Решение № 1973 от 04.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1973 гр. София, 04.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20231100510718 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20091639 от 23.05.2023 г. постановено по гр.д. № 15394 от 2021 г. по описа на СРС, 164 с-в, е осъден „П.К.Б." ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Мотописта, бул. България № ****, да заплати на „Т.К." ООД ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 100,00 лв. ( сто лева), представляваща част от преведена на 24.01.2017 г. по банкова сметка на ответника „П.К.Б." ЕООД, открита в „Алианц Банк България" АД, без основание сума от общо 300.00 лв., от страна на Б.П.П.-П., ЕГН ********** от гр. София, в периода от 01.12.2015 г. до 26.03.2020 г., което вземане е цедирано на ищеца „Т.К." ООД, съгласно Договор за вземания от финансови институции от 26.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

В срок е подадена въззивна жалба от ответника „П.К.Б." ЕООД с изложени доводи за недопустимост, поради произнасяне по непредявен иск; за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост.

Поддържа, че първостепенният съд се е произнесъл по иск, който не е бил предявен надлежно, при недопустимо изменение на иска. Счита, че процесният договор за потребителски кредит е валиден, а освен това не са събрани доказателства, от които да се установява, че процесната сума е платена от страна на Б.П.П.-П.. Твърди, че 1 договорът за цесия, от който ищецът черпи права, е нищожен. Счита също така, че вземането е погасено по давност. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално - отменено, и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноските.

Въззиваемата страна „Т.К.“ ООД, счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Претендира разноските по производството.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира че подадената въззивна жалба е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С постановеното решение, СРС е приел, че от праводателя на ищеца Б.П.П.-П. – цедент по договора за цесия Договор за вземания от финансови институции от 26.03.2020 г., сключен между ищцовото дружество, в качеството му на цесионер /наричан в договора ТЕМИС/ и Б.П.П.-П., като цедент, ведно с Приложение № 1 от с.д. и Пълномощно от 26.03.2020 г., е била заплатена в полза на ответника сумата 300.00 лв. с реф. № 902СРК3170240004 от 24.01.2017 г., която сума е била заплатена без основание доколкото преди това задълженията на цедента към ответното дружество по сключен между Б.П.П.-П., като кредитополучател и „П.К.Б." ЕООД, като кредитор по договор за потребителски кредит № 5015125987/09.06.2015 г. са били напълно погасено. При съобразяване, че претенция по чл.55, ал.1, пр.1 вр. чл.99 ЗЗД е била предявена от ищеца, като цесионер срещу ответника, като получател на сумата заплатена от цедента без основание, съдът е уважил иска за сумата от 100.00 лв.

Настоящият състав намира постановеното решение за валидно и допустимо.

Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Производството е образувано по предявени искове по чл.55, ал.1, пр.1 вр. чл.99 ЗЗД.

2

Ищецът „Т.К." ООД, поддържа, че между него, в качеството му на цесионер и Б.П.П.-П., в качеството на цедент, е бил сключен Договор за вземания от финансови институции (договор за цесия) от 26.03.2020г., с който му били прехвърлени вземания в размер на 5000.00 лв., произтичащи от неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.01.2015г. до дата на сключване на договора. Поддържа фактически доводи, че Б.П.П.-П. в периода от 01.01.2015г. до 26.03.2020г. е платил на ответника „П.К.Б." ЕООД сума в общ размер на 5000.00 лв. без основание, при липса на сключен договор и без да се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни договори за кредит, т.е. поради грешка. Вземанията за посочената сума, заедно с всички принадлежности били цедирани в полза на ищеца с посочения договор. Твърди, че изпратил уведомление за прехвърляне на вземанията до длъжника, за което бил надлежно упълномощен от цедента. Предвид тези твърдения, ищецът моли съдът да осъди ответника да му заплати сумата от 100 лв., предявен като частичен от общата сума от 5000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 01.12.2020 г. до окончателното й изплащане.

