Решение № 6861 от 12.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6861 гр. София, 12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петър Милев Въззивно гражданско дело № 20231100510723 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 20087147 от 10.04.2023г. по гр.дело № 15438/2021г. на Софийски районен съд, 164 състав, ответникът „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъден да заплати на „Т.К.“ ООД, ЕИК ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 2603,83 лв., представляваща предадена без основание сума /сбор от заплатени възнаграждения за пакет допълнителни услуги по четири ДПК в размери съответно от 97,00 лв. по първия ДПК; 183,25 лв. по втория ДПК; 588,86 лв. по третия ДПК и 1734,72 лв./ от страна на М.П.Й., ЕГН ********** от гр.София на ответника „П.К.Б.“ ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 19.12.2019 г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумения за допълнителен пакет услуги към Договори за потребителски кредити с № 3017084029/14.02.2017 г.;

№

**********/13.06.2017 г.;

№

3026279629/12.12.2017 г. и № 30034765383/30.01.2019 г., които вземания са цедирани на ищеца „Т.К.“ ООД, съгласно Договор за вземания от финансови институции от 19.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

Срещу така постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „П.К.Б.“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за неговата недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Твърди, че обжалваното решение е недопустимо, тъй 1 като е постановено по непредявени искове. Сочи, че с разпореждане на първоинстанционния съд исковата молба е била оставена без движение и на ищеца са дадени указания да отстрани нередовностите в нея. Ищецът e депозирал уточнителна молба, в която е посочил, че не твърди предявените суми да са платени по недействителни договори или по нищожни клаузи. С последваща молба, докладвана в първото по делото заседание, ищецът заявил, че претенцията е за платени суми по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, евентуално по нищожни клаузи от тези договори. Тези фактически твърдения на ищеца обаче не представлявали уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, т.е. молбата на ищеца не можело да се приеме за такава по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК. Тя нямала и характера на молба по чл. 214, ал. 1 ГПК, защото с нея не се изменяло основанието на вече предявения иск, а се предявявал нов иск. С молбата си ищецът направил опит за недопустимо последващо обективно съединяване на искове, защото предявил други вземания /за връщане на суми по платежни операции от други дати, при които платените суми били в различен размер/, различни от тези, претендирани с исковата молба. Освен това било неясно дали ищецът поддържа направените в предходни молби, вкл. в исковата молба, твърдения и искания, според които претендира сумите като плащания, направени при липсата на договорен източник, обуславящ направените плащания, т.е. при пълна грешка в изпълнението. Ищецът не направил изявление за оттегляне, нито изявление за отказ от първоначално предявения иск. Като приел, че изявленията на ищеца нямат за последица промяна на предмета на спора, СРС допуснал процесуално нарушение, поради което и обжалваното решение било недопустимо – чл. 6, ал. 2 ГПК. Изложени са съображения, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, като констатираните нередовности не са били отстранени в указания срок. След указанията на съда, ищецът не индивидуализирал договорите, вземанията по които са прехвърлени (с посочване на дата на сключване, страни, договорна сума и др.), евентуално клаузите от тези договори, които ищецът счита за нищожни; не били индивидуализирани сумите, които се твърди да са недължимо платени от потребителя по всеки договор и не било посочено каква част от претендираните общо 5 000 лв. (съответно - каква част от предявените като частичен иск 100 лв.) са плащания за главница, лихва, неустойка, гаранция, възнаградителна лихва, допълнителни услуги или др. На следващо място, в жалбата се твърди, че ищецът не е правил искане за обявяване на клаузата за размера на ГЛП за нищожна, нито исковата претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е за връщане на сума, платена по тази клауза. Съдът следвало да се произнася по действителността на клаузи от договора (вкл. служебно) само и единствено доколкото това е част от предмета на делото. Прогласяване на клауза за нищожна може да бъде направено от съда само и единствено ако ищецът претендира да му бъде присъдена сума, платена въз основа на конкретната клауза, или ако е предявил установителен иск за нищожността на клаузата. В 2 случая ищецът нито поискал да му бъдат присъдени суми въз основа на клаузата за ГЛП, нито предявил установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата за възнаградителна лихва. Клаузата за ГЛП не била нито част от предмета на делото, нито имала каквато и да е връзка с основанието на иска.

Поради това въззивникът счита, че първоинстанционното решение в частта, в която в прието, че клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП, била нищожна, е недопустимо като постановено plus petitum и в тази част решението следва да бъде обезсилено. Същите съображения са развити и по отношение на приетото относно клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на годишния процент на разходите. По същество въззивникът излага доводи за неправилност на извода на СРС, че ищецът е станал титуляр на вземане към ответника, което вземане му било прехвърлено от физическото лице М.П.Й., сключило договор за потребителски кредит с ответника. Такова вземане не било възникнало в правната сфера на М.П.Й., а дори да било възникнало, то не било надлежно прехвърлено на ищеца.

