Решение № 347 от 20.06.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 347 гр. В.Т., 19.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В.Т. в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Еманоел Вардаров

Явор Данаилов при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело № 20244100500212 по описа за 2024 година

За да се произнесе, съобрази:

Производството по делото е образувано въз основа на подадени от страните по делото въззивни жалби против Решение №1597/28.12.2023г. по гр.д.№ 1991/2023г. на Районен съд- В.Т., с което е осъден ЕТ „Г. Х.“, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. В.Т., ул. „Д.Б.", да заплати на Г. К. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. В.Т., ул. „Т.И", сумата от 11480 лв. (единадесет хиляди четиристотин и осемдесет лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука, настъпила на 24.03.2022 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 24.03.2022г., до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата над присъдения размер от 11480 лв. до пълния предявен размер от 22000 лв. като неоснователен.

Ищецът по делото Г. К. М. обжалва решението в частта му, с която искът е отхвърлен, като сочи, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, не е съобразил продължителността на оздравителния период при ищеца и интензитета на търпените от него болки и страдания. Сочи, че и неправилно съдът е възприел показанията на свидетелите относно психическото и физическо състояние на ищеца след направената му операция. Моли съда да отмени решението в отхвърлителната му част и да присъди претендираното обезщетение за неимуществени вреди в неговата цялост.

Ответникът по делото ЕТ „Г. Х.“ В.Т. е обжалвал решението в осъдителната му част, като сочи, че по делото е установено, че ищецът не е паднал сам в 1 изкопа, а е бил умишлено блъснат от свои колега, работещ при същия работодател и на същия обект. Твърди, че съдът не е съобразил наличието на съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат, като развива подробни доводи относно това защо е налице такова.

Моли съда да отмени решението на първата инстанция в осъдителната му част и да присъди размер, който е справедлив.

Третите лица –помагачи не заемат становище по делото .

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на ответника и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното :

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК, въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.

Относно валидността :

Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание.

Относно допустимостта:

Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с исковата молба.

Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за неправилно в частта му, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата до общ размер на дължимото се обезщетение 16480 лв.

Съображенията за този извод са следните :

С исковата си молба ищецът Г. М. твърди, че е работил като строителен работник при ответника от 02.10.2020 г. На 24.03.2022 г. е при извършване на възложени му за деня строителни дейности на обект, при преминаване по мост между ската и плочата на строителния обект, твърди да се спънал и паднал в изкоп с дълбочина от 3 метра. При падането се ударил в циментовия фундамент в дъното на изкопа и получил открита фрактура на десния крак, като не е можел да се придвижва сам. След инцидента ищецът бил настанен по спешност в отделение по ортопедия и травматология в град В.Т., където е останал до 01.04.2022 г. По време на престоя са му били направени две операции – на 24.03.2022 г. и на 29.03.2022 г., а при втората операция са му били поставени импланти за стабилизиране и прихващане на 2 костта. На 29.03.2022 г. работодателят на ищеца подал декларация за трудова злополука, като с разпореждане от 11.04.2022 г. на ТП на НОИ – В.Т., влязло в законна сила на 28.06.2022 г., инцидентът е приет за трудова злополука. На ищеца в следствие на трудовата злополука били издадени последователно 8 бр. болнични листи за временна неработоспособност в периода 24.03.2022 г. – 30.11.2022 г. – общо 239 дни. След операцията ищецът твърди, че не е могъл да се обслужва сам и да се движи самостоятелно, че се е налагало да остане на легло за 60 дни и да не стъпва на десния крак на земята, както и че придвижването му е било само с патерици или с чужда помощ на близки разстояния. Навежда твърдения, че през продължилия повече от 8 месеца възстановителен процес е изпитвал постоянни болки при лежане, ходене с патерици и стоене, имал е нарушение на съня и е изпитвал затруднение да обслужва сам и да поддържа лична хигиена. Налагало се е през целия период негови близки да му помагат и да се грижат ежедневно за него, което му е създавало притеснение и неудобство. Понастоящем ищецът твърди, че продължава да търпи неимуществени вреди от злополуката, както и че физическото му състояние не е възстановено напълно, поради което е било невъзможно да продължи да работи като „кофражист“ и трудовият му договор с ответника е бил прекратен на 03.01.2023 г. поради обективна невъзможност за изпълнението му.

Наложило се да си търси по-лека физическа работа, което му е създало безпокойство. В края на 2022 г. е подал сигнал до РП – В.Т., че по време на трудовата злополука не е паднал сам, а е бил блъснат умишлено от свой колега, работещ на същия обект – Д. П. Б., както и че последният поради чувство за вина е заплатил разходите му за болнично лечение в размер на 980 лв. и последващите му разходи за лечение в размер на 2700 лв. Посочва, че е помолил работодателя си да му заплати обезщетение за претърпените от злополуката неимуществени вреди, но той му е отказал и го е насочил да търси обезщетение от виновния за инцидента и от застрахователя, като след подадено заявление последният му е заплатил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 520 лв.

Във връзка с инцидента, при който ищецът е пострадал, билио образувано досъдебно производство, а впоследствие и НОХД № 571/2023 г. на РС – В.Т., приключило със споразумение, съгласно което Д. П. Б. се е признал за виновен за това, че на 24.03.2022 г. в гр. В.Т. на строителен обект в промишлена зона на ул. „Никола Габровски“, чрез блъскане в изкоп с дълбочина 3 метра, причинил на Г. К. М. средна телесна повреда, като му е било наложено наказание пробация за срок от една година.

