Решение № 339 от 25.10.2021, Окръжен съд - Перник

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 339 гр. Перник, 25.10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Рени Ковачка

Членове:

ТАТЯНА ИВ. ТОДОРОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА ИВ. ТОДОРОВА Въззивно гражданско дело № 20211700500419 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Н. Д. П. и З. Т. П. чрез упълномощен представител адв. Е.Й. – АК-К. против решение № 260476 от 26.04.2021 г. по гр.д. № 6327/2021 г. на ПРС, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите иск по чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на съдебно решение № 8 от 08.01.2016 г. по гр.д.

№ 121/2015 г. по описа на Районен съд – Д. за нищожно.

В жалбата са изложени съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Поддържа, че правилно районният съд е установил наличие на спор досежно последната от предпоставките обосноваващи нищожност на съдебното решение – неяснота във волята на съда, и в тази връзка се е позовавал на несъответствие между мотиви и диспозитив, но същевременно е отхвърлил иска, тъй като е следвало да се изследва само неяснота относно диспозитива на съдебното решение, който според първоинстанционният съд бил ясен, въпреки, че не кореспондирал с мотивите на решението. Излага доводи, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които била и абсолютната неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването или чрез поправянето. Поддържа, че мотивите на съдебното решение били разбираеми и непротиворечиви, поради което оставало неясно, защо е отхвърлен иска. Позовава се на разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК, съгласно която съдебното решение следва да бъде мотивирано, и в тази връзка твърди, че решението на съда и 1 мотивите са неразривно свързани по между си.

По подробно изложените във въззивната жалба доводи и аргументи моли въззивната инстанция да уважи въззивната жалба и да отмени първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно, като провъзгласи нищожността на решение № 8 от 08.01.2016 г. по гр.д. № 121/2015 г. на Районен съд – Д. и върне делото на надлежния съд да постанови ново валидно решение.

Въззиваемата страна – В. В. В., в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подал отговор по жалбата, в който е заявил становище за нейната неоснователност. По подробно изложените в отговора доводи и аргументи моли въззивната жалба да бъде отхвърлена.

Въззиваемата страна – В. Д. Н., в срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подал отговор по въззивната жалба и не е взел становище по същата.

Третото лице – помагач – Д. В. Н. не изразява становище по въззивната жалба.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск, с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК.

Ищците Н. Д. П. и З. Т. П. са предявили иск срещу В. В. В. и В. Д. Н., с искане да бъде прогласено за нищожно съдебно решение № 8 от 08.01.2016 г., постановено по гр. д. № 121 по описа на Районен съд – Д. за 2015 г. В исковата молба поддържат, че волята на съда в съдебното решение е неразбираема, тъй като имало несъответствие между мотиви и диспозитив. Изложени са и твърдения, че производството по гр. д. № 121/2015 г. на ДРС било образувано по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.440, ал.1 от ГПК във връзка с насочено изпълнение към конкретен недвижим имот в рамките на изпълнително дело № 114/2013 г. по описа на ЧСИ В. А..

Ответникът В. В. В. е оспорил предявения иск, за което в депозирания срещу същия отговор на исковата молба е заявил становище за неговата недопустимост, като поддържал, че със сила на пресъдено нещо се ползва единствено диспозитива, а несъответствието му с мотивите не представлява сочения от ищеца порок.

Ответникът В. Д. Н. не е изразил становище по предявения иск.

Третото лице помагач на страната на ищеца - Д. В. Н. е поддържала исковата претенция пред районният съд.

Видно от приложеното в първоинстанционното производство решение № 8 от 2

08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС, съдът се е произнесъл по предявен от Н. Д.

П. и З. Т. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл.440, ал.1 от ГПК, с искане за признаване за установено, че длъжникът по изп.д. № 114/2013 г. по описа на ЧСИ В. А. - В. Д. Н., не е собственик на имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на ***. С посоченото решение ДРС е отхвърлил предявения иск по чл.440, ал.1 от ГПК, като неоснователен, а в мотивите на решението е приел, че процесния имот не принадлежи на длъжника по изпълнителното производство - В. Д.

Н.. Приел е също така, че съдебният изпълнител не е насочил принудителното изпълнение срещу процесния имот, поради което за ищците не бил налице и правен интерес от предявяване на иска, поради това, че правото им на собственост не било засегнато.

Решение не е обжалвано от страните, поради което е и влязло в законна сила на 15.03.2016 г., който факт не е спорен между страните.

С решение № 260476 от 26.04.2021 г. по гр.д. № 6327/2020 г. ПРС е отхвърлил предявения иск. За да постанови този краен резултат, районният съд е приел, че процесното решение е постановено от надлежен орган, в пределите на правораздавателната власт на съда, тъй като делото е подведомствено на гражданските съдилища, постановено е от надлежен състав – съдия от съответния районен съд, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, постановено е в писмена форма и е подписано от съдията. Направил е извод, че неяснотата във волята на съда може да се изследва само по отношение на диспозитива на решението, за който е достигнал до извод че е ясен, макар и да не кореспондира с мотивите на решението.

Изложил е доводи, че независимо дали се касае за неправилно съдебно решение (несъответствие между мотиви и диспозитив) или за недопустимо съдебно решение – постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка, решението е влязло в законна сила на 15.03.2016 г., и на основание чл.297 от ГПК е задължително, като ползващо се със сила на пресъдено нещо, и не подлежи на пререшаване.

При така установеното от фактическа страна, въззивната инстанция достигна до следните правни изводи:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по отношение на останалите въпроси, съдът е обвързан от изложеното в жалбата.

Съгласно чл.270, ал.2 от ГПК, нищожността на решението може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение.

Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление.

Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790 по описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, като липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно 3 волеизявление, и не води до нищожност на съдебното решение. В този смисъл е и решение № 248 от 11.06.2012 г. по гр.д. № 572/2011 г. на ВКС, ІV-то г.о.

Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение. Нищожното решение за разлика от недопустимото не е годно да породи правни последици, поради което и това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно (чл.270, ал.2 от ГПК). Това е прието и в Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г., постановено по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдебните решения са нищожни само в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда дори и при тълкуване.

Следва да се има предвид, че порочните съдебни решения според степента на опорочаване се делят на три групи - нищожни, недопустими и неправилни. Нищожно съдебно решение е това решение, което има изключително сериозни пороци, то не притежава качествената характеристика на едно валидно съдебно решение, а именно: постановено е при неспазване на предвидената от закона форма – писмена; постановено от незаконен състав; противоречи на правния ред и на добрите нрави (не става дума на противоречие на материалноправна норма, а на правния ред въобще); ако е абсолютно неразбираемо; ако заповядва нещо невъзможно. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението, респ. решението е неправилно. В тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на иск. В този смисъл е решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр.д. № 1321/2018 г. на ВКС ІV-то г.о.

При извършената служебната проверка, въззивният съд не констатира решение № 8 от 08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС да страда от някои от посочените по-горе пороци, поради което намира, че същото е валидно. Решението е постановено в изискуемата писмена форма; подписано е от съдебния състав; постановено е от надлежен съдебен орган, който се е произнесъл в законен състав; постановено е в рамките на правораздавателната власт на съда; волята на съда в диспозитива на съдебното решение е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо, поради което и правилно районният съд е приел, че процесното решение не е нищожно.

Както вече бе посочено по-горе, съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, включително и при тълкуване, но посочените пороци са свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до 4 надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила обаче не обхващат въпросите свързани с предпоставките за постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.