Решение № 346 от 01.07.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 346 гр. София, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Димитър Г. Цончев

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора Е. С. като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20241800501065 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 248 от 28.06.2024 г., постановено по гр.д. № 1045/2023 г. по описа на РС - Костинброд, Софийски районен съд и Софийски градски съд са осъдени да заплатят солидарно на Г. Г. Е., ЕГН **********, сумата от 5000,00 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 9347/2016 г. по описа на СРС и в.гр.д. № 8446/2021 г. по описа на СГС, като предявеният иск е отхвърлен за сумата над 5000,00 лева да пълно предявения размер на претенцията от 10 000,00 лева (частичен иск от 15 000,00 лева). Със същото решение СРС и СГС са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на 400,00 лева – възнаграждение за вещо лице; 10,00 лева – държавна такса и 800,00 лева за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от претенцията.

С Определение № 658 от 09.09.2024 г., постановено по същото дело е 1 уважена депозираната от ответника СГС молба по реда на чл. 248 ГПК и постановеното решение е изменено в частта за разноските, като ищецът Г. Е. Г. е осъден да заплати на СГС сумата от 200,00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението, в частта, с която искът е уважен, са подадени въззивни жалби от ответниците в производството – СРС и СГС.

Във възивната жалба на СГС, решението, в обжалваната част, се атакува като неправилно и незаконосъобразно. Основното възражение на жалбоподателя е свързано с поддържаното от него обстоятелство, че с действията си не е допринесъл за настъпването на твърдяните вреди. В тази връзка се твърди, че СГС е един от най-натоварените съдилища в страната, както и че процесното дело е разгледано и решено в момент, в който в страната е налице извънредна обстановка, което е довело до постановяване на съдебното решение в един по продължителен период. Изложени са подробни аргументи във връзка с посоченото. На следващо място според жалбоподателя не са налице доказателства по делото, от които да се установи, че ищецът е претърпял вреди над обичайните, предизвикани конкретно от продължителността на процесното дело. В тази връзка се посочва, че съгласно приетото заключение на вещото лице се установява, че претендираните вреди са вследствие предприетите срещу ищеца действия от страна на други държавни органи, което именно е бил и предметът на процесното дело.

Предвид това жалбоподателя оспорва причинно-следствената връзка между неговите действия и настъпването на твърдяните вреди. На следващо място се оспорва и размерът на определеното от първоинстанционния съд обезщетение. С тези аргументи е отправено искане за отмяна на постановеното решение в обжалваната му част и постановяване на нов въззивен акт по съществото на спора, с който предявеният като частичен иск да бъде изцяло отхвърлен. Евентуално да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.

Във въззиванта жалба на СРС решението, в обжалваната част се атакува като неправилно и необосновано. Според жалбоподателя претендираните неимуществени вреди не са настъпили изобщо, следователно ищецът не следва да бъде обезщетяван за забавено правосъдие. Поддържа и възражението си за липса на причинно-следствена връзка. На следващо място 2 жалбоподателят счита, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение не отговаря на критерия за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД, като размерът от 5 000,00 лева се явява прекомерен. По същество моли решението да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен, а при условията на евентуалност - размерът на присъденото обезщетение, да бъде намален.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ищецът в производството Г. Г. е депозирал отговор на подадените от отетниците въззивни жалби, в които оспорва изцяло същите.

Ищецът по делото е подал и частна жалба срещу Определение № 658 от 09.09.2024 г. по гр.д. № 1045/2023 г. на РС - Ботвеград, с което по реда на чл.

248 ГПК, съдът изменил постановеното решение в частта за разноските и го е осъдил да заплати на ответника СГС сумата от 200,00 лева, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу подадената частна жалба е подаден отговор от СГС, с който същата се оспорва.

Както подадените въззивни жалба, така и подадената частна жалба, са допустими, доколкото са подадени срещу подлежащи на въззивно обжалване първоинстанционни актове, от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок, поради което следва да бъдат разгледани по същество.

Софийският окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил исковата претенция за обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди до размера от 5 000,00 лв., и е отхвърлил иска за разликата до пълния претендиран размер от 10 000,00 лева.

Решението на РС – Костинброд е обжалвано само от ответниците в производството и само в осъдителната му част, поради което спорът е висящ пред настоящата инстанция единствено в тази част. В останалата (отхвърлителна) част, първоинстанционното решение е влязло в сила.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият въззивен състав намира решението, в обжалваната му част, за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – изчерпана е административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета 3

"а" от Закона за съдебната власт, като липсва постигнато споразумение абсолютна процесуална предпоставка ( арг. чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ ).

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.