Според ищеца в случая е изпълнен фактическият състав на чл. 200, ал.

1 КТ и ответникът му дължи обезщетение за претърпените в резултат на трудовата злополука неимуществени вреди, чийто справедлив размер определя на 22 000 лв. В тази връзка се отправя молба до съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца посочената сума, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане.

В постъпил в законоустановения срок отговор на исковата молба 3 ответникът по същата оспорва исковете по основание и размер. Не оспорва, че ищецът е работил като „кофражист“ по трудов договор с дружеството.

Твърди, че падането в изкопа на 24.03.2022 г. се дължи на конфликт, възникнал между Д. Б. и ищеца по повод системно извършване на некачествена работа от последния. Оспорва изложените в исковата молба твърдения, че след операцията ищецът не е могъл да се обслужва сам и да се движи самостоятелно, че се е налагало да остане на легло за 60 дни и да не стъпва на десния крак на земята, че придвижването му е било само с патерици или с чужда помощ, че през възстановителния период е изпитвал постоянни болки, имал е нарушение на съня и се е нуждаел от ежедневно от помощта на своите близки. Твърди, че още на десетия ден след операцията ищецът се е движел с патерици, управлявал е личният си автомобил и всеки ден е бил при бригадата на обекта, на който е работил. Навежда възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца поради проявена от него груба небрежност, като счита, че същият със своето некоректно и небрежно поведение и начин на общуване със своите колеги е станал причина за физическото спречкване с Д. Б., в резултат на което е паднал в изкопа.

Твърди, че посоченото лице е заплатило в полза на ищеца сумата от общо 2700 лв. за претърпените неимуществени вреди и е изразило готовност да изтегли кредит в размер на 5000 лв., които да му предостави като окончателно обезщетение за злополуката, но ищецът поискал сума в размер на 10000 лв.

Не оспорва твърдението, че на ищеца е заплатено и обезщетение за неимуществени вреди от 520 лв. от застрахователя по задължителната застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“-„Алианц България“ ЗАД.

Излага доводи, че ищецът е нарушил правилата за безопасност и хигиена на труда, влизайки във физическа разправа със своя колега на строителния обект, на който работят, като твърди, че същият е преминал начален и ежедневен инструктаж за безопасност на труда и е запознат с правилата за вътрешния ред в предприятието. Отправя молба за отхвърляне на предявения иск като неоснователен, а в условията на евентуалност моли определеното от съда обезщетение да бъде намалено в съответствие със степента на съпричиняване.

Като трети лица-помагачи на страната на ответника са конституирани ЗАД „Алианц България“ и Д. П. Б..

В постъпило по делото становище ЗАД „Алианц България“ оспорва предявения иск. Твърди, че е налице съпричиняване, доколкото падането на ищеца в изкопа не е настъпило от спъване, а от физическо спречкване с негов колега, като е проявил груба небрежност и е нарушил основните правила за безопасност на труда. В условията на евентуалност се навеждат доводи, че претенциите на ищеца са завишени по размер.

Третото лице-помагач Д. П. Б. оспорва предявения иск и отправя молба за отхвърлянето му като неоснователен. Оспорва, че ищецът е останал на легло повече от 60 дни след инцидента. Споделя твърденията на ответника, че ищецът се е движил с патерици скоро след операцията, управлявал е лекия си автомобил и е ходил на работа, както и че същият с поведението си е станал 4 причина за инцидента и го е предизвикал. Счита, че доколкото ищецът не е завел граждански иск във воденото наказателно производство, то той се е отказал от търсене на обезщетение за неимуществени вреди от него.

Фактическата обстановка по делото е изяснена изцяло, пълно и обективно от първоинстанционния съд, като са обсъдени всички събрани по делото доказателства и съдът е извел правилни изводи относно това какви относими към спора факти се установяват с тях. Въззивният съд възприема изцяло установената от първата инстанция фактическа обстановка и не счита за необходимо да я възпроизвежда в цялост в настоящото решение. Страните не спорят по фактите, а относно това какви правни изводи следват от така установеното от фактическа страна.

Предявен е иск с правно основание чл. 200 КТ.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка въззивният съд намира формираните от първата инстанция правни изводи за наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на работодателя на ищеца по чл. 200 от КТ за правилни.

От събраните по делото доказателства по категоричен начин е установено, че ищецът е пострадал при трудова злополука, доколкото процесният инцидент, при който той е получил физическа травма, е настъпил на работното му място, в рамките на работното му време и по повод изпълнение на трудовите му задължения. Обстоятелството, че в конкретния случай нараняването на ищеца е следствие от виновното поведение на друг служител на ответника и за това свое поведение същият е признат за виновен в извършването на престъпление и му е наложено наказание, не освобождава работодателя от отговорността му по чл. 200 КТ. Обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука, са установени по категоричен начин по делото и дори те да се различават от констатациите на ТП на НОИ при констатирането й, изводът, че инцидентът, при който ищецът е пострадал представлява трудова злополука остава непроменен. Отговорността на работодателя за вреди, настъпили от трудова злополука е обективна и не зависи от това дали трудовата злополука е настъпила в следствие на действията на негов орган или друг негов работник или служител ( чл. 200,ал. 1 пр. последно КТ). Тези обстоятелства са релевантни само доколкото работодателят може да насочи регресна претенция срещу прекия причинител на вредата от трудова злополука, вредите от настъпването на която е обезщетил (чл. 202 КТ).