Решение № 84 от 18.03.2026, Районен съд - Нова Загора

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 84 гр. Нова Загора, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НОВА ЗАГОРА в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГАЛИНА Р. ЗЛАТЕВА при участието на секретаря ИРЕНА Н. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ГАЛИНА Р. ЗЛАТЕВА Гражданско дело № 20252220100801 по описа за 2025 година

Постъпила е искова молба от Й. Д. Г. ЕГН **********, чрез адв.А.Н.М-П - АК Стара Загора със съдебен адрес ****** против Д. С. Г. ЕГН ********** от ****** с цена на иска 350,00 лв. и правно основание чл.59 от ЗЗД.

Ищцата твърди, че била собственик на недвижим имот дворно място от 1360.00 кв.м., съставляващо планоснимачен номер 672 в кв. № 28 по плана на гр.Нова Загора, за който бил отреден парцел XVIII, ведно с построените в него масивна жилищна сграда и постройки. Ответницата била собственичка на съседния поземлен имот от изток с идентификатор № ***. С оглед влязло в сила съдебно решение № 87/ 31.03.2023г. по гр.д.№ 551/2022 год. по описа на PC Нова Загора, по което ответницата била осъдена да предаде владението на спорната площ, било образувано изпълнително дело № 198/2025 год. по описа на ДСИ при PC Нова Загора, за въвод във владение и събирането на разноски по делото въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 551/2022 год. по описа на PC Нова Загора.

При извършването на изпълнителните действия се констатирало, че длъжницата Д. С.

Г., сега ответница, не била премахнала за своя сметка три броя колони - два етернитови и една метална, конструкция на асма, нито била наела машини и хора, които да извършат това за нейна сметка. Това принудило ищцата да осигури съответните машини за рязане на колони и метални конструкции и трима души, които работили по повече от два часа всеки от тях, отстранявайки пречещите елементи, за въвода. Към момента на въвода ответницата не заплатила на взискателката сумите 300.00лв. за работата и 50.00 лв. за наем на машини.

От съда се иска да осъди ответницата Д. Г. да заплати на Й. Г. сумата от 350.00 лв., които ищцата била заплатила вместо нея за наем на машини и труд, с която сума ищцата се 1 обеднила, а ответницата се обогатила без основание за нейна сметка. Заявява, че до заплащането на посочената сума, упражнява правото на задържане върху отстранените при въвода елементи три броя колони - две етернитови и една метална и част от винкелова конструкция за хасма, собственост на ответницата.

Моли се съда да постанови съдебно решение, с което на основание чл.59 ЗЗД да осъди Д. С. Г. да заплати на Й. Д. Г. сумата 350.00лв., с която същата се е обогатила за сметка на ищцата без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска, до окончателното заплащане на сумата. както и да й заплати направените по делото разноски.

Направени са доказателствени искания да се изиска и приложи изпълнително дело №198/2025 год. по описа на ДСИ при PC Нова Загора и да бъдат допуснати разпит на двама свидетели за установяване на твърдяните факти относно положения труд и използваните машини.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Д. Г., чрез пълномощника й И. И.. Оспорва иска като недопустим. Твърди, че не е бил уведомяван за размера на процесните разноски нито по настоящето дело, нито по изп.дело за въвод. Едва на 09.09.2025г. по изп.дело получил становище на ищцата за тези разноски и счита, че за него тогава е възникнало и задължението за заплащането им. По тази причина счита, че исковата претенция е преждевременно заведена - ищцата, без да изчака да получи съобщението по изпълнителното дело, с което задължението и да е установено по размер, образувала настоящото гражданско дело. моля делото да бъде прекратено. Тъй като с поведението си не била дал повод за образуване на гражданското дело, моли да не и се възлагат за плащане никакви разноски, направени от ищцата.

Извън това, към датата на получаване на исковата молба-09.09.2025 г., ищцовата претенция в размер на 350 лв., направени разноски по въвод във владение по ИД 198 от 25 г. били платени, видно от представения вносен документ. След справка по ИД 198/25г. на ДСИ при PC Нова Загора установила, че на 12.09.2025 г. претендираната по гражданското дело и внесена от нея сума от 350 лева била изплатена на ищцата. Моли, делото да бъде прекратено поради изплащане на задължението.

Съдът след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните е било образувано изп.дело № 198/2025г. по описа на НЗРС, като по силата на приложения по него изпълнителен лист от 28.04.2025г., издаден по гр.д.№ 551/ 2022г. на НЗРС срещу длъжницата по изп.дело, която е ответник по настоящето гражданско дело, е бил извършен въвод във владение в полза на взискателката. Във връзка с осъществената процедура по принудително изпълнение, взискателят по изпълнителното дело е направил разходи за премахване на вещи на длъжника от имота възлизащи на твърдяна от него сума в размер на 350,00 лв.

Претенцията на ищцата по настоящото гражданско дело е да бъде осъдена 2 ответницата да й заплати сторените от нея разноски по изпълнителното дело в размер на 350 лв., както и направените по настоящето дело разноски в размер на 50,00 лв. – ДТ и 400,00 лв. – адв.хонорар.

