Решение № 3671 от 05.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3671 гр. София, 05.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Наталия П. Лаловска

Калина В. Станчева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско дело № 20221100504187 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20220020 от 07.12.2021 г., постановено по гр. д. № 15552/2020 г. по описа на Софийски районен съд - СРС, 171 състав, ответникът А. Г. Г., ЕГН ********** е осъден да заплати на ищеца Г. В. В., ЕГН **********, на основание чл.

45, ал. 1 от ЗЗД сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъпление извършено на 09.04.2015 г.,около 19.30 часа в гр. София, ж.к. “Дружба“, на кръстовището на бул. „Кръстю Пастухов“ и бул.

„*******“, за което е постановено решение по НАХД № 21505/2015 г. на Софийски районен съд - СРС, НО, 136 състав., ведно със законната лихва върху главницата от 09.04.2015 г. до окончателното изплащане.

Съобразно изхода на спора първоинстанционният съд е разпределил и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 700 лева – съдебни разноски, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС дължимите за изготвената по делото СМЕ и държавна такса разноски в общ размер на 410 лева.

Недоволен от така постановеното решение останал ответникът, предвид което в законоустановения по чл. 259, ал. 1 ГПК срок, същият, чрез адв. Т. Л., подал въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата са изложени оплаквания, че решението е 1 незаконосъобразно, неправилно и необосновано, а исковата претенция следва да се отхвърли, защото е неоснователна. На първо място жалбоподателят се спира на въпроса относно погасяване по давност на иска по чл. 45 от ЗЗД, доколкото твърди искът да е предявен след изтичане на 5-годишния срок от извършване на деянието /09.04.2015 г./, а именно на 20.04.2020 г. В тази връзка, се позовава на чл. 110 от ЗЗД, навеждайки, че претенцията на ищеца следователно е погасена по давност и следва да се отхвърли като неоснователна. Цитира се решение на ВКС в подкрепа аргументацията на жалбоподателя. На следващо място, счита, че предявеният иск за заплащане на претърпени от ищеца нематериални вреди в резултат на деянието, изразяващи се в болки и страдания, е недоказан. Конкретно, излага, че вещото лице по назначената СМЕ е констатирало, че причиненото телесно увреждане се дължи на действието на твърд, тъп предмет с охлузваща повърхност в областта на долната устна вляво, като същевременно е отбелязало и, че голата човешка ръка /свита или не в юмрук/ няма охлузваща повърхност и може да причини процесното увреждане. С оглед горното, е отправена молба до въззивната инстанция да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови ново решение, с което да отхвърли претенциите на ищеца изцяло.

Претендира разноски, в това число адвокатско възнаграждение.

Постъпилата срещу решението въззивна жалба се оспорва от насрещната страна – Г. В. В. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като неоснователна. Поддържа, че решението е валидно, правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Акцентира, че твърденията на ищеца за погасяване по давност на иска са напълно голословни. Отбелязва, че исковата молба по делото е изпратена по пощенски оператор на 08.04.2020 г. и е заведена в регистратурата на СРС на следващия ден – 09.04.2020 г.

Представя доказателства към отговора на въззивната жалба в подкрепа на становището си. В този смисъл и изцяло неоснователно счита оплакването за погасяване по давност на иска. На второ място, навежда, че след задълбочен анализ на ангажираните пред първоинстанционния съд доказателства, последният е извел обоснован извод за механизма на деянието, настъпването на неимуществените вреди и причинната връзка между тях. Заявено е искане решението на СРС да бъде потвърдено, като се присъдят разноски за настоящото производство.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е правилно и следва 2 да бъде потвърдено, като съображенията за това са следните.

Софийски районен съд е сезиран с предявен от ищеца Г. В. В. осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 за осъждане на ответника А. Г. Г. да му заплати сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в страдания, функционален дискомфорт и затруднения при говор и хранене, и негативни изживявания, причинени му от ответника с деяние, извършено на 09.04.2015 г.,за което последният е признат за виновен с Решение от 16.04.2018 г. на СРС, НО, 136 състав по НАХД № 21505/2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на увреждането до окончателното й изплащане .

С исковата молба ищецът поддържа, че след претърпения инцидент с ответника, е нарушен емоционалния му комфорт и спокойствие, наложило се да ограничи словесното си общуване с близките си, трудно изпълнявал служебните си задължения като управител на „Г.В.“ ООД, изискващи ежедневно да провежда множество срещи и продължителни разговори с контрагенти, доставчици и служители. При срещите си с тях изпитвал значително неудобство и срам, особено когато се вглеждали в лицето му.

Налагало му се да обяснява произхода на травмата. Особено разтревожен, изплашен и унизен се почувствал и от обстоятелството, че непредизвиканият от него удар и изобщо целият инцидент, станал в присъствието на малолетната му дъщеря.

С решението си СРС е приел, че не е спорно между страните, че с влязло в сила решение от 16.04.2018 г. по НАХД № 21505/2015 г. на СРС, НО, 136 състав, ответникът А. Г. Г. е признат за виновен за това, че на 09.04.2015 г., около 19.30 часа в град София, ж.к.“Дружба“, на кръстовището на бул. ‚Кръстю Пастухов“ и ул.

