Определение № 822 от 23.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 822 гр. София, 23.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина ГенчЕ.

Наталия НеделчЕ. като разгледа докладваното от Гълъбина ГенчЕ. Касационно гражданско дело № 20258002101606 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 5337 от 30.09.2024 г. по в. гр. д. № 8647/2021 г. на Софийски градски съд е отменено решение № 20029634 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 11461/2017 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от Е. В. Х. и Я. С. Х. срещу В. Д. Т. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението съответно върху 3/24 ид. части и 1/24 ид. част от поземлен имот с идентификатор [№], по КККР на [населено място], с площ 504 кв. м., с адрес [населено място], район „Т.“, [улица], заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор [№] със застроена площ 67 кв. м. и гараж [№] със застроена площ 21 кв. м.

Въззивният съд е проследил всички факти, довели до правния спор по делото.

Прието е, че процесното дворно място е закупено от Н. Б. Х. с нотариален акт № 63/25.04.1955 г., по време на брака й с В. В. Х..

Съпругът на Н. Х. – В. Х., е починал на 21.02.1981 г., като е оставил за свои наследници съпругата си Н., внуците си А. И. Ч. и Н. И. Ч. /деца на починалата преди наследодателя негова дъщеря Л. Ч./, както и сина си В. В. Х., който според удостоверението за наследници е починал на 30.09.1990 г. От данните по делото следва, че с решение от 15.12.2010 г. по гр. д. № 8292/2009 г. на СРС е обявена смъртта на В. В. Х., настъпила на 30.09.1990 г.

Прието е, че с нотариален акт № 141/04.08.2004 г. Н. Б. Х. е продала на В. Д. Т. процесния недвижим имот – дворно място, къща и гараж, като си е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване на имота. Прието е също, че към момента на завеждане на иска 1 23.02.2017 г., процесният имот се владее от ответницата В. Д. Т..

Съдът е проследил подробно развитието на предходен иск за собственост на идеални части от имота, продаден от Н. Х. и искът за изкупуване на идеални части на основание чл.33, ал.2 ЗС, както и сделките, извършени след влизане в сила на окончателното решение по този спор:

С искова молба от 06.12.2005 г. А. И. Ч. и Н. И. Ч. са предявили срещу баба си Н. Б. Х. и приобретателката В. Д. Т. искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за собственост върху наследствените си идеални части от спорния имот, както и за изкупуване на ѕ ид. части от имота на основание чл.33, ал.2 ЗС. С протоколно определение от 20.03.2007 г. на мястото на починалата ответница Н. е конституиран нейният син В. В. Х., като към този момент смъртта му все още не е била обявена. Предявените искове са били уважени с решение от 13.01.2010 г. по гр. д. № 11122/2005 г. на СРС, ГО, 28 състав, като на ищците е призната собствеността на по 1/8 ид. част от процесния имот, както и право на изкупуване на 3/4 ид. ч. от имота.

В хода на образуваното пред СГС гр. д. № 3768/2010 г. по този спор е постановено решение от 15.12.2010 г. по гр. д. № 8292/2009 г. на СРС, III ГО, 82 състав, с което е обявена смъртта на В. В. Х., настъпила на 30.09.1990 г. С определение от 03.05.2011 г. на СГС на мястото на починалия въззиваем В. Х. са конституирани неговите наследници Я. С. Х., В. В. Х. и Е. В.

Х..

С решение от 01.02.2012 г. по гр. д. № 3768/2010 г. на СГС първоинстанционното решение е отменено в частта по установителните искове и те са отхвърлени. Решението по чл.33, ал.2 ЗС е обезсилено като недопустимо.

С решение № 121 от 21.06.2013 г. по гр. д. № 862/2012 г. на ВКС, ІІ ГО, посоченото решение на СГС е отменено и вместо него установителните искове са уважени за по 1/8 ид. част от процесния имот. Делото е върнато на СГС за разглеждане на исковете по чл.33, ал.2 ЗС.

С решение от 27.01.2015 г. по гр. д. № 9858/2013 г. на СГС, IV-в въззивен състав, влязло в сила на 29.12.2015 г., първоинстанционното решение по чл.33, ал.2 ЗС е обезсилено в частта, с която съдът е признал право на изкупуване за разликата над 1/2 ид. ч. до 3/4 ид. ч. от имота, като производството в тази му част е прекратено. Първоинстанционното решение е отменено в останалата му част и искът за изкупуване на другата 1/2 ид. част от имота е отхвърлен.

С нотариален акт № 112/15.11.2016 г. В. В. е продал на съсобственичката си В. Д. Т. собствената си 1/12 ид. ч. от процесния имот.

С нотариален акт № 3/18.06.2018 г. А. Ч. и Н. Ч. са продали на съсобственичката си В. Д. Т. собствените си общо 2/8 ид. ч. от имота.

В. Д. Т. се е снабдила с констативен нотариален акт № 33/28.06.2018 г. за собственост на целия имот.

Съдът е обсъдил свидетелските показания, дадени по настоящото дело във връзка с възражението на ответницата В. Д. Т., че е придобила по давност идеалните части на ищците Е. В. Х. и Я. С. Х. от същия имот:

Според А. Ч. баба му Н. е имала имот в м. „К. вада“, който е ползвала и там е починала; не 2 знае някой да е оспорвал собствеността й; не знае В. Т. да е оспорвала правото на собственост на имота на другите наследници, в т. ч. на Е. Х..

