Определение № 900 от 10.11.2025, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 900 гр. Ловеч, 10.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПОЛЯ ДАНКОВА като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500622 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид:

ПРОИЗВОДСТВО с правно основание чл. 274 и сл. във вр. с чл.248 от ГПК С определение №480/23.04.2025 г. постановено по гр.д.№1133/23 г. РС-Ловеч е отхвърлил като неоснователна, молбата на ищеца В. Х. В., чрез пълномощник адвокат В. В., по чл. 248 от ГПК, за изменение на постановеното по делото Решение № 39/27.01.2025 г., в частта за разноските, с искане да бъде намалено присъденото по реда на чл. 38 ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗА адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответницата П.

А. Е. – адвокат Д. Н., определено в размер на 1300.00 лева, под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Производството по делото е образувано по частна жалба вх.№6013/19.05.25 г. от адв.В. В. от САК против определение №480/23.04.2025 г. постановено по гр.д.№1133/23 г, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение Рег.№39/27.01.2025 по гр.д.№1133/24 по описа на РС-Ловеч в частта за разноските.

В частната жалба се правят оплаквания за неправилност и неоснователност на атакуваното определение и е направено искане за отмяна на обжалваното определение и за уважаване на искането за допълване.

В срока по чл. 276 ГПК не е постъпил е постъпил писмен отговор на частната жалба.

Настоящата инстанция, като съобрази изложеното в частната жалба и отговора съображения, намира за установено следното:

Адвокат Д. Н. от ЛАК като пълномощник на ответницата П. А. Е. е подал сключил с нея договор да правна защита и съдействие на 11.12.2023 г., е договорено възнаграждение:безплатно на основание чл.38 ал.2 във вр. с ал.1 т.3 от ЗАдв./л.19 от делото/, като предмет на договора е процесуално представителство и защита в хода на гр.д№1133/23 г. по описа на РС-Ловеч пред всички инстанции до окончателното приключване на процеса.

1

Производството по гр.д.№1133/23 г. по описа на РС е образувано по подадена искова молба от В. В. Х. от **** против П. А. Е. от **** с посочено правно основание чл.422 от ГПК с посочена цена на иска 10 000 лв.

Тъй като ответницата не е подала отговор в определения от съда срок, тя лично е поискала възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба. Образувано е било производство пред РС-Ловеч с правно основание чл.64 от ГПК, по което е взел участие пълномощникът на Е., адв.Н. в две съдебни заседания, но с определение №145/8.02.2024 г. по гр.д.№1133/23 г. съдът е отхвърлил молбата на П. Е. по чл.66 от ГПК за възстановяване на срока й по чл.131 от ГПК за подаване на отговор на исковата молба. Това определение не е обжалвано и е влязло в законна сила на 26.02.24 г.

След това производството е продължило в две съдебни заседания, по които се е явил пълномощника на ответницата адв.Н. и по негово искане за изискани две прокурорски преписки.

Постановено е съдебно решение №39/27.01.25 г. по гр.д.№1133/23 г. по описа на ЛРС, с което е отхвърлен предявеният от В. Х. В., ЕГН **********, с адрес: ****, срещу П.

А. Е., ЕГН **********, с адрес: ****, установителен иск по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, за установяване дължимост на вземане в размер на сумата 10000.00 лв. /десет хиляди лева/, представляваща поето задължение по Запис на заповед с нотариална заверка на подписа с рег.№ 275/02.03.2023 г. по описа на нотариус М.Д., рег. № 173 на НК и район на действие РС-Ловеч, ведно със законната лихва за периода от 20.03.2023 г. до окончателното заплащане на сумата, като неоснователен и недоказан осъден е В. Х. В., ЕГН **********, с адрес: ****, да заплати на адвокат Д. Д. Н. от АКЛовеч, с адрес: ****, сумата 1300.00 лв.

/хиляда и триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответницата по делото П. А. Е. по реда на чл. 38 ал. 2 във вр. с ал. 1, т.

3 от ЗА и е отхвърлено искането на В. Х. В. за присъждане на направените от него разноски в настоящото исково и в заповедното производство, включително и адвокатско възнаграждение.

Подадена е молба за изменение на решението на основание чл.248 от ГПК с вх.

