитното правоотношение ГПР, доколкото възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не е включено и не би следвало да се включва в същия, още повече договорът за гаранция е бил сключен след договора за кредит. Излага подробни доводи, че ищецът се е обърнал към ответника с искане за отпускане на кредит и е бил добре запознат с условията, при които се задължава, в т.ч. и че кредиторът изисква да бъде предоставено обезпечение на задълженията на кредитополучателя. Ищецът сам е избрал да сключи договора за предоставяне на гаранция, а не да представи на кредитора си друг вид обезпечение. Оспорва отделни клаузи от договора за кредит да са нищожни. Намира за неоснователен и иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Сумата, получена от ищеца в размер на 413,61 лева, е била получена на валидно правно основание, като с оглед предсрочното погасяване на кредита, размерът на договорната лихва е бил редуциран. Оспорва да е материално легитимиран да отговаря за остатъка от предявеното вземане по осъдителния иск, доколкото ищецът е сключил договор с другия ответник, съответно в негова полза ищецът правил плащания със знанието, че този ответник е бил овластен да приема плащането за друго лице. Възможността тези плащания да се правят чрез „******“ е била установена за удобство на потребителя.

Ответникът „******“ ЕООД оспорва иска, предявен срещу него, като намира процесния договор за действителен. Счита, че сключената сделка е по искане на ищеца, същата е действителна, а за търговеца се явява сключена по занятие срещу договорено възнаграждение. Оспорва към процесния договор да е приложим ЗПК.

Поддържа, че дължимото му възнаграждение не следва да се включва в ГПР по договора за кредит. Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Безспорни между страните са сключването на процесните договори за кредит и за предоставяне на гаранция за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, че ответникът „******“ АД е предоставил на ищеца сумата от 400 лева, която последният се е задължил да му върне, че ищецът е погасил задълженията си по договора за кредит, като е заплатил на първия ответник сума в размер на 414 лева, от които надплатена се явявала сума в размер на 0,39 лева, че във връзка с договора за гаранция ответникът е заплатил сума в размер на 82 лева.

По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем № ******/27.09.2021 г. е видно, че между ищеца, в качеството на заемател, и „******“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който „******“ АД е предоставило на потребителя сумата в размер на 400 лева, която ищецът се е задължил да върне на равни вноски в 2 размер 51,57 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40 % и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 44,10 %.

В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "******" АД; да няма задължения към други банкови и финансови институции; да няма неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 414 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в качеството на потребител, и „******“ ЕООД, в качеството на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на "******" АД, с наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.

Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл.

4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 82 лв., платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 10,25 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.

Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „******“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.

Съдът, като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по договора за кредит да заплати възнаграждение на кредитора в размер на 14 лева, като е посочен размер на годишния лихвен процент 40 %, а ГПР възлиза на 44,10 %, то и ако към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай размерът на ГПР ще нарастне поне до 1201.54 % (съгласно общодостъпен калкулатор *****).

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. пр. 2, вр. чл.

22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗЗП, евентуално чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване 3 нищожността на договор за потребителски кредит № ******/27.09.2021 г., сключен за предоставяне в заем на сумата 400 лева, при посочени в договора ГЛП 40,00 % и ГПР 44,10 %, нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ******/27.09.2021 г., както и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 96,00 лева, представляваща заплатена на ответника "******“ АД без основание сума, ведно със законната лихва от предявяването на иска (02.07.2024 г.) до окончателното плащане.

По предявените искове в тежест на ищеца в тежест на ищеца е да докаже, че договорите, сключени с ответниците са нищожни на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, евентуално поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърняват принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, че договорът за гаранция е сключен без основание.

По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатил процесната сума на ответника „******“ АД.

В тежест на ответника „******“ АД е да докаже основателността на възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника „******“ АД е да установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния договор суми, както и че сумата над 13,61 лева до размера от 96 лева е получил в качеството си на представител на „******“ ЕООД и е прехвърлил същата в патримониума на получателя на плащането.

Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.