Определение № 34544 от 23.09.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 34544 гр. София, 23.09.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110108421 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 140 ГПК.

Предявени са в условията на субективно и обективно кумулативно съединяване установителен иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП с предмет действителността на Договор за паричен заем № 4385721/28.01.2022 г., респективно действителността на договор предоставяне на гаранция № 4385721/28.01.2022 г. Искът е насочен както срещу първоначалния титуляр на вземането по договора за кредит ДРУЖЕСТВО ЕИК *********, така и спрямо цесионера „ФИРМА, ЕИК: ********. Срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, страна по процесния Договор за предоставяне на гаранция № 4385721/28.01.2022 г., е предявен иск с предмет действителността на договор предоставяне на гаранция № 4385721/28.01.2022 г.

Предявен е и насрещен осъдителен иск от ФИРМА” срещу С. В, с който се иска последният да бъде осъден да заплати сума в размер на 641,69 лева, представляващи остатък от непогасена главница по Договор за паричен заем № 4385721/28.01.2022 г.

Ищецът в исковата молба твърди, че на 28.01.2022 г. бил сключил с ответника ФИРМА Договор за паричен заем № 4385721/28.01.2022 г., по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 1250 лева, която следвало да върне в срок от 22 седмици при двуседмична вноска, т.е. общо 11 вноски, всяка от които била в размер на 123.02 лева. Сочи, че ГПР е 39,99 %, а ГЛП – 35 %. Съгласно чл. 2, т. 7 от договора следвало да върне общо 1353,22 лева, в които се включвали главницата и договорната лихва. Твърди, че съгласно чл.

4 се задължавал да предостави на заемодателя едно от изброените в договора обезпечения в срок до 3 дни от датата на сключването му. Възможностите били две физически лицапоръчители, банкова гаранция с бенефициер кредитодателя или одобрено от него дружествогарант, което предоставяло гаранционни сделки. Ищецът заявява, че заедно с договора за заем бил сключен и Договор за предоставяне на гаранция № 4385721/28.01.2022 г. между него и ДРУЖЕСТВО, съгласно който дължал 505,78 лева възнаграждение на дружеството.

Посочва, че тази сума била включена в погасителния план на разсрочени вноски ведно с 1 основните от 123,02 лв., при което общият размер на анюитетните вноски ставал 169 лв.

Ищецът излага, че през август 2023 г. вземането по процесните договори било прехвърлено на ФИРМА” АД. Вследствие на това бил проведен телефонен разговор между него и агенцията, в която го уведомили, че дължал 1666 лв., макар предходно погасените от негова страна 608 лв. Излага доводи, че по договора за заем извършвал плащания в брой на каса на кредитора и на каса на „ФИРМА, като общата стойност на платеното било 458 лв., а след цесията, през януари 20204 г., заплатил 150 лв. на новия кредитор, следователно общо 608 лв.

Ищецът излага твърдения, че процесния договор за кредит бил недействителен в цялост на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не били спазени правилата на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Посочва, че изискването в чл. 4 от процесния договор за обезпечаване на кредита предполагало задължителност на клаузата, без която договорът не би могъл да бъде сключен, като в същото време били неосъществими за него. Излага, че кредитодателят насочвал кредитополучателя към опцията на обезпечаване с одобрено от кредитодателя дружество-гарант, касаейки се за „ДРУЖЕСТВО.

Ищецът твърди, че това дружество било свързано лице с ФИРМА. Заявява, че посоченият в договора ГПР бил различен от действителния с оглед включената такса гарант към общо дължимата сума, с което била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като отбелязва, че това представлявало заблуждаваща търговска практика съгласно ЗЗП. Излага, че по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК, поради което договорът бил нищожен.

Ищецът твърди, че Договор за предоставяне на гаранция № 4385721/28.01.2022 г., сключен с ДРУЖЕСТВО, също бил нищожен, тъй като бил лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. Следвало да се отчете, че доколкото договорът за гаранция бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Посочва, че клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за кредит била неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, съответно и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Излага, че възнаграждението за гаранция представлявало допълнителна печалба за кредитора, която ищецът смята, че би следвало да се изчислява като елемент на договорната лихва. Твърди, че с оглед гореизложените доводи дължал връщане само на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Отбелязва, че заплатил 608 лева общо към момента на предявяване на иска, поради което непогасената част възлизала на 642 лв. Моли в негова тежест да не се възлагат разноски, тъй като в настоящия спор той се позовавал на неравноправни клаузи в сключен от него договор и търсел правна защита в тази връзка. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираните от ответниците разноски. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

Прави искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, искане по чл. 190 ГПК за представяне от страна на ответника на документи, касаещи сключените договори, както и 2 искане по чл. 192 ГПК да бъде задължено „ФИРМА като трето неучастващо лице да представи официална справка за извършените плащания от С. В към ФИРМА, в периода 28.01.2022 г. – 24.09.2024 г., по Договор за паричен заем № 4385721/28.01.2022 г., както и към ФИРМА” АД, в периода 03.08.2023 г. – 24.09.2024 г. с посочено основание „946948/03.08.2023” или „946948”. Представя писмени доказателства под опис.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ФИРМА е подал отговор на исковата молба, с който оспорва допустимостта и основателността на иска. Посочва, че нямал пасивна процесуална легитимация, тъй като не бил носител на спорното материално право. Също така ищецът нямал правен интерес от водене на настоящото производство. Във връзка с изложените доводи моли производството да бъде прекратено. С оглед неоснователността на предявените искове ответникът излага, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК били спазени, като отбелязва, че ГПР бил изчислен към момента на сключване на договора за потребителски кредит съгласно определения в Приложение № 1 към ЗПК начин. Заявява, че ЗПК го задължавал да посочи ГПР в цифрово изражение, а не да посочва и какви са градивните му елементи. Ответникът твърди, че договорът не само формално покривал минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри били коректни.