№2775/4.03.25 г. от В. В. чрез адв.В. В. от САК с искане да бъде изменено решението в частта му за разноските, касаещо определеното възнаграждение на адв.Н., тъй като присъденият адвокатски хонорар е необосновано висок с оглед фактическата правна сложност на делото и извършените от него правни действия.

В отговор на искането адв.Н. застъпва становище, че молбата е процесуално недопустима, тъй като адв.В. не е възразил в съдебно заседание по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, от една страна, а от друга е неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените от него действия.

С определение №480/23.04.2025 г. постановено по гр.д.№1133/23 г. РС-Ловеч е отхвърлил като неоснователна, молбата на ищеца В. Х. В., чрез пълномощник адвокат В. В., по чл. 248 от ГПК, за изменение на постановеното по делото Решение № 39/27.01.2025 г., в 2 частта за разноските, с искане да бъде намалено присъденото по реда на чл. 38 ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗА адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответницата П.

А. Е. – адвокат Д. Н., определено в размер на 1300.00 лева, под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Частната жалба против определението по реда на чл.248 от ГПК е основателна.

По допустимостта на производството:

Адвокат Н. е възразил в отговора си пред РС-Ловеч по повод на подадената молба по чл.248 от ГПК, че тя е недопустима, тъй като не е направено възражение в с.з. от ищеца по реда на чл.78 ал.5 от ГПК.

Това възражение е неоснователно, тъй като в случая размерът на адвокатското възнаграждение не е договорен между страните в договора за правна помощ, която е предоставена по реда на чл. 38 от ЗАдв, а е определен от съда, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на предварително договорено и заплатено от страната възнаграждение. Същевременно, според приетото в решението на СЕС, националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение от насрещната страна.

По същество:

Съгласно решение на СЕС С-38/22 от 25.01.24 г. по преюдициално запитване, отправено от СРС е прието, че чл.101, §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждение и на която е придаден задължителен характер с националната правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, прието от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер понисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта,“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Посочено е, че при наличието на тези ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Следва да се подчертае, че решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което и съдът следва да направи преценка дали нормата на чл.38 ал.2 от ЗА, която препраща към Наредба №1/04 г, задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска правна помощ на материално затруднено лице е съответна на правото на ЕС. В този смисъл 3 настоящата инстанция съобразява актуалната практика на ВКС, отразена в определение №50015/16.02.24 г. по т.д.№1908 и опр.№211/10.05.24 г. по ч.т.д.№1378/23 г.

Безспорно адвокатът има право да получи възнаграждение за своя труд, като той може да предостави безплатно адвокатски услуги и на материално затруднени лица по смисъла на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Определянето на адвокатското възнаграждение от съда при безплатна правна защита и намаляването му при прекомерност на уговореното е ограничено до минималният размер на Наредба №1/04 г. Следва да се съобрази обаче, че по реда на ЗПП се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, за които липсата на достатъчно средства не им позволява това, като тази правна помощ също се предоставя от адвокати и трябва да отговаря на същите изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за адвокатската защита по договор, сключен по ЗА, а заплащането на тази правна помощ се извършва съгласно Наредба по чл.37 от ЗПП.

В тази връзка следва да се отбележи, че възнагражденията, предвидени в Наредбата по ЗПП са значително в по-нисък размер от тези в Наредбата по ЗА за един и същи вид работа. След анализ на правната уредба на адвокатските услуги може да се направи извода, че е налице непропорционалност при заплащане на оказваната адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Това несъответствие се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представително за материално затруднени лица по ЗА, без да е възможно да се преценява от съда икономическото състояние на тези лица, като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП. В този смисъл се приема, че социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, представа да се счита за предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай.

Несъразмерност се открива и при присъждане на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.78 ал.8 от ГПК и това на адвокат по чл.38 ал.2 от ЗА, като в тези хипотези възнаграждението също се определя от съда, който е обвързан от размерите на две различни наредби. От изложеното се прави извод, че въведеното с чл.38 ал.2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от ВАС размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 §1 ДФЕС, в какъвто смисъл е и тълкуването на СЕС в решението по дело С-438/22. Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди 4 всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е последната и актуална съдебна практика, отразена в определение №1239/13.05.24 г. по ч.т.д.№1555/23 г. ТК на ВКС, определение №2948/12.06.24 г. по ч.гр.д.№1567/24 г. на ГК на ВКС и определение рег.

№2700/19.09.25 г. постановено по ч.к.т.д.№1746/25 г. на ТО на ВКС.