Договорът за вземания от финансови институции, на който ищецът основавал правата си, бил недействителен, а ако се приемело, че е действителен, то с него не били прехвърлени вземания. Неправилно първоинстанционният съд приел, че ответникът не е легитимиран да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции /договор за цесия/, понеже не бил страна по този договор, нямал правен интерес за това, макар че според съда на нищожност можел да се позове всеки, включително и трето неучастващо в договора лице, какъвто се явявал и длъжникът на цедираното вземане. Не било вярно приетото от СРС, че длъжникът не бил легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането било изрично забранено или било допустимо при изрично установени условия. В случая цедентът не бил уведомявал ответника за прехвърляне на вземането. Нищожността била най същественият порок на сделките и на нея можел да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явявал длъжникът по договора за цесия. Ако правото на ответника да оспорва легитимацията на ищеца с доводи за недействителност на договора за цесия било отречено, то за ответника съществувал реален риск да плати вземането два пъти. Съдът следвало да провери дали процесният договор за цесия е недействителен и служебно, без да е необходимо ответникът да прави възражение за недействителност на договора, с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2020 год., ОСГТК.

Договорът за цесия бил сключен между „Т.К.“ ООД – търговец, който по занятие изкупувал вземания на потребители към финансови институции, от една страна, и физическо лице – потребител, от друга страна. От това следвало, че договорът за цесия представлявал потребителски договор, като същият съдържал неравноправни клаузи, които били нищожни. Неправилно 3 първоинстанционният съд приел, че интересът на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаване на уведомление по чл.99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение. Това, че длъжникът бил получил уведомление по чл.99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение не се отразявало на правото му да прави възражение за недействителност на договора за цесия. Представеният по делото документ, представляващ известие чрез „Телепоща“, за който се твърдяло, че представлява уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, бил подписан от адв. А. Д., който обаче не бил представител на цедента М.П.Й., нито бил упълномощен от цедента с право да подписва и изпраща такива уведомления. Нормата на чл.

99 от ЗЗД не предвиждала право за цесионера да уведомява длъжника за прехвърлянето на вземането. Цедентът не дал право на „Т.К.“ ООД да преупълномощава трети лица е правото да извършва уведомления по чл. 99, ал. 4 ЗЗД във връзка е процесния договор за цесия. По делото нямало и доказателства за преупълномощаване, извършено от „Т.К.“ ООД, с което да се дават права на адв. Д. във връзка с подписване и изпращане на уведомления по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В доказателствена тежест на ищеца било да установи надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия от цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за извършване на описаното действие, каквото доказване не било проведено. Ответникът и до момента не бил уведомен за извършената цесия. Неправилен бил и изводът на СРС, че за да премине вземането върху цесионера било достатъчно единствено постигането на съгласие между него и досегашния му носител. Разпоредбата на чл. 99 ЗЗД предвиждала необходимостта цедентът писмено да потвърди на цесионера станалото прехвърляне. От данните по делото не се установявало цедентът да е потвърдил писмено на цесионера /ищеца/ станалото прехвърляне на вземанията, поради което договорът за цесия не породил действие между страните и вземането не се считало за прехвърлено. Предмет на договора за цесия било вземане, което следвало да съществува към момента на сключване на договора, да е определено или определяемо, както и да е прехвърлимо. Т.е. предмет на договора за цесия можело да бъдат само съществуващи вземания. Договорът за цесия винаги предполагал конкретно съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. С процесния договор за цесия се прехвърляли вземания, които не били индивидуализирани нито по основание, нито по размер и които нито били определени, нито били определяеми. Не било ясно кой е длъжникът по вземанията, които се прехвърлят – ответникът или трето лице, вкл. друга финансова институция.

Следователно договорът за цесия бил нищожен поради противоречие със закона. Клаузата на чл. 4 от процесния договор за цесия противоречала на клаузата на чл. 3, поради което и нямало яснота каква била волята на страните и дали договорът действително имал възмезден характер или не. В този смисъл уговорките в договора за цесия били нищожни на основание чл. 26, ал.

2 ЗЗД поради липса на съгласие, както и на основание чл. 143, ал. 2, т. З и 15 ЗЗП. Договорът за цесия бил недействителен и защото не било ясно какъв бил 4 неговият предмет – дали с него вземанията се прехвърляли или вместо това се възлагали за събиране. Договорът накърнявал и добрите нрави. Клаузите на чл. 14, чл. 15 и чл. 16, ал. 5 от договора за цесия, предвиждащи значителни по размер неустойки за неизпълнение на задължения по договора, били неравноправни. Наред с това, придобиването на вземания по кредити или произтичащи от други форми на финансиране било дейност, която се извършвала по занятие от банка по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ или от финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, а ищецът не бил вписан в регистъра на финансовите институции по чл. За ЗКИ. Т.е. налице било извършване на нерегламентирана дейност по придобиване на вземания от страна на ищеца поради което и договорът за цесия бил недействителен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречието му със закона. Договорът за цесия бил сключен от лице без представителна власт, което също било основание за неговата недействителност. В договора за цесия не било предвидено вземанията към коя финансова институция се прехвърлят, включително, не било предвидено, че се прехвърлят вземания конкретно към ответника. Вместо това към договора за цесия бил представен допълнителен лист-Приложение № 1, което съдържало списък на финансови институции и празни места за отбелязване до наименованията на финансовите институции.