Излага доводи по отношение на каузата, касаеща обезпечаването на кредита, че договорът за предоставяне на гаранция не се включвал при изчисляване на ГПР, тъй като тя не била част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Оспорва и твърдението на ищеца, че нереално посоченият ГПР представлявал заблуждаваща търговска практика. Твърди, че във връзка със сключения договор за предоставяне на поръчителство ищецът сам бил избрал този вариант измежду три дадени му опции за обезпечаване на договора за кредит.

Противопоставя се на искането на ищеца за ССчЕ. Моли искът да бъде отхвърлен.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ДРУЖЕСТВО е подал отговор на исковата молба, с който оспорва допустимостта и основателността на иска, тъй като не бил пасивно процесуално легитимиран заради сключения договор за цесия с „ФИРМА. Сочи, че воденето на съдебно производство от страна на ищеца срещу трите дружества представлявало злоупотреба с право и съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното му натоварване с разноски, както и че било налице превратно упражняване на права. Във връзка с изложените доводи моли производството да бъде прекратено. По отношение основателността на иска излага подробни съображения, с които оспорва твърденията на ищеца по отношение на обвързаността на двата сключени от него договора, акцесорния характер на договора за предоставяне на гаранция, оскъпяването по договора за кредит, както и заобикалянето на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че разпоредбите на ЗПК били напълно неотносими към този тип правоотношения – гаранционните, тъй като не попадали в предметния обхват на този нормативен акт. Отбелязва, че свързаността на двете дружества - ФИРМА и „ДРУЖЕСТВО, не било основание възнаграждението за дружеството-гарант да се включва към ГПР по договора за кредит. Посочва, че не са налице 3 нищожност поради липса на основание, нито поради противоречие с добрите нрави. Излага, че всеки потребител, който бил относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него с оглед описаното в договора за гаранция, че ответникът „ДРУЖЕСТВО се задължавал да издаде гаранция ца плащане в полза на ответника-кредитодател. Моли производството да бъде прекратено като недопустимо, в условията на евентуалност искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ДРУЖЕСТВО е подал отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на иска, като излага подробни аргументи по отношение на твърденията на ищеца за неравноправността на процесния договор, като допълнително излага, че правните субекти разполагат със свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Оспорва изложеното от ищеца във връзка с нищожността на договора за гаранция поради противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, като сочи, че този договор бил самостоятелно правоотношение. Отбелязва, че между двете дружества бил налице валиден договор, съгласно който ФИРМА поискало от „ДРУЖЕСТВО да погаси задължението на кредитополучателя съгласно правилото на чл. 143 ЗЗД. Оспорва твърденията на ищеца по отношение на ГПР, тъй като видно от договора за кредит същият не противоречал на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10, както посочвал ищеца. Моли за отхвърляне на исковете. Прави възражение за прекомерност. Претендира разноски.

Ведно с отговора на исковата молба ответникът „ФИРМА на основание чл. 211 ГПК е депозирал насрещна искова молба срещу С. В., с която иска последният да бъде осъден да заплати 641.69 лева, представляваща неизплатена главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на дължимите суми.

Ищецът по насрещния иск прави подробно описание на правоотношенията, възникнали с двете дружества, като посочва, че на 02.03.2020 г. бил сключен рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 към от 03.07.2023 г. между него и „ДРУЖЕСТВО. Твърди, че на 03.08.2023 г. изпратил на С. В уведомително писмо по отношение на цедирането на вземането, като писмото се било върнало със статус „писмото не е потърсено“. Посочва, че ответникът по насрещния иск не погасил задължението си, поради което дружеството-кредитодател поискало от дружеството-гарант да му изплати в пълен размер сумата от 1179,68 лева, което станало на 02.08.2023 г. По договора за заем С. В бил заплатил 608,31 лв., поради което бил налице правен интерес от заплащане на остатъка от чистата стойност по кредита – 641,69 лева.

Представя писмени доказателства под опис.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск е депозирал отговор, с който оспорва допустимостта на иска, като отбелязва, че била налице липса на правен интерес и че имал за цел единствено генериране на разходи за адвокатско възнаграждение. По отношение основателността на иска не оспорва сключването на процесния договор № 4385721/28.01.2022 г. за сумата от 1250,00 лева, получаването на сумата по кредита и факта, че към датата на депозиране на исковата молба е извършил плащания в размер на 608,31 4 лева. Прави възражение за прекомерност на разноските.