Решение № 264 от 13.10.2023, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 264 гр. ХАСКОВО, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ при участието на секретаря Ж. М. Д. като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ Въззивно гражданско дело № 20235600500486 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК, образувано по жалба, подадена от „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, универсален правоприемник на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287.

С Решение № 50/18.04.2023 г., постановено по гр.д. № 5/2023 г., РС Свиленград е отхвърлил като неоснователени предявените от „Вива Кредит“ ООД против Д. Г. Д., ЕГН **********, от ***** обективно съединени искове с правно основание чл. 240, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на суми както следва:

1/ сумата от 1 000 лв., представляваща главница - неизплатена сума по Договор за кредит „Виолета”, сключен на 14.10.2021 г., ведно със законната лихва за забава от датата на завеждане на Исковата молба в Регистратурата на Районен съд - Свиленград (05.01.2023 г.) до датата на окончателното погасяване на главницата;

2/ сумата от общо 100,36 лв., представляваща 15% фиксиран годишен лихвен процент върху усвоената сума за периода от 20.04.2022 г. до 1

14.10.2022 г.;

3/ сумата от общо 167,30 лв., представляваща такса ангажимент за фиксиран лихвен процент за целия срок на Договора в размер на 0.07% на ден върху усвоената и непогасена главница;

4/ сумата от общо 40,63 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на Удостоверения за настоящ и постоянен адреси;

5/ сумата от общо 40,63 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на Удостоверение за липса на задължения по ДОПК;

6/ сумата от общо 145,56 лв., представляваща неустойка за непредставяне на съгласие за директен дебит;

7/ сумата от

88,50 лв., представляваща начислени такси за ограничаване на негативните последици при просрочие съгласно Тарифата за допълнителен пакет услуги и

8/ сумата от общо 14,10 лв., представляваща лихва за забава върху просрочените вноски за периода от 20.04.2022 г. (датата на преустановяване на плащанията по кредита) до 14.10.2022 година (крайния срок на Договора).

Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът „Вива Кредит“ АД. Счита решението на първоинстанционния съд за неправилно и необосновано. Претендира, че вместо съдът да постанови неприсъствено решение срещу ответника съгласно чл. 238, ал. 1 от ГПК, е иззел функциите на защитник на ответника, като е нарушил по този начин диспозитивното начало в процеса. Изтъква, че съдът погрешно е тълкувал и приложил разпоредбите на ЗПК. Твърди, че условията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от същия закон са спазени, с оглед на което няма основание за приложение на чл. 22 от ЗПК.

Моли съдът да отмени решението на районния съд и да се уважат претенциите или в случай, че потвърди решението в частта, с която е обявена недействителността на договора, да се присъди чистата сума на неиздължения кредит на основание чл. 23 от ЗПК. Претендира разноски.

В срок не е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна.

2

ОС - Хасково като провери основателността на оплакванията във въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК, констатира следното:

Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Преценена по същество е частично основателна.

На 14.10.2021 г. бил сключен Договор за кредит “Violeta” между „Вива кредит“ ООД като кредитодател и Д. Г. Д. като кредитополучател, под формата на кредит с възможност за еднократно или многократно усвояване на главница до размера на одобрения кредитен лимит, който бил в размер на 1 000 лв. По силата на Договора заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата от 1 000 лв. на 18.10.2021 г. а заемателят Д. се задължила да върне същата на заемодателя при конкретно посочени в Договора условия.

Срокът на Договора е една година. По Договора за кредит са постъпвали от ответника Д. плащания в общ размер на 330 лв. до 20.04.2022 г., когато е преустановила плащанията.

