Решение № 556 от 17.12.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 556 гр. София, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румен Петров

Членове:

Елена Каракашева

Светла Букова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора А. П. като разгледа докладваното от Светла Букова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200835 по описа за 2025 година

Производството е по чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби от защитниците на подсъдимия А. К. К., от повереника на частния обвинител Б. Т. Б. и от повереника на частния обвинител Д. А.

Б. срещу решение № 54 от 14.07.2025 г., постановено по ВНОХД № 297/24 по описа на Апелативен съд – Бургас.

В жалбата, депозирана от защитниците на подс. К. /адв. Р. и адв. Ж./ се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1- 3 НПК. Конкретно за процесуален пропуск се сочи необсъждането на свидетелски показания (на свидетелите Н. Г. и И.

Ш.) относно обстоятелството дали пострадалата е била жива към момента на пътния инцидент. По приложението на закона се твърди, че съдът неправилно е отказал да преквалифицира деянието като по-леконаказуемо престъпление с оглед оказаната помощ на пострадалата. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирано с наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, с необходимостта да се постигне баланс в съчетаването на специалната и генерална превенция по чл.36 от НК, като изначално не се изключва приложението на чл.66 от НК за престъпленията по чл.343 от НК. Въз основа на това се правят алтернативни искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за налагане на наказание с приложението на чл.66 от НК.

1

В жалбите на частните обвинители Б. Т. Б. и Д. А. Б., депозирани от повереника на всеки от тях, но идентични по съдържание се заявява касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. В тази насока се излагат доводи за неправилно налагане на наказание при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, тъй като наред с отчетените отегваващи такива – дръзко поведение на пътя с двукратно завишена скорост в градски условия и застрашаване на останалите участници в движението, не са били взети предвид палитрата от други нарушения на правилата за движение, тоталното унищожение на превозното средство и неправилната квалификация на деянието по основния престъпен състав вместо този по чл.343, ал.3 от НК (ред. ДВ, бр.67/04.08.2023 г.). По тези съображения е направено искане за увеличаване на наказанието лишаване от свобода на четири години, а лишаването от право на управление на МПС да се постанови за срок от пет години.

В касационното съдебно заседание депозираните жалби се поддържат, като частните обвинители вземат лично участие с общ повереник – адв. Я., доводите им се преповтарят, като се изразява съгласие помежду им относно исканията в жалбите, а тази на подсъдимия считат за неоснователна.

Подсъдимият и защитникът (адв. Ж.) му също поддържат депозираната жалба с искането за приложение на чл.66 от НК като допустимо в процесния случай.

Акцентират на значимото според тях възприятие на водача за възможността да се помогне на пострадалата, в която насока били и необсъдените свидетелски показания.

Изразява се несъгласие с тезата на съда за недопустимото обсъждане на факти и обстоятелства извън тези в обстоятелствената част на обвинителния акт.

Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата на подсъдимия за неоснователна и предлага оставянето й без уважение. Липсвало допуснато нарушение от въззивния съд при обсъждане на свидетелските показания, включително и тези на свид. Ш., както и при преценката, че оказаната помощ от подсъдимия е била безпредметна. Относно определеното наказание прокурорът изразява становище за правилната му индивидуализация с необходимостта от ефективното му изтърпяване при липсата на възможност за постигане целите по чл.36 НК при отлагането му. Поради съответността на определеното наказание със закона и със справедливостта, счита, че не е налице основание и за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наказанието, а се иска постановеният съдебен акт да се остави в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:

С присъда № 22 от 22.10.2024 г., постановена по нохд № 310/2024 г. на ОСЯмбол, подсъдимият А. К. К., с ЕГН ********** г. е признат за виновен в това, че на 2

16.12.2023 г. около 10.16 ч. в гр. Ямбол на бул. Крайречен пред блок 82, с посока на движение от кръгово кръстовище с ул. Търговска към „Р. п.“ при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „*****“ с рег. № *****, нарушил чл.21, ал.1 от ЗДвП, като се движил със скорост 117 км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на А. Б. Б., ЕГН **********, поради което и на основание чл.343, ал.1, б. „в“, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК, вр. чл.58а, ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, което да се изтърпи при първоначален общ режим. На основание чл.343г от НК е постановено и наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от четири години.

По жалби от защитника на подсъдимия и от повереника на частните обвинители е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Бургас. С решение от 14.07.2025 г. по внохд № 297/2024 г. присъдата е изцяло потвърдена, като подсъдимият е осъден да заплати в полза на частните обвинители разноски в размер на по 1500 лв. за всеки от тях, направени за повереник пред въззивната инстанция.

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт.

При разглеждането им по същество, съдът счете, че същите са неоснователни.

На първо място следва да се уточни, че единствено в жалбата на подсъдимия се съдържа оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, касаещо пропуск на съда да обсъди част от свидетелските показания, относими към възприятията им за наличието на признаци на живот у пострадалата непосредствено след инцидента. Касационната инстанция не констатира да е допуснато процесуално нарушение от категорията по чл.348, ал.1, т.2 НПК в дейността на въззивния съд.

Проследеният процесуален развой на делото сочи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 НПК след като подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед преценката за подкрепа на същото от събраните в досъдебното производство доказателства. При валидно направеното признание на изложената в обвинителния акт фактология, съдът не е имал основание да провежда съдебно следствие по общия ред, а приетите факти и доказателствата, счетени за годни да ги удостоверят, не са били спорни, което лишава от основание довода за неизяснена в пълнота обективна истина.

На свой ред въззивният съд е споделил извода за възможността делото да се разгледа при условията на посочената диференцирана процедура, като също е приел за подкрепено от доказателствата направеното от подсъдимия признание. Поради това в основата на съдебния акт е залегнало обсъждането и правната оценка на приетата за установена по несъмнен начин фактическа обстановка, като детайлно са обсъдени всички поставени на вниманието му оплаквания на страните в депозираните въззивни 3 жалби и същите са получили конкретен отговор. Прочитът на изложените за това съображения не дава основание за упрек към процесуалната дейност на въззивния съд.

Направеното от подсъдимия признание е относимо за фактически описаното му в обвинителния акт поведение като правоспособен водач на превозно средство на процесния пътен участък в населено място – гр. Ямбол, по бул. „Крайречен“, където при скорост на управление от 117 км/ч. загубил на контрол върху автомобила, напуснал платното за движение и се блъснал в метален стълб на осветителната мрежа при челен удар, преминаващ в приплъзващ по десните странични състави на автомобила с едновременно деформиране и срязване на десните състави на купето от тавана до прага. Наред с посочения механизъм на настъпване на произшествието, от подсъдимия са признати и обстоятелствата, свързани причинената в резултат на него смърт на возилата се в автомобила А. Б.. Тя получила несъвместима с живота тежка съчетана травма на гръдния кош, главата и десния крайник и непосредствено след произшествието починала. Позицията на защитата за необходимостта в така установената фактология да залегнат и действията на подсъдимия, с които се е опитал за окаже помощ на пострадалата е била отстоявана и пред въззивния съд, който аргументирано е счел същата за неоснователна, като е приел за установено, че действително са били предприети такива действия, но е отказал да оцени същите в желаната насока, тъй като смъртта на пострадалата е настъпила веднага след произшествието. Подкрепата на този факт е открита в показанията на свидетелите – очевидци С. Б. и И. Ш., както и на счетеното за компетентно дадено експертно заключение на съдебномедицинската експертиза, според което пострадалата бързо е изпаднала в състояние на травматичен и хеморагичен шок, причинил смъртта. В тази връзка е прието за изолирано субективното възприятие на свид. Н. Г., че пострадалата е била жива след произшествието. Такъв факт според касационната инстанция принципно не е недопустимо да бъде установен допълнително дори и в рамките на съдебно следствие, провеждано под формата на съкратено такова по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, но само в случай, че обратното не е залегнало изрично в обстоятелствената част на обвинителния акт. В конкретния случай последното условие не е налице не само заради избрания ред за провеждане на съдебното производство, налагащ възприемането единствено на признатите от подсъдимия факти, изложени от прокурора, но най-вече поради това, че те включват последователно посочени твърдения за бързо настъпилата смърт на пострадалата непосредствено след произшествието, направени въз основа на цитираните експертни изводи. Поради това, без да се отрича принципната възможност за допълнително изясняване на обсъжданото обстоятелство, както се твърди от страна на защитата, съдържащият се категоричен извод в обратната насока в описаната обвинителна теза, не позволява възприемането му. Отделен е въпросът, че и съдилищата са го намерили за недоказано въз основа на процесуално коректната си (и с оглед на това суверенна и неподлежаща 4 на корекция в касационното производство) преценка по обсъдените доказателства, счетени за подкрепящи направеното признание. Именно с оглед фактически описано от обвинението и установено в процедурата по чл.371, т.2 НПК бързо настъпване на смъртта на пострадалата, е отказано възприемането на различно положение, като констатирането му извън вече заявеното съгласие с фактите, е недопустимо по аргумент от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, доколкото би довело до промяна в същите с въвеждането на обсъждания нов елемент. Предвид тези съображения касационната инстанция не счете, че е налице соченото процесуално нарушение в дейността на въззивния съд по установяване на значимата за делото фактическа обстановка.

Процесното поведение на подсъдимия като водач на превозно средство е оценено като нарушение на правилата за движение по чл.21, ал.1 от ЗДвП въз основа на обсъдените експертни изводи по автотехническа експертиза, според които при управление с разрешената за пътния участък скорост от 50 км/ч, е имал обективна възможност да контролира непрекъснато автомобила, за да не напусне платното за движение. С оглед приетото надлежно извеждане по посочения процесуален ред на тези обстоятелства, законосъобразно въззивният съд се е съгласил и с преценката въз основа на тях за реализирано от подсъдимия от обективна и субективна страна на престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК. Основният довод на защитата за необходимостта деянието да се квалифицира като по-леконаказуемо престъпление по чл.343а, б. „б“, вр. ал.1, б. „в“ НК, основан на твърдението за пропуск при изясняване на фактите, е неоснователен по вече посочените съображения, поради което не е обусловило и неправилно приложение на материалния закон.