Решение № 2043 от 03.07.2025, Административен съд - Русе
- Съд
- Административен съд - Русе
- Дело
- Касационно административно наказателно дело 377/2025
- Вид
- Решение № 2043
- Подписан
- 03.07.2025
- В сила
- 03.07.2025
- Състав
- Десислава Великова, Йълдъз Агуш, Вилиана Върбанова
Цитирани разпоредби
- чл.218, ал.2 · Административнопроцесуален кодекс
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
- чл.9а · Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури
- чл.27, ал.1 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл.27, ал.2 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл.27, ал.5 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл.2, ал.1 · Закон за административните нарушения и наказания
- чл.63в · Закон за административните нарушения и наказания
- чл.63д · Закон за административните нарушения и наказания
- чл.102, ал.2 · Закон за движението по пътищата
- чл. 179, ал. 36 · Закон за движението по пътищата
- чл. 189, ал. 3 · Закон за движението по пътищата
- чл.189з · Закон за движението по пътищата
- чл.10, ал.1 · Закон за пътищата
- чл. 10, ал. 1, т. 2 · Закон за пътищата
- чл.10, ал.7 · Закон за пътищата
- чл.8 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ
№ 2043
Русе, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Русе - III КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател:
ЙЪЛДЪЗ АГУШ
Членове:
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
ДЕСИСЛАВА ВЕЛИКОВА
При секретар МАРИЯ СТАНЧЕВА и с участието на прокурора ПЛАМЕН ПЕТКОВ като разгледа докладваното от съдия ДЕСИСЛАВА ВЕЛИКОВА канд № 20257200600377 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 512/29.10.2024 г., постановено по АНД № 1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал.1 и ал.2,т.2 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Т. транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „Т. транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 780 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба - „Т. транспорт“ ЕООД, чрез процесуален представител, е представил писмен отговор и писмена защита, в които излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
От фактическа страна районният съд е приел, че на 04.08.2021 г., в 13:30 часа, ППС - влекач „Мерцедес Актрос“, с регистрационен номер [рег. номер], собственост на „Т. транспорт“ ЕООД, бил управлявано по път 1-5 км 25+914, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа. На същата дата за процесното ППС не била заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, доколкото същото нямало валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаване през горепосочения пътен участък. В тази връзка Агенция „Пътна инфраструктура" издала Електронен фиш № № **********, с който на основание чл. 187а, ал. 1 и ал.2, т. 2 във вр. с чл. 179, ал. 36 от ЗДвП на „Т. транспорт“ ЕООД, в качеството му на собственик на процесното ППС, била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева за осъществено нарушение на разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП. Така издадения електронен фиш бил връчен на представител на дружеството на 09.07.2024 г. В 7 дневен срок от получаването му, последното не реализирало правата си по чл. 189, ал. 3 от ЗДвП. За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Изложени са подробни мотиви в тази посока. Според въззивната инстанция с издаването на обжалвания ЕФ АПИ са нарушили действащите към него момент разпоредби на националното законодателство. Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите в решението на въззивната инстанция.
Решението на въззивната инстанция е правилно.
Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.
Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.
С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.
Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).
В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).
Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.
Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.
Разпечатката съдържа 26 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5d47601c-f181-4d17-a23a-e129b6a926e1