При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички относими към спора и сочени от страните доказателства. Пред настоящата инстанция не се представиха нови доказателства.Решението на РС в частта, с което са отхвърлени предявените искове за:

1/ сумата от общо 100,36 лв., представляваща 15% фиксиран годишен лихвен процент върху усвоената сума за периода от 20.04.2022 г. до 14.10.2022 г.;

2/ сумата от общо 167,30 лв., представляваща такса ангажимент за фиксиран лихвен процент за целия срок на Договора в размер на 0.07% на ден върху усвоената и непогасена главница;

3/ сумата от общо 40,63 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на Удостоверения за настоящ и постоянен адреси;

4/ сумата от общо 40,63 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на Удостоверение за липса на задължения по ДОПК;

5/ сумата от общо 145,56 лв., представляваща неустойка за непредставяне на съгласие за директен дебит;

3

6/ сумата от

88,50 лв., представляваща начислени такси за ограничаване на негативните последици при просрочие съгласно Тарифата за допълнителен пакет услуги и

7/ сумата от общо 14.10 лв., представляваща лихва за забава върху просрочените вноски за периода от 20.04.2022 г. (датата на преустановяване на плащанията по кредита) до 14.10.2022 г. (крайния срок на Договора). настоящата инстанция намира за правилно и следва да бъде потвърдено.

На първо място съдът счита, че следва да разгледа възражението на въззивника за нарушение на диспозитивното начало от страна на първоинстанционния съд. Не могат да бъдат споделени изложените в тази насока доводи от страна на въззивния жалбоподател.

Безспорно по делото е, че процесното правоотношение представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК.

Следователно в полза на физическото лице кредитополучател е приложима правната уредба на ЗПК и ЗЗП в защита на правата му на потребител. Съдът от своя страна следва да осъществи цялостна проверка на договора за потребителски кредит на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК.

В проведеното на 10.04.2023 г. открито съдебно заседание районният съд е докладвал направеното искане за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника. Съдът е анализирал предпоставките по чл. 238 и чл. 239 от ГПК за уважаване на направеното искане, като е приел, че липсва тази по чл. 239 от ГПК – вероятна основателност на иска в целия предявен размер, с оглед ангажираните от ищеца доказателства. С тези мотиви съдът с нарочно определение, инкорпорирано в протокола, е оставил без уважение искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника.

Поради изложеното възражението за нарушение на диспозитивното начало в процеса е неоснователно – налице е както договор с потребител, обосноваващ задължение на съда за извършването на служебна проверка за неравноправни клаузи в същия, така и разглеждане и нарочно произнасяне по направеното искане за постановяване на неприсъствено решение.

Настоящата инстанция не споделя

4 доводите на въззивния жалбоподател и по отношение на спазването на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно същата разпоредба годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, не трябва да са по-големи от 5 пъти законната лихва по просрочени вземания. Процесният договор за кредит формално отговаря на на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите, който е под 50%.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В случая максималната сума по сключения между страните договор за кредит в размер на 1 000 лв. е усвоена от кредитополучателя еднократно на 18.10.2021 г. съгласно представеното по делото нареждане за кредитен превод. Видно от представената от ищеца Справка погасителен план по процесния договор общата дължима от потребителя сума е в размер на 1 597,08 лв., представляваща сбор от главницата в размер на 1000 лв., неустойка за липса на съгласие за директен дебит в размер на 145,56 лв., лихва за забава в размер 14,10 лв.; възнаградителната лихва в размер на 100,36 лв., неустойка за липса на удостоверения в размер на 40,63 лв.; такса ангажимент за фиксирана лихва в размер на 167,30 лв., такси по тарифа за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие в размер на 88,50 лв. и неустойка за непредставено удостоверение за липса на задължения в размер на 40,63 лв. С оглед изложеното общите задължения на кредитополучателя не съответстват на посочения размер на годишния процент на разходите /49,32%/.

5

От тук следва, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Посоченият в договора ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Настоящата инстанция напълно споделя извода на районния съд, че не е спазено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което Договорът за кредит „Violeta” е недействителен.

Съдът обаче не споделя доводите на първата инстанция, че главницата не може да бъде установена за дължима в настоящото производство, тъй като би се стигнало до подмяна основанието на вземането.

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.

По делото е установено, че е платена сума в общ размер на 330,00 лв.

6 от страна на ответника в първоинстанционното производство. Същата е погасила част от чистата сума по кредита в общ размер на 1 000,00 лв. По изложените мотиви първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която районният съд е отхвърлил предявения иск за заплащане на главница - неизплатена сума по Договор за кредит „Виолета”, в размер на 330,00 лв., като в тази част настоящата инстанция не споделя мотивите на първоинстанционния съд, но решението е правилно като краен извод.