Решение № 4316 от 02.12.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 4316 гр. Варна, 02.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 18 СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Йоана Н. Вангелова при участието на секретаря Антоанета Ив. Димитрова като разгледа докладваното от Йоана Н. Вангелова Гражданско дело № 20243110101093 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД.

Ищецът Д. Г. П. твърди, че на 05.06.2016 г. ответниците М. Г. М. и Е. М.

М. го нападнали пред двора на дома му в гр. Варна и му нанесли побой с юмруци и ритници. На следващия ден му била извършена рентгенография, при която се установило счупване на долната челюст в областта на двата долночелюстни ъгъла. За периода от 07.06.2016 г. до 10.06.2016 г. бил хоспитализиран в Клиниката по лицево-челюстна хирургия към УМБАЛ „С.

М.“ ЕАД. Вследствие на побоя му били причинени и следните травматични увреждания: мораво кръвонасядане с неправилна форма и диаметър около 3 см по долния клепач лявото око, разляти болезнени подутини в областта на двете бузи и двата долночелюстни ъгъла, дълбоки червеникави ожулвания с диаметър около 2 см по предната повърхност на двете колена, ивичесто ожулване с ширина 1 см и дължина 4 см по страничната повърхност на лявата мишница. Сочи, че счупването на долната челюст съставлява средна телесна повреда, а останалите увреждания са обусловили болка и страдание.

Ищецът сочи, че по случая било образувано наказателно производство, като с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. на ВРС ответниците били признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2 НК. Заявява, че на 09.10.2020 г. предявил граждански иск за обезщетяване на претърпените вследствие на престъплението неимуществени вреди в рамките на наказателния процес, но същият не бил приет за съвместно разглеждане от съда.

Поддържа, че до настоящия момент търпи морални болки и страдания 1 от деянието, за които не е обезщетен.

Отправя искане до съда за осъждане на ответниците да му заплатят солидарно сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на причинени на 05.06.2016 г. телесни повреди – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, установено с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 05.06.2016 г. до окончателното й изплащане.

Претендира присъждане на извършените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците са депозирали писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на предявените искове.

Възразяват, че вземането на ищеца е погасено по давност поради изтичане на предвидения в чл. 110 ЗЗД петгодишен срок, считано от датата на извършване на престъплението – 05.06.2016 г. Поддържат, че предявяването на граждански иск в наказателното производство не съставлява действие, годно да прекъсне давността, когато същият не е приет от съда за съвместно разглеждане. В тази връзка се позовават на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Сочат, че съгласно ТР № 5 от 05.04.2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ВКС, ОСГТК, наличието на висящ наказателен процес не е основание за спиране на погасителната давност за вземането на пострадалия за вреди от престъплението. Оспорват претендирания размер на обезщетението като прекомерно завишен. Твърдят, че решението на наказателния съд не отразява обективно фактическата обстановка.

Молят предявените искове да бъдат отхвърлени, а в условията на евентуалност – да бъде намален размерът на обезщетението до 4000 лева, както и да им бъдат присъдени разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

За да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответниците, следва да се установи наличието на следните юридически факти: 1) извършено от ответниците противоправно деяние; 2) настъпила вреда; 3) причинноследствена връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; 4) вина на делинквентите.

В случая с влязла в сила присъда по НОХД № 2628/2020 г. по описа на ВРС ответниците М. Г. М. и Е. М. М. са признати за виновни в това, че на 05.06.2016 г. в гр. Варна, в съучастие като съизвършители, са причинили на ищеца Д. Г. П. средна телесна повреда, изразяваща се в двустранно счупване на долната челюст в областта на двата долночелюстни ъгъла, което е обусловило трайно затруднение във функцията на дъвчене и функцията на говора за период не по-малък от 2-3 месеца – престъпление по чл. 129, ал. 2 вр.

2 с ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Влязлата в сила присъда по силата на чл. 300 ГПК обвързва граждански съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, както и за включените в състава на престъплението съставомерни последици от деянието. Следователно настоящият съдебен състав е обвързан от констатациите на наказателния съд досежно наличието на елементите от фактическия състав на деликта.

При безспорното наличие на фактическия състав, обуславящ възникване на вземане в полза на ищеца за обезщетение за вредите, причинени му вследствие на непозволеното увреждане, спорен по делото е въпросът относно неговия размер.

Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като в ППВС № 4/1968 г. се приема, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД няма абстрактен характер. В посоченото ППВС се излага, че „то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението“. В процесния казус при определяне размера на обезщетението следва да бъдат отчетени, от една страна, видът и тежестта на претърпяното физическо увреждане, продължителността на възстановителния период, а от друга страна – интензитета и продължителността на преживените психически страдания.

В случая за установяване на претърпените вследствие на престъплението неимуществени вреди, освен представените писмени доказателства, ищецът е ангажирал и гласни такива чрез разпита на свидетеля Г. Д. П., както и е поискал извършването на съдебномедицинска и съдебнопсихиатрична експертиза.

Съгласно заключението по съдебномедицинската експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано, вследствие на нанесения му побой ищецът е претърпял двустранно счупване на долната челюст, травматични отоци в областта на долночелюстните ъгли, кръвонасядане по долния клепач на лявото око, ожулвания по двете колена и лявата мишница. Счупването на долната челюст по естеството си съставлява средна телесна повреда, за възстановяване от която са били нужни около 2-3 месеца. Останалите увреждания разкриват характеристиките на леки телесни повреди, като според вещото лице последиците от тях са отшумели в рамките на 7-10 дни. Вещото лице е констатирало, че към момента на изготвяне на заключението оздравителният процес на фрактурата на долната челюст е приключил, функциите на дъвченето и говоренето са възстановени, но е налице слабо изразено ограничение в обема на отваряне на устата, като ищецът съобщава за болка и затруднение при дъвченето и говоренето, продължаващи и понастоящем.

Видно от приложената по досъдебното производство епикриза /том I, л.

118/, поради причиненото счупване на челюстта на 08.06.2016 г. ищецът е претърпял оперативна интервенция, при която са му поставени шини.

Въз основа на извършеното изследване вещото лице-психиатър е достигнало до заключение, че вследствие на процесния инцидент Д. П. е 3 развил постоянни симптоми на тревожност, безсъние, страхови изживявания и сензитивни нагласи, свързани с бъдещи усложнения и неприятности, депресивни мисли за непълноценност и ограничаване на контактите, като състоянието му към момента на изследването може да се класифицира като смесено тревожно-депресивно разстройство със съпътстващи симптоми на посттравматичен стрес. Съгласно заключението по СПЕ последните могат да бъдат разгледани като елементи на посттравматична промяна на личността и изискват медикаментозна и психотерапевтична намеса. Настоящият съдебен състав в пълнота дава вяра на изводите на вещото лице, доколкото те се основават на актуално изследване на психическото състояние на ищеца и са убедително аргументирани.

От показанията на св. Г. П., баща на ищеца, преценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, се установява, че след нанесената му телесна повреда Д. П. в продължение на един-два месеца можел да се храни единствено със сламка, което довело до драстичен спад в теглото му. Наред с това ищецът изпитвал силни болки и страдал от безсъние поради преживения стрес от побоя. Същият бил неработоспособен за период от около половин година, тъй като естеството на травмата не позволявало да изпълнява обичайните си задължения като алпинист. Всичко това наложило по време на възстановителния период да живее заедно с бременната си приятелка в дома на баща си, за да може последният да се грижи за него. В този период ищецът почти напълно прекъснал социалните си контакти. Независимо от родствената връзка между свидетеля и ищеца, не е налице основание да се постави под съмнение изложеното от него, доколкото то кореспондира напълно с експертните заключения.

От така събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност, може да се направи извод, че процесният инцидент е довел до значителни негативни последици, както за физическото, така и за психическото състояние на ищеца.

Причинената на П. средна телесна повреда е наложила хоспитализация и извършване на оперативна интервенция. По време на установения чрез съдебномедицинската експертиза възстановителен период от около три месеца ищецът не е могъл да се храни нормално, което е довело до загуба на тегло.

Последното е удължило и периода, в който П. е бил неработоспособен.

Същият е изпитвал силни болки и значителни неудобства, които са нарушили нормалното му ежедневие и са наложили да разчита на помощта на близките си. Установява се, че макар оздравителният процес да е приключил, е налице ограничение в обема на отваряне на устата, както и продължаващи болки при дъвчене и говорене.

Отражението на инцидента върху психиката на ищеца също се установява по безспорен начин. От заключението по СПЕ става ясно, че и понастоящем /почти осем години и половина след инцидента/ същият демонстрира симптоми на психично разстройство, за справяне с които е необходимо медикаментозно лечение и психологическа помощ. Т.е. претърпените психически болки и страдания не са се ограничили само в рамките на периода, нужен за възстановяване от физическите травми, в който ищецът драстично е ограничил социалните си контакти, а са довели до трайни 4 негативни промени в начина му на живот.

При съобразяване на всичко изложено настоящият съдебен състав счита, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания възлиза на 25 000 лева.

Своевременно ответниците са релевирали възражение за погасяване на вземането по давност.

По отношение на вземането за обезщетение за вреди, причинени вследствие на непозволено увреждане, е приложим общият петгодишен давноствен срок по чл. 110 ЗЗД, който съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 3 започва да тече от откриването на дееца.

В случая от материалите по досъдебното производство е видно, че ищецът е бил наясно със самоличността на двамата делинквенти още към момента на подаване на жалба в РП-Варна - 08.06.2016 г. /том I, л. 113 от ДП № 266/2016 г. по описа на I V РУ при ОДМВР-Варна/. От съдържанието на подписаната лично от него жалба е видно, че непосредствено след инцидента той е посочил и двамата ответници по име, както и е споменал за роднинската връзка помежду им. В проведения на 26.07.2016 г. разпит /л. 136 от ДП/ Д. П. отново е посочил името на ответника Е. М., посочил е, че го познава от преди, както и че другото лице, което му е нанасяло удари, е баща на последния. В протокол за разпит от 27.06.2017 г. /л. 139 от ДП/ са отразени изявления на ищеца, който назовава ответниците с три имена и ЕГН. Поради изложеното не могат да бъдат споделени доводите на процесуалния представител на ищеца, изложени в хода на устните състезания, че в случая началото на давностния срок е поставено с привличането на двамата ответници в качеството на обвиняеми по досъдебното производство. Настоящият съдебен състав приема, че най-късният момент, от който може да се приеме, че е започнала да тече давността е 27.06.2017 г., тъй като към този момент ищецът категорично е разполагал с информация относно точната самоличност на всеки от двамата делинквенти.