Решение № 6209 от 16.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6209 гр. София, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от БЕТИНА Б. БОШНАКОВА Въззивно гражданско дело № 20221100507809 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. П. С. срещу решение № 20022021 от 16.03.2022 г., постановено по гр. дело № 57440/2020 г. на СРС, 56 състав, в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР за разликата над сумата от 723,60 лв. до пълния предявен размер от 1836 лв., както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдената сума в размер от 129,16 лв. до пълния предявен размер от 590,58 лв.

Във въззивната жалба се излагат доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно поради противоречие с материалния закон, тъй като СРС неправилно е приел, че предявеният иск следва да се уважи само при условията на чл. 2, т. 7 от Наредба № 8121з904/30.07.2015 г. на МВР, но не и на основание чл. 2, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11/21.12.2005 г.

По делото не е депозиран отговор на въззивна жалба.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и 1 местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо – в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от районния съд фактология. Първата инстанция е извършила всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК и е дала точни и ясни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно.

Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че през процесния период от 1.08.2017 г. до 30.09.2020 г. ищецът и ответникът са били обвързани от валидно служебно правоотношение, тъй като С. П. С. е бил държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като е заемал длъжността старши полицай в МВР.

Видно от заповеди на министъра на вътрешните работи № 8121з-57/09.01.2017 г., № 8121з-45/16.01.2018 г.,

№ 8121з-1716/28.12.2018 г.,

8121з-1465/31.12.2019 г.,

8121з-937/26.08.2020 г. в периода 2017 г. -2020 г. включително размерът на левовата равностойност на храната на служителите в МВР по чл. 142, ал. 1 и ал. 3 ЗМВР е бил определен на 120 лв. месечно.

От заключението по изготвената и приета като неоспорена от страните ССчЕ, която съдът кредитира, се установява, че общият размер на сумата за безплатна храна съгласно Наредба № 8121з-904/30.07.2015 г. е в размер на 723,60 лева, а общият размер на лихвата за забава е 129,16 лева при полагане на дежурства при средноденонощни температури под +10°С и над +30°С.

По делото няма данни за исковия период ответникът да е предоставял на ищеца храна или да му е изплащал левовата равностойност на същия.

В допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, съдът достигна до следните изводи:

На всички служители на МВР, включително и държавните служители по чл. 142, ал. 1, 2 т. 1 ЗМВР, какъвто в исковия период е бил и ищецът, се осигурява храна или левовата й равностойност, като размерът на левовата равностойност на храната се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.

Този извод следва от систематичното тълкуване на чл. 1, чл. 142, ал. 1 и ал. 4, чл. 181, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗМВР: а) съгласно чл. 1 ЗМВР, законът урежда и статута на служителите в МВР; б) съгласно чл. 142, ал. 1 ЗМВР служители в МВР са държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението (т. 1), държавни служители (т.2) и лица, работещи по трудово правоотношение (т. 3); в) съгласно чл. 181, ал. 1 и ал. 3 ЗМВР на „служителите на МВР“, без да се изключват някои от категориите служители по чл. 142, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ЗМВР, се осигурява храна или левовата й равностойност, а когато служителите по чл. 142, ал. 1 ЗМВР (т.е. и трите категории служители в МВР) извършват специфични дейности или полагат нощен труд, се осигурява само левовата равностойност на полагаемата им се безплатна храна; г) съгласно чл. 181, ал. 4 и ал. 5 ЗМР размерът на сумите и доволствията по ал. 1 – 3 се определят ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, а редът и условията за заплащането им – с наредба на министъра.

Предвид оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че Наредба № 11/21.12.2005 г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна и/или добавки към нея касае уредбата на трудови правоотношения по КТ, но не и служебни правоотношения по ЗМВР, който се явява специален закон съгл. чл. 142, ал. 2 от ЗМВР, според която разпоредба статутът на държавните служители по, ал. 1, т. 1 (полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението) се урежда с този закон, в който смисъл са и споделяните от настоящия състав на съда съображения в Решение № 55 от 7.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5169/2014 г., III г. о., ГК, според което отношенията между страните във връзка със заплащането и компенсирането на извънредния труд се уреждат от специалния закон - ЗМВР, поради което общите разпоредби на КТ са неприложими.

Правното положение на служещите в МВР полицейски служители не е неравностойно спрямо тези по КТ и ЗДсЛ. В тази връзка законодателят в ЗМВР е предвидил полицейските служители да получават допълнителни материални блага, което оказва осезателно влияние за подобряване на общото материално и социално състояние - допълнително възнаграждение за прослужено време; увеличен размер на платен годишен отпуск; обезщетения при прекратяване на правоотношението в увеличен размер спрямо ЗДсЛ и КТ; по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд по чл. 187, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 от ЗМВР. В заключение следва да се отбележи, че правото на държавните служители, работещи в системата на МВР да получават безплатна храна се отнася единствено и само за служителите, които работят при специфични условия на труд, регламентирани в чл. 2 от Наредба № 81213-904/30.07.2015 г. за определяне на условията и реда за предоставяне на безплатна храна на служителите на МВР за извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда на служителите, и на ободряващи напитки на служителите, полагащи труд през нощта от 22:00 до 06:00 ч. Ето защо в случая приложимото право е 3

Наредба № 81213-904/30.07.2015 г.

При тези съображения, поради неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца доводи първоинстанционно решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице е защитавано от юрисконсулт, размерът на възнаграждението се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗПП, който препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата, като съдът определя възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер на 100,00 лева.

Така мотивиран и на основание чл. 272 ГПК, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20022021 от 16.03.2022 г., постановено по гр. дело № 57440/2020 г. на СРС, 56 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА С. П. С., ЕГН:********** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на СДВР, ЕИК:129009930, сумата в размер на 100 лева - разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4