„*******“, по хулигански подбуди – на публично място при демонстрация на безнаказаност и на пренебрежение към установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност, честта и достойнството и при липса на личен мотив във взаимоотношенията между него и Г. В. В., е нанесъл удар с дясната си ръка, свита в юмрук, в лявата част на лицето на Г. В., в резултат на което му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в оток и кръвонасядане на долната устна вляво с повърхностно охлузване на лигавицата, съответно на нивото на режещия ръб на втори долен ляв зъб, като тези увреждания са му причинили болка и страдание – престъпление по чл.131, ал.1,т.12,пр.1, вр.чл.130 ал. 2 от НК, за което обвиняемият /настоящ ответник/ е освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1500 лева.

В хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства, чрез разпита на свидетеля Н. Г. В.а – съпруга на ищеца. От показанията на свидетеля В.а се установява, че през 2015 г. мъжът й се обадил по телефона, за да й съобщи, че бил нападнат в колата и е ударен в челюстта. В колата бил с дъщеря им и бил много притеснен. След като се върнал от болницата, много се 3 уплашила от състоянието, в което се намирал. И детето било много разтревожено от случката. Свидетелят сочи, че горната устна била подута и кървяла леко, имало травма на устната. Няколко месеца съпругът й бил травмиран, уплашен и психически не се чувствал добре. Трудно му било да се храни, вземал обезболяващи няколко месеца.

Пред първоинстанционния съд е изслушан и свидетелят М.Б.Б. – познава ищеца от 20 години. Разказва, че неговата фирма и тази на ищеца работят заедно, поради е в тесни професионални взаимоотношения с ищеца. За процесния инцидент сочи, че колегата му не бил на себе си – някакъв човек съвсем ненадейно при спречкване на кръстовище го е нападнал и ударил в лицето. Не може да бъде сигурен къде точно по лицето е бил ударът, но съобщава пред съда, че видимо имало насиняване в областта на лицето, по-скоро по бузата, вляво. Възприел, че най-неприятното от инцидента за ищеца било свързано с факта, че по време на същия, колегата му бил с дъщеря си в колата. Спомня си, че колегата му бил психически доста напрегнат, омърлушен и не така жизнен, в сравнение със състоянието му преди инцидента. Твърди, че ищецът трудно говорел, а освен това в началото не се хранел нормално. Може би около месец не излизали да обядват заедно, понеже ищецът ядял само супи и не му било удобно да ходи на обяд в общото помещение.

С оглед предоставяне на равнопоставеност между страните, в хода на проведеното пред СРС производство е разпитан и свидетелят, посочен от ответника – В. Г. Г., брат на ответника. Свидетелят Г. твърди, че знае за какво се води процеса, макар да няма много какво да съобщи по повод на същия. Бил на работа в автосервиз в кв. „Дружба“, преди 6-7 години, когато брат му дошъл при него. На излизане от сервиза, забелязал, че някакъв господин стои в баничарницата до сервиза и ги снима.

Тогава за първи път видял ищеца. Не е разговял с това лице. Пътувайки по-късно за провинцията с брат си, последният му разказал, че по-рано през деня на кръстовището в квартала, станал скандал между двамата и нищо повече. Свидетелят не може да обясни в какво се е състоял точно скандала, не знае да е имало сблъсък.

Пред първоинстанционния съд е изслушано и заключение по назначената от съда СМЕ, вещото лице по която е посочило, след запознаване с медицинската документация по делото, че при съдебномедицинското освидетелстване на Г. В. е установено: червеникаво кръвонасядане с диаметър около два сантиметра и оток в лявата половина на лигавицата на долната устна на устата, като в областта пред 2-ри долен ляв зъб има и белезникаво охлузване в кръвонасядането. Вещото лице е заключило, че това увреждане се дължи на действието на твърд тъп предмет с охлузваща повърхност в областта на долната устна вляво. Посочва, че голата човешка ръка-свита или не в юмрук няма охлузваща повърхност и може да причини процесното увреждане. При получаване на такова увреждане на пострадалият е причинено болка и страдание по своята медикобиологична характеристика, което представлява 4 мекотъканно увреждане на долната устна и категорично не води до затруднение на дъвченето,храненето и говоренето.

При така установената фактическа установка съдът достига до следните правни изводи.

Предявен е за разглеждане иск с правно основание по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца с извършеното от ответника деяние, представляващо едновременно и деликт, и престъпление, като за последното ответникът е признат за виновен с влязло в сила решение.

Основните спорни между страните въпроси във въззивното производство са свързани със спазване на давностния срок за предявяване на иска и настъпването на твърдените неимуществени вреди.

Според нормата на чл. 110 от ЗЗД с изтичане на 5-годишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, като за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца – арг. от чл.

114, ал. 3 от ЗЗД. Видно от представените по първоинстанционното дело писмени доказателства, в това число и приложените към отговора на въззивната жалба документи, става видно, че иницииралата първоинстанционното производство искова молба е входирана в регистратурата на СРС на 09.04.2020 г., като съгласно поставеното нарочно отбелязване същата е подадена по пощата, на 08.04.2020 г. Ето защо и на основание правилото, разписано в разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, въззивният съд приема, че искът с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е подаден на 08.04.2020 г. Същевременно безспорно е между страните, че процесното събитие е настъпило на 09.04.2015 г. Следователно възраженията на ответника, че претенцията на ищеца е погасена по давност са неоснователни.