В срока по чл. 131, ал 1 ГПК, по делото е постъпил отговор от дружеството ответник „П.К.Б." ЕООД, с който оспорва иска като недопустим, евентуално като неоснователен. Заявява, че въпреки двукратните указания на съда ищецът все още не е индивидуализирал вземането си, което твърди да има срещу ответника. По същество на спора се излагат съображения за неоснователност на заявените претенции, като се сочи, че между ответното дружество и което и да е от лицата, индивидуализирани в исковата молба не е налична облигационна връзка, която да е източник на вземане срещу ответника. На следващо място се твърди, че договорът за цесия не е породил правно действие, тъй като не е имал годен предмет. В приложения към ИМ договор за вземания от финансови институции от 26.03.2020 г. не е индивидуализирано конкретното вземане, което се прехвърля от цедента на цесионера, респ. се претендира от последния в настоящото производство, а е посочено общо като съвкупност от вземания цитирам: „прехвърля всички свои вземания, дължими поради неоснователно обогатяване на длъжника за сметка на кредитора, възникнали в периода от 01.01.2015 г. до датата на сключване на този договор, т.е. без индивидуализация на основанието и размера на конкретното вземане, което води до извод, че сключения между ищеца и цедента Б.П.П.-П. е недействителен на основание чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД. Ответникът оспорва действителността на представения договор за цесия, тъй като оспорва вземането, което се прехвърля с него да е съществувало към момента на прехвърлянето и то в претендираните размери. Оспорва, че са извършвани плащания от цедента Б.П.П.-П. в посочения период, възлизащи в размер на процесната сума, евентуално претендира, че плащанията са извършени въз основа на сключен договор. Прави възражение за погасяване на вземанията по давност. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. От друга страна, доколкото договорът за цесия 3 не е приложен в цялост към ИМ, ответника счита, че в липсващите страници е възможно да има уговорени клаузи, които да отлагат действието на договора или да обосновават извод за настъпило прекратително условие или симулативност, като с оглед и преценка за процесуалната легитимация на ищеца, ответника моли съда да задължи ищеца да представи договора за цесия в неговата цялост. Ответникът оспорва също договорите за цесия да са подписани от индивидуализираните в тях цеденти / в конкретния случай от лицето Б.П.П.-П. / както и че няма доказателства за връзката между подписалия договора за цесия А.С. и ищцовото дружество и доколкото първия може да ангажира отговорността на втория, поради което оспорва цесията да му е надлежно съобщена. Поради всички изложени съображения ответника моли съда да прекрати производството поради недопустимост на предявения иск, евентуално да отхвърли иска, като неоснователен и недоказан.

Настоящият състав намира, че действително, първоначално подадената до съда искова молба е била нередовна, но в рамките на производството и в изпълнение на дадените на ищеца указания ищецът е уточнил фактите, основание на претенцията, като с молба от 28.04.2021 г., ищецът е уточнил, че претенцията е за заплащане на сума, платена на ответника при начална липса на основание по договор за потребителски кредит. В нито един момент в хода на първоинстанционното производство ищецът не е променил основанието на предявения иск, а именно връщане на сума, получена от ответника при начална лисна на основание, поради което районният съд неправилно е постановил определение, с което е допуснал по реда на чл. 214 ГПК изменение на основанието на иска. Посоченото процесуално нарушение обаче не води до недопустимост на решението, доколкото същото е постановено по предявения иск и по редовна искова молба.

Следователно, обжалваното решение се явява допустимо.

Разгледано по същество същото е правилно.

Както беше посочено, претендира се връщането на заплатена при начална липса на основание сума след погасяване на задълженията по договор за кредит сключен между цедента и ответника.

Чрез представения пред първата инстанция Договор за потребителски кредит сключен между „П.К.Б." ЕООД като кредитор и Б.П.П.-П., като кредитополучател, в случая ДПК с № 5015125987/09.06.2015 г., ведно с приложенията му и констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се установява, че този договор е единствения сключен между „П.К.Б." ЕООД и Б.П.-П.. Установява се, че този договор за потребителски кредит предхожда процесния период, заявен с исковата молба като същият е приключил като предсрочно погасен в периода от 09.06.2015 г. до 18.11.2015 г., т.е. поради извършените по него плащания от страна на кредитополучателя. Установява се, че 4 последните не се обхващат от процесния период, за който се твърди от ищеца, че ответника се е обогатил неоснователно за сметка на цедента Парушева.

Същевременно се установява от представените пред първата инстанция доказателства, че в рамките на процесния период /от 01.12.2015 г. до 26.03.2020 г./ по водените на ответника „П.К.Б." ЕООД банкови сметки при „Алианц Банк България" АД, са отчетени парични постъпления от името на Б.П.П.-П. в размер на 300.00 лв., с реф. № 902СРК3170240004 от 24.01.2017 г. Сумата е преведена на ответника, много след като е погасен, чрез плащане ДПК № 5015125987/09.06.2015 г., и няма данни за сключени последващи такива договори. Последното се потвърждава и от справката, получена от ЦКР при БНБ /на л.139,140 по делото на СРС/ от която е видно, че за периода от 28.02.2017 г. до 31.03.2020 г., няма данни за кредитна задлъжнялост на лицето Б.П.-П., в т.ч. за сключени договори с „П.К.Б." ЕООД.

Следователно, както правилно е отбелязал в своето решение СРС, така заплатената сума в размер на 300.00 лв. е получена от кредитополучателя при начална липса на основание, поради което същата подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. С оглед диспозитивното начало следва, че претенцията за заплащане на част от сумата в размер на 100.00 лв. се явява основателна за така предявения частичен размер – частитен иск от пълния посочен размер.

Вземането, основана на фактическия състав на неоснователно обогатяване, се погасява с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от извършеното плащане при начална липса на основание в хипотезата на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно, възражението за давност е неоснователно, доколкото с подаване на исковата молба на 30.11.2020 г. давностният срок е прекъснат.