Според изложеното в исковата молба ищецът претендира заплащане от ответнците на сумата от 10 000,00 лева (частичен иск от 15 000,00 лева), представляваща обезщетение за претърпените от него вреди, в резултат на нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на производство за обезщетение по чл. 49 ЗЗД, водено срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – гр. Перник. Твърди се, че ищецът е подал искова молба срещу посочените ответници на 19.02.2016 г., по повод на която е образувано гр.д. № 9347/2016 г. по описа на СРС.

Произвовдстото пред този съд е приключило но 30.06.2021 г., когато делото е изпратено на СГС, поради подадена от ищеца въззивна жалба. Обрзуваното въззивно производството по в.гр.д. № 8446/2021 г. на СГС приключило на 09.11.2022 г., когато е постановен окончателен съдебен акт. Твърди се още, че поради забавеното правосъдие ищецът претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, чувство на безнадежност и липса на справедливост, притеснения и стрес, недоверие в съдебната система като цяло, както и емоционален и психически дискомфорт. След окончателното приключване на производството ищецът подал заявление до ИВСС, като според изготвения констативен протокол забавянето не се дължало на действия от страна на Г. Г., нито от страна на процесуалния му представител.

След преценка на събраните по делото доказателства и с оглед доводите във въззивните жалби, съдът намира за установено от фактическа страна следното.

Безспорни на етапа на въззивното производство са следните обстоятелства: производството по гр.д. № 9347/2016 г. на СРС е образувано по искова молба от 19.02.2016 г., депозирана от Г. Е. Г. срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР – гр. Перник с искане за заплащане на сумата от 3 000,00 лева (частичен иск от 6 000,00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на неправомерните действия на посочените държавни органи.

С Разпореждане № 2414 от 07.01.2017 г. исковата молба е оставена без движение с указания ищецът да внесе дължимата за производството държавна 4 такса. Посочените указания са изпълнени от ищеца в срок, като доказателства за това по делото са представени с молба от 09.03.2017 година.

С последващо разпореждане от 12.07.2017 г. исковата молба е повторно оставена без движение с указания за представяне на препис от нея, както и да се конкретизират обстоятелствата, които ангажират отговорността на ответниците. Указанията са изпълнени на 21.08.2018 година.

С разпореждане от 27.02.2019 г. препис от исковата молба е изпратен на ответниците, с което е поставено началото на процедурата по чл. 131 ГПК.

Отговори на исковата молба са депозирани и от двамата ответника, съответно от Прокуратурата на Република България на 17.04.2019 г., а от Областна дирекция на МВР – гр. Перник – на 03.05.2019 година.

Следващото действие по делото е извършено на 04.05.2020 г. и се изразява в изготвянето на проект за доклад по делото и насрочването му за разглеждане в открито заседание за дата 07.07.2020 година.

Делото е разгледано и решено в това първо и единствено заседание, като първоинстанционното решение е постановено на 21.08.2020 година.

Решението е обжалвано от ищеца, като въззивната жалба е подадена до СГС чрез СРС на 21.09.2020 година. Същата е оставена без движение с указание за заплащане на дължимата се за въззивното производство държавна такса с разпореждане на първоинстанционния съдия от 26.03.2021 година.

След процедурата по администрирана на въззивната жалба, извършена от СРС, делото е изпратено на СГС, като на 02.07.2021 г. е образувано в.гр.д.

№ 8446/2021 г. по описа на СГС.

С Определение № 1058 от 09.07.2021 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание за дата 07.10.2021 година.

Пред въззивния съд е проведено едно единствено открито заседание на посочената дата, в което делото е обявено за решаване.

С молба от 31.10.2022 г. процесуалният представител на ищеца е направил искане за определяне на подходящ срок за постановяване на съдебното решение, на основание чл. 255, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение е постановено на 09.11.2022 г., същото не е подлежало на обжалване и е влязло в сила.

5

Между страните не е спорно и обстоятелството, че след постановяване на окончателния по делото акт, ищецът е депозирал заявление по реда на чл.

60, ал. 1 ЗСВ пред Инспектората на ВСС. Видно от представения констативен протокол и уведомително писмо, след проверка Инспекторатът към ВСС е установил, че правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, с оглед на което му е предложено обезщетение в размер на 2 600,00 лева. Не е спорно също така, че ищецът не е приел предложението за сключване на споразумение за предложената като обезщетение сума.

При тези факти съдът обоснова следните правни изводи.

Решението на районния съд освен валидно и допустимо е и правилно.

Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите (имуществени и неимуществени), причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни и административни.

Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно отговорността на държавата е обективна и се носи от нея, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Тази отговорност се реализира чрез държавните органи – в случая Софийски районен съд и Софийски градски съд. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ (виж. Решенията на ЕСПЧ по делото Димитров и Хамънов срещу България от 10 май 2011 г.). Тези критерии са обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Преценката дали е спазено изискването за 6 разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство.