Решение № 113 от 26.04.2026, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. гр. Димитровград, 26.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610101551 по описа за 2025 година

Предявени са иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, както и евентуално предявен иск за прогласяване нищожността на клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит и иск с правно основание чл.55 от ЗЗД- за връщане на недължимо платени суми по договор за потребителски кредит.

Ищецът Е. В. К. твърди в искова молба, че на 15.08.2023г. сключила с ответника „Профи Кредит България“ Договор за потребителски кредит Стандарт № 40019388458 при следните параметри: сума на кредита – 4000 лева, срок на кредита – 30 месеца, ГЛП – 41,00 %, ГПР – 49,05 %, дължима сума по кредита – 6 428,22 лева.

Към дължимата сума по процесния договор за потребителски кредит били включени и възнаграждения за допълнителни услуги, а именно: възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ – 1600 лева, както и възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“ – 2640 лева. Така общото задължение по процесния договор за потребителски кредит било в размер на 10668,22 лева, дължимо на 30 погасителни вноски, всяка в размер на 355,60 лева и допълнителни 0,22 лева към последната вноска. Счита, че клаузите, с които са договорени размера на възнаградителната лихва и закупуването на допълнителни услуги по процесния договор за кредит, са недействителни. Заявява, че процесния Договор за потребителски кредит е нищожен изцяло, поради нищожност на уговорените лихви, както и поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД/. Заемополучателят следвало да върне сумата по заема в размер на 4000 лева при ГЛП 41,00 % и ГПР 49,09 %. Така уговорения лихвен процент бил в противоречие с добрите нрави, което водело до недействителност на договора. В чл.22 от ЗПК били предвидени няколко хипотези на недействителност на договорите за потребителски кредит, а именно: „Когато не са спазени 1 изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.” Счита, че в настоящия случай процесният Договор за потребителски заем е недействителен, поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. В чл.11, ал.1, т.9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за потребителски кредити било регламентирано да се посочи методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор липсвала. В Договора действително бил посочен размера на възнаградителната лихва – 41,00%, като ГПР бил фиксиран на 49,05%. По никакъв начин не било посочено какви такси или други разходи са включени в разликата от 8,05% между ГПР и договорната лихва, което означавало, че ГПР е посочен абстрактно, без да е спазено изискването на ЗПК да се посочи методиката за изчисляване на ГПР и какво точно съдържа оскъпяването на кредита.

В Договора, както и в погасителният план, не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с всяка вноска и дали се дължат други такси по кредита, каквато е задължително вменената на ищеца такса за услуга „фаст” или „флекси“ в размер на общо 4240 лева, разбити на отделни вземания в полза на ответника от по 141,33 лева към всяка отделна месечна вноска. Отделяйки сумата от допълнителни 4240 лева под формата на „закупени допълнителни услуги”, кредиторът действал недобросъвестно, като целта му била тази сума да не бъде включена в размера на ГПР и формално да съответства на изискванията на ЗПК. При отпусната чиста стойност на кредита от 2029,94 лева, задължението на ищеца възлизало на общо 10668,22 лева /6428,22 лева по основния Договор – главница и лихва, плюс допълнителните 4240 лева за купени допълнителни услуги/. Следователно, за чистата получена стойност на кредита - 2029,94 лева, ищецът следвало да върне печалба за ответника от 8638,28 лева, което навеждало на извода, че ГПР не е дори в посочените в Договора 49,05%, а многократно над допустимите по ЗПК – над 100%. Дори и да се приемело, че получения кредит е в размер на 4000 лева, то отново печалбата на ответника била 266,71%. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3- то от ЗЗД е налице тогава, когато се нарушава правен принцип - било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.

Посочва, че ГЛП, определен от БНБ за месец август 2023 г. бил в размер на 3,29%.

Респективно законната лихва за месец август съгласно правилата на ЗЗД е 13,29%. Съдебната практика възприела, че всяка уговорена лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави. Т.е. трикратния размер на законната лихва през месец август 2023 г. била 39,87%, а в процесния договор за кредит бил „уговорен“ годишен лихвен процент в размер на 41,00%.

На следващо място, счита че клаузата, с която е уговорено закупуването на допълнителни услуги, е нищожна. Въпросните допълнителни услуги не представлявали допълнителни права, чието закупуване е по желанието на кредитополучателя, а 2 представляват обикновени действия по управлението на кредита, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума и за които кредитодателят неправомерно претендирал заплащане. Съгласно ЗПК, в сила от 12.05.2010 г. чл.10а ал. 2: „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.“. Споразумението за допълнителни услуги било нищожно и на основание чл.26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави, тъй като бил нарушен принципа за еквивалентност на насрещните престации. В случая при отпуснат кредит в размер на 2000 лева, възнаграждението за двете допълнителните услуги било в размер на 190 лева, което надвишавало половината от размера на кредита.

В случай, че съдът не уважи установителния иск, с който се претендира нищожност на целия договор или нищожност на част от неговите клаузи, иска да бъде разгледан предявения осъдителен иск за връщане на надвнесени по процесния договор суми, съобразно правилата на чл.23 от ЗПК. Поддържа, че съгласно параметрите на договора ищеца получила в патримониума си сумата от 4000 лева, но 1970,06 лева от тях били усвоени от кредитора за рефинансиране на други задължения, поради което реално получената чиста стойност на договора била 2029,94 лева, като следвало да възстанови 4000 лева главница, 2428,22 лева лихва и 4240 лева „допълнителни услуги“ или общо 10668,22 лева. С оглед нищожността на процесния договор (или клаузите, уговарящи допълнителните плащания) както и съгласно чл. 23 ЗПК във вр. с чл.55, ал.1 предл. 3-то от ЗЗД, и предвид фактът, че ищеца извършила плащане по процесния договор, на същата следвало да бъдат възстановени всички заплатени от нея суми над главницата в размер на 4000 лева.

Счита, че клаузите на чл.11, ал.1 и ал.2 вр. чл.5,ал.1 и 2 от Договора нарушават изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.147, ал.1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от договора противоречали на добрите нрави и добрите търговски практики, а в същността си представлявали директни уговорки във вреда на потребителя, които не отговаряли на изискването за добросъвестност и водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължавали последния, при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със размера на самата главница по кредита. Същевременно този своеобразен допълнителен „разход“ по кредита не бил отразен при изчислението на ГПР. Ако действително бил изчислен процентът на разходите по кредита, то и без наличието на специални знания можело да се установи, че печалбата на ответника е удвояване на предоставената в заем сума, или ГПР в размер на 100,90%, два пъти над законово допустимия. В тази връзка и неправилното посочване на ГПР водело до нищожност на договора в цялост. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1, и ал.2 т.1 от ЗЗП.

Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да прогласи за 3 недействителен/нищожен Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40019388458 от 15.08.2023г., сключен между Е. В. К. и „Профи Кредит България“ ЕООД, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност и ако приемете, че процесният Договор за потребителски кредит е действителен, да прогласи нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в него, а именно – клаузата, регламентираща ГЛП, клаузата регламентираща ГПР и заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. В условията на евентуалност, при уважаване на главния отрицателен установителен иск, иска съдът да осъди ответника „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на ищеца Е. В. К. сумата от 100 лева, представляваща част от общо платената сума в размер на 10668,22 лева по нищожен договор, ведно със законната лихва от датата на предявяване на настоящия иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „Профи кредит България“ЕООД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че не оспорва и признава, че ищцата е заплатила над главницата сумата от 100 лева, както се твърди в исковата молба. Оспорва твърденията, че сумата платена от Е. К. е в пълния размер на задължението й по договора, възлизащо на 10668,22 лева, тъй като кредитът бил предсрочно изплатен, съответно не били настъпили всички вноски по погасителния план, и не били направени плащания по тях. Счита, че процесния договор е действителен поради следните обстоятелства:

На първо място, в договора се съдържал приложимият лихвен процент по кредита и същият не противоречал на добрите нрави. Приложимият лихвен процент бил фиксиран, а условията за прилагането му се съдържали в чл.4.1. и чл.4.2. от общите условия, които са подписани от страните. В българското действащо право, в отношенията между правните субекти действал принципа на свободното договаряне (чл. 9 от 33Д). Съгласно този принцип, всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определи и се съгласи със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните се съгласили да сключат договор за кредит с посочения размер на ГЛП.

Ищецът се съгласила с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения. Доколкото въз основа на разпоредбата на чл.10, ал.2 от 33Д не бил издаван подзаконов нормативен акт, трябвало да се приеме, че размерът на договорната лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните. Не била налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не била налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК определял зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП). По своята правна и икономическа природа възнаградителната лихва била цена (възнаграждение), което се заплащало на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Поради това, тя не била пряк паричен израз на стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване. Поради това не можело да бъде подкрепено и 4 неправилно било разбирането, че възнаградителната лихва не може да има пo-голям размер от законната или от двукратния, или от трикратния размер на законната лихва, тъй като от една страна, подобно правило не било уредено законодателно, а от друга, двата вида лихва имали различна правна и икономическа същност и не можело да има зависимост между тях.