От така приетото за установено съдът прави следните правни изводи:

Предявен е иск с правно основание по чл.59 от ЗЗД

Съдът намира така предявеният иск за допустим, но разгледан по същество същият се явява неоснователен, по следните съображения:

От приложеното по делото изпълнително производство става ясно, че на 31.07.2025г. е извършен въвод във владение срещу ответницата. С молба с вх.№ 2666/ 20.08.2025г., по изп.дело № 198/2025г., ищцата е поискала да й бъдат заплатени процесните 350,00 лв. за разноски в него производство, която молба е получена от процесуалния представител на ответницата на 09.09.2025г. На същата дата - 09.09.2025г. с платежно нареждане по посоченото изп.дело, претендираната сума е постъпила по специалната сметка на СИС при РС Нова Загора, като с Разпореждане на ДСИ от 12.09.2025г., същата е изплатена на взискателката Г.. С Постановление от 22.10.2025г., влязло в законна сила, ДСИ е приключил производството по изпълнителното дело.

Докато изпълнителното производство между страните все още е било висящо, с молба с вх.№ 3932/20.08.2025г. ищцата е инициирала настоящото гражданско производство с искане да й бъде заплатена процесната сума в размер на 350,00 лв. за направени разноски по премахване на движими вещи на длъжницата в процедурата по въвод, както и сторените разноски в гражданското производство, включително и адвокатско възнаграждение.

Заведената искова молба е била връчена за отговор, на основание чл.131от ГПК, на ответната страна на 09.09.2025г..

Не е спорен между страните и факта, че процесната сума в размер на 350,00 лв. е била заплатена на ищцата, което се признава в откритото съдебно заседание от процесуалния й представител. Съвсем естествено е плащането да е извършено по изпълнителното производство и да се представени доказателства за това по него, тъй като касае въпроси, свързани с изпълнението на влязлото в сила решение № 87/ 31.03.2023г. по гр.д.№ 551/2022 год. по описа на PC Нова Загора.

Доколкото по същество се твърди неоснователно обогатяване, следва да се съобразят задължителните разяснения по т.1, ал.2 от ППВС № 1/79 г., а именно: когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл.55, ал.1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл.59 от ЗЗД.

Съгласно трайно установената и непротиворечива съдебна практика /ППВС № 1/1979 г., както и решения на ВКС - решение № 55 от 28.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на III г.о., решение № 446/12 от 22.01.2013 г. по гр.д. № 1263/2011 г. на IV г.о., решение № 394/27.11.2015 по дело № 3034/2015 на ВКС, ГК, решение № 218/29.12.2015 г. по дело № 7310/2014 г. на I г.о. и др./ вземането за обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква от деня на имущественото разместване. Поканата за заплащане на обезщетение има значение само за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил. Следователно отправяне на покана в случая не е необходимо и от деня на въвода – 31.07.2025г., ответникът дължи на ищеца обезщетение за сторените от него разноски по 3 изпълнението на основание чл.59 ЗЗД. Ето защо вземането на ищеца за обезщетение е изискуемо от деня на разместване на благата и неизпълнението на задължението да се върне имота ангажира отговорността на ответника за целия изминал период, през който е ползвал без основание.

Спорното право, претендирано от ищцата и квалифицирано по чл.59 ал.1 от ЗЗД, възниква от фактически състав, включващ: обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта. Т.е. разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът докаже, че неговият патримониум е накърнен, като в корелативна връзка с това е увеличен актива в имуществото на ответника, без да е налице правно основание за такова разместване на материални блага.

Погледнато строго формално, така очертаният иск за неоснователно обогатяване е основателен и доказан, като от събраните по делото писмени и гласни доказателства става ясно, че претендиранат сума за разноски в размер на 350,00 лв., сторени за извършения въвод, са изискуеми още на датата, на която е извършено това процесуално действие по изпълнителното дело – 31.07.2025г., като в този смисъл и заведения на 20.08.2025г., иск по настоящето гр.дело е правомерен, доколкото към тази дата плащане на сумата не е било извършено.

Въпреки това обаче настоящият състав счита, че искът следва да се отхвърли, поради това, че в случая явно се разкриват белези на злоупотреба с право.

В гражданското законодателство злоупотребата с право се извежда преди всичко от чл.8, ал.2 от ЗЗД, според който лицата се ползват от правата си, за да задоволяват своите интереси и не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.

Симетрично на него, в процеса е правилото на чл. 3 ГПК, задължаващо участващите в съдебните производства под страх от отговорност за вреди да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Подобна разпоредба се съдържа и в чл. 289 ТЗ, според който упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна.

Така фигурата на злоупотребата с права в гражданското – както материално, така и процесуалното право, се извежда „per argumentum a contrario“ от принципа за добросъвестното упражняване на права. Посочените текстове на ЗЗД, на ГПК, на ТЗ могат да се определят като общи, те доразвиват на законово ниво конституционната забрана за злоупотреба с права, респ. публичното задължение на гражданите да зачитат правата и законните интереси на другите.

„Справедливите граници“ за упражняването на едно материално или процесуално право е преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита; както и постигането на правомерни цели. Когато упражняването на правото противоречи на неговото социално предназначение, то се осъществява отвъд тези граници и ще представлява злоупотреба с право, ще бъде неправомерно.

4

Според обективната теория, широко застъпена в цивилистичната ни доктрина, гражданският закон (чл. 8, ал. 2 ЗЗД) не поставя никъде изискване за вина и намерение за увреждане, а само това–правото да не се упражнява по предназначение. Достатъчно е обективното несъответствие между упражняването на правото и неговата социална функция (да задоволява само онези интереси, които правото признава за достойни за защита). Изтъква се още, че за да е налице злоупотреба с право, е достатъчно обективно да са нарушени чужди права и несъответствие с обществения интерес, без да се търси непременно намерение за увреждане. Според някои автори, които стигат още по-далеч – и без да се търси изобщо вина и виновно поведение, т. к. и сам „законът не поставя изискване за вина и намерение за увреждане”.