Решение № 93 от 04.04.2025, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Враца, 04.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

Мирослав Д. Досов

Пламен К. Кучев при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно гражданско дело № 20241400500769 по описа за 2024 година

Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх. № 6313/06.11.2024г., подадена от „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София, ЕИК *** против Решение №245/05.10.2024г. на Районен съд-Бяла Слатина, постановено по гр.дело № 1651/2023г.

В жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че при неоспорена валидност на сключения между страните договор за заем, по делото са били събрани доказателства, че „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София е изправна страна по този договор и е предоставило на ответника заемните средства.

Жалбоподателят посочва, че неправилно районният съд е приел уговорката за заплащане на възнаградителна лихва за нищожна, поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като според измененията на чл.19 ЗПК от 2014г. ограничения има само за годишния процент на разходите /ГПР/, но не и по отношение на възнаградителната лихва. Посочва се също, че в конкретния случай договорения ГПР не надвишава размерите по чл.19, ал.4 ЗПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят се позовава и на практика па ВКС. Претендира отмяна на 1 решението като неправилно и незаконосъобразно и иска да се признае за установено, че Г. Щ. С. дължи по Договор за потребителски кредит № *** от 16.06.2020 г. сума в общ размер 7316,40 лв., от които 5306,33 лв. – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (01.06.2023 г.) до окончателното плащане на заявлението, 1619,14 лв. – договорна лихва за периода 25.07.2022 г. – 26.04.2023 г. и 390,93 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.07.2022 г. – 18.05.2023 г. Претендира присъждането на деловодни разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата Г. Щ. С. е представила писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

Поддържа се, че са несъстоятелни аргументите във въззивната жалба, че след изменение на ЗПК от 2014 г. било допустимо възнаградителната лихва да надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. Правилни били изложените в мотивите към обжалваното решение доводи, че уговорената в случая лихва, чийто размер е четири и половина пъти над годишната законна лихва за забава, накърнява Д.те нрави. Посочва се наличие на противоречие на договора за потребителски кредит с чл. 22 ЗПК, тъй като договорът противоречал на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, защото в него ГПР бил посочен сумарно като процент и нищо повече. В договора за потребителски кредит следвало да е ясно разписана методиката за изчисляване на ГПР и данните, въз основа на които е направено това изчисляване. Непосочването на методиката за изчисление на ГПР нарушавало императивните разпоредби на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Било налице наличие на нищожност на договор поради заобикаляне на чл.19, ал.1 и ал. 5 ЗПК. В действителност и без необходимост от сложни изчисления било видно, че реалният размер на ГПР е над 50%, а предложеното в договора изчисление от 48,95 % било неправилно. В договора за кредит не било посочено, че кредитът в размер 7 395.20 лв. ще се оскъпи не само с договорената лихва в процентно изражение - 45.88 %, която сама по себе си била нищожна, но с още 48.95 %, представляващи годишен процент на разходите, което в процентно изражение, общо за периода на Договора за потребителски кредит, било в размер на над 94,00%. Това заключение се потвърждавало и от погасителния план към договора, от който било видно, че при получена сума в размер на 7 395.92 лв. следва да бъде върната сумата от 16 039.36 лв., което без извършване на сложни аритметични действия, било над 110 %. По този начин се заобикаляла нормативно установената горна 2 граница за ГПР в размер до 50 %. Това било основание за нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречието му със закона - арг. от чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ищецът в настоящото производство не е предоставил на г-жа С. Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. За това свидетелствало и приложеното копие към исковата молба на СЕФ, тъй като последното нито било подписано от г-жа С., нито дори нейното име фигурирало в него. По правната си същност така представените документи били частни, неподписани, едностранно изхождащи от ищеца и не се следвало да бъдат взети предвид от съда. Възражение в посочения смисъл бе извършено още с отговора на исковата молба по делото, след което ищецът не представил надлежни доказателства, че е връчил СЕФ на ответницата. Видно от представения Договор за потребителски кредит № ***, по- конкретно в неговия чл. 10, ищецът се задоволил с това бланкетно да посочи размера на годишния процент на разходите, без обаче да изпълни нито едно от условията, уредени в чл. 33а ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК е ГПР част от съдържанието на Договора за потребителски кредит. Поради това се счита, че Договор за потребителски кредит № *** е нищожен поради противоречие с императивната правна норма на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК. В погасителния план към договора, видно от страница 3 /трета/ от Договор за потребителски кредит № *** се установявало, че погасителния план съдържал само „номер", „дата" и „месечна вноска, лв.". Следователно не било налице императивното съдържание, което предполага главница и лихва, изчислена на база лихвения процент, което представлява самостоятелно основание за нищожност поради противоречие с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.12 от ЗПК.

Договорът бил нищожен и на основание чл. 22 във вр, с чл. 11, ал. 2 от ЗПК. В хода на производството ищецът така и не ангажирал доказателства за спазване на чл. 11, ал. 2 ЗПК. По делото било доказано и безспорно, че ответницата погасила процесния кредит със сумата от 7940,87 лв. Предвид нищожността на договора за потребителски кредит поради противоречие с чл. 22 ЗПК, както и предвид нищожността на самостоятелно основание на уговорката за възнаградителна лихва, правилен бил изводът на първостепенния съд, че Г. С. дължала единствено връщане на главницата по кредита. Доколкото заплатената от нея сума надхвърля получената и подлежаща на връщане главница от 7395,92 лв., така предявените искове били изцяло неоснователни, 3 поради което се моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Иска се постановяване на решение, с което да се отхвърли въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение.

Страните не са поискали събирането на доказателства пред въззивната инстанция.

При извършена проверка за редовност и допустимост на постъпилата въззивна жалба настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.

При извършената служебна проверка на решението, съобразно правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за валидно и допустимо.

Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.

За да извърши тази проверка, настоящият съдебен състав взе предвид следното'.

Районен съд-Бяла Слатина е бил сезиран със заявление на "ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, с което се иска да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК против Г. Щ. С. от гр.Бяла Слатина за следните суми: сумата от 5306,33 лв., представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит №*** от 16.06.2020г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението до изплащане на вземането; сумата от 1619,14 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 25.07.2022г.-26.04.2023г.; сумата 390,93 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 25.07.2022г.- 18.05.2023г.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 690/2023г. по описа на РС- Бяла Слатина, по което за горепосочените суми, както и за заплатените от заявителя държавна такса от 146,33 лв. и юрисконсултско възнаграждение от 50 лв., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ №383/02.06.2023г., на която е допуснато незабавно изпълнение.

4

В срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника Г. Щ. С. е постъпило възражение против издадената заповед за изпълнение.

След дадени указания, в срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят е предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

В исковата молба се твърди, че на 16.06.2020г. между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № *** при следните параметри: сума на кредита – 7395,92 лв., срок на кредита - 47 месеца, размер на вноската - 46 вноски по 341,26 лв. и една изравнителна от 341,40 лв., годишен лихвен процент – 45,88 % и общо задължение по кредита - 16039,36 лв.

Според изложеното в исковата молба ответницата не е изпълнила поетите договорни задължения и е преустановила плащанията на 25.07.2022г.

Поради това и тъй като неплатени са останали вноските с падежи 25.07.2022г., 25.08.2022г. и 25.09.2022г., заявителят е обявил кредита за предсрочно изискуем и е уведомил ответницата за обявената предсрочна изискуемост.

В исковата молба се твърди също, че към момента на подаване на заявлението ответницата продължава да дължи исковите суми.

Препис от исковата молба е бил връчен на ответницата, която в срока по чл. 131 ГПК е чрез процесуалния си представител адв. Д. В. П. от САК, е депозирала писмен отговор. Оспорва исковете като неоснователни. Излага доводи за нищожност на процесния договор за кредит. В условията на алтернативност посочва, че задълженията по договора за кредит са погасени по давност. Прави възражение за нищожност на договора поради противоречие с чл. 22 във вр. с чл. 10, ал.1 ЗПК – не бил предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Договорът противоречал на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.9а ЗПК, на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.12 ЗПК, чл. 22 вр. с чл. 11, ал.2 ЗПК, прави се възражение, че за нищожност поради заобикаляне на чл. 19, ал. 1 и ал. 5 ЗПК, годишната възнаградителна лихва в размер на 45,88% накърнявала Д.те нрави. Налице била нищожност на договора и поради подвеждащо съдържание на ГПР – не била посочена методиката му на изчисление, което нарушавало чл. 143, т.19 ЗЗП. Излага, че договорната лихва не се дължала, тъй като след обявената предсрочна изискуемост до подаване на заявлението се дължала само законна лихва за забава. Оспорват се твърденията, че 5 ответницата е получила обратната разписка, с която е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, а в случай, че се установи, че уведомлението е получено от нея по никакъв начин не се доказвало съдържанието на изпратеното, като изрично се заявява, че пликът бил без съдържание.

При така подадената искова молба в производството пред районния съд са събрани писмени доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, като въз основа на тези доказателства предявените установителни искове са били отхвърлени като неоснователни и недоказани. За да постанови решението си районният съд е приел, че уговорения ГЛП е неравноправна и нищожна клауза, като противоречаща на Д.те нрави, поради което е нарушена разпоредбата на чл. 24 ЗПК и сключеният договор за потребителски кредит е недействителен. От ССЧЕ се установявало, че по договора е извършено плащане в размер на 7940,87 лв., която следвало да се отнесе към получената чиста стойност на кредита. Отпуснатата главница по процесния договор се равнявала на 7395,92 лв. и не било налице неизпълнено задължение от страна на ответницата и искът за главница в размер на 5306,33 лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Тъй като е счел, че процесният договор е недействителен и потребителят връщал чистата стойност на кредита, то претенциите за лихви били неоснователни.