Според Н. Ч. В. е платила на него и на брат му стойността на техните дялове от наследството на Н. Х.; не знае някой да е гонил баба му от имота; В. Т. не е заявявала претенции към Е. Х., Я. Х. и В. Х. за имота, както и че не знае дали Е., Я. и В. са водили дела с В. Т. за имота; че след смъртта на Н. имотът се е ползвал от В. Т. и не знае някой да я е гонил от имота.

Свидетелката Драга Г. П. познава В. Т. от 2007 г. С нея са съседи в [населено място], близки са и се виждат поне три пъти седмично. Живее постоянно на [улица] от 1990 г., с изключение на 2 години, през които са живеели в оборотно жилище, а В. Т. живее на съседната пресечка на улицата. В. е дошла 2004 г.; знае, че тя е собственик на процесния имот, който се състои от коридор, две стаи, кухня, таванско помещение, като са правени подобрения – освежаване, дограма. Преди това там е живяла една баба; виждала е ищцата Я.

Х. още в началото на 2004 г., 1-2 пъти, а след 2004 г. не ги е засичала в имота.

Свидетелката И. Б. Ф. познава В. Т. от 15 години, тъй като са приятелки и съседки, живеят на една и съща улица - [улица]- свидетелката - на № 79 от 1986 г., а В. Т. – на № 51. В. подобрила много неща, изчистила двора, насадила цветя, оправила овощните дръвчета, направила площадката, която била напукана, като това е станало през 2010 – 2011 г., оправила изолацията и сменила дограмата на имота. В. живее в имота от 2004 г., а преди това там е живяла една баба, с която свидетелката не е контактувала и доколкото знае В. е купила имота, както и че не познава двете ищци.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:

Прието е, че процесният имот е закупен от Н. Х. по време на брака й с В. Х. и той се е включил в тяхната съпружеска имуществена общност, съгласно чл.103 ПЗР на СК 1968 г.

/отм./. Съпружеската общност е прекратена със смъртта на В. Х. през 1981 г., при равни дялове, но съгласно чл.14, ал.7 СК 1968 г. /отм./ преживялата съпруга Н. получава само дела от прекратената съпружеска имуществена общност – Ѕ, без наследствен дял от съпруга си.

Останалата Ѕ ид. част се наследява както следва: половината или ј от целия имот от сина на починалия – В. В. Х., както и по 1/8 от децата на починалата преди наследодателя негова дъщеря – А. Ч. и Н. Ч..

Прието е, че между А. Ч. и Н. Ч. от една страна и В. Т. от друга, е налице и СПН относно притежаваните от братя Ч. наследствени права върху процесния имот. Такава сила на пресъдено нещо обаче не съществува по отношение на ищците по настоящото дело – Я. Х. и Е. Х., които в предходното дело са били конституирани пред въззивната инстанция в качеството на правоприемници на ответника В. В. Х., чието право на собственост не е било предмет на делото.

Прието е, че макар в решението за обявяване на смъртта на В. Х. да е посочено, че тя е настъпила на 30.09.1990 г., то наследството му е открито в по-късен момент, с влизането в сила на решението за обявяването на смъртта на 15.12.2010 г. До момента на влизане в сила на съдебното решение за обявяване на смърт на едно лице и съставяне на акт за смърт на същото не може да се приеме, че наследството му е открито, тъй като до този момент, 3 съгласно законовата фикция, безвестно отсъстващият се приема за жив. Решение, с което се обявява смъртта на безвестно отсъстващия, се ползва с обвързваща доказателствена сила относно факта на смъртта и въз основа на него, съгласно разпоредбата на чл.551 ГПК, се съставя акт за смърт на безвестно изчезналото лице. Въз основа на съдебното решение настъпват и материалноправните последици от обявяване на отсъствието или смъртта на изчезналото лице, а именно: откриване на наследството и възможност за наследяване на лицето от неговите законни наследници и заветници.

С нотариалния акт № 141 04.08.2004 г. Н. Х. се е разпоредила в полза на В. Т. с повече права, отколкото е притежавала, затова договорът не е произвел вещно-прехвърлително действие над притежаваните от последната идеални части, но собствената й 1/2 ид. част валидно е прехвърлена на ответницата. Разпоредителната сделка не засяга правата, които ищците по настоящия иск - Я. Х. и Е. Х., са притежавали – по 1/12 или по 2/24 части от имота.

Въз основа на четирите прехвърлителни сделки – от 2004 г., от 2016 г. и две от 2018 г., В. Т. е придобила общо 20/24 ид. части от имота.

Прието е за основателно въведеното от ответницата В. Т. възражение за придобиване по давност на идеалните части, които ищците притежават от спорния имот. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите Ф. и П., според които ответницата е в имота от 2004 г. Този извод не се разколебава от показанията на свидетеля Н. Ч., че след смъртта на баба му, която е през 2007 г., имотът се ползва от ответницата, нито от показанията на свидетеля А. Ч., че баба им е починала в имота, в който си е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване. Прието е, че тези обстоятелства по никакъв начин