Решение № 4201 от 30.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4201 гр. Пловдив, 30.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330109159 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата А. К. З., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Д. С., е предявила против „Неткредит” ООД, ЕИК: 201253421, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъчезар Станчев” № 3, ет. 10, представлявано от ********** И.Х.-С., иск за връщане на сумата от 494 лева- неоснователно платена над главницата по нищожен договор за потребителски кредит № **********/ 07.01.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 20.05.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **********/ 07.01.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 500 лева, на 12 месечни вноски, всяка от по 257 лева, при ГПР- 49, 15 % и ГЛП40, 65 %, както и неустойка при непредставяне на обезпечение (банкова гаранция) в размер на 2 004 лева, платима разсрочено с вноските по погасителния план. Така реално общото задължение по кредита ставало 5 088 лева, която била и действителната сума за връщане, а не, както било посочено в договора- 3 084 лева, което включвало само главницата и възнаградителната лихва. Договорът обаче бил недействителен, като същият не отговарял на специалните изисквания по ЗПК. С непредставяне на обезпечението за кредитора не настъпвали никакви вреди, но пък за длъжника се увеличавал размерът на дълга му. Така доколкото се създавало основание за допълнително плащане, кредитът се оскъпявал и 1 разходът следвало да се включи в ГПР. Посоченият в договора ГПР без неустойката не отговарял на действителния такъв и оттук имало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Отделно, било налице и нарушение на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като поставените изисквания за обезпечение били в тежест на потребителя и почти неизпълними за него. По договора била заплатена сума от общо 2 994 лева, или над главницата се явявали заплатени точно 494 лева.

Тази сума била недължимо платена и подлежала на връщане, като с нея ответникът се обогатил неоснователно. Моли се за осъждане на дружеството да върне недължимо платеното. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се признават сключеният между страните договор за кредит и платените по него суми.

Оспорва се обаче, че договорът бил недействителен. Посочва се, че ГПР отговарял на националните законови изисквания и европейски директиви. Неустойката не следвало да бъде част от разходите по кредита, защото не била част от същественото му съдържание и представлявал разход, получен само при неизпълнение. Твърди се, че ако имало нищожност, то следвало само тази клауза да е такава. В ГПР не се включвали разходите, свързани с неизпълнение на задълженията на потребителя при кредита, поради което нямало заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете, претендира разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на пълномощника на ищеца.

В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № **********/ 07.01.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2 500 лева, при следните условия: 12 месечни вноски, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 39 % и годишен процент на разходите- 49, 15 %, при общ размер на всички плащания- 3 084 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (банкова гаранция) в размер на 2 004 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за паричен заем.

Представена е и справка от електронен калкулатор за изчисляване на ГПР по заема.

Приети са 6 броя платежни нареждания от онлайн банкиране, според които ищцата е заплатила на ответника по кредита сумата от 2 994 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на 2 договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необхоД. в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 15 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 40, 65 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 2 004 лева (при отпусната заемна сума от 2 500 лева тя е около 75 % от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция) и срока за представянето му (еднодневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната 3 и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необхоД. да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на получената по кредита сума, но не и други разходи по заема. С оглед на представените платежни документи за извършени плащания по заема в общ размер на 2 994 лева, при получен заем от 2 500 лева, надплатени се явяват 494 лева. Предвид нищожността на кредита, на основание чл. 23 от ЗПК платеното над главницата се явява заплатено при начална липса на основание и подлежи на връщане, доколкото дължима е единствено чистата стойност на кредита или това, което реално е било отпуснато като заем на потребителя. Тази сума е била недължима от потребителя, като платеното подлежи на възстановяване. В този смисъл осъдителният иск следва да бъде уважен и претенцията да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на исковете, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да й се възстанови от ответника като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в 4 процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. С., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатската работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 400 лева. Тази сума обаче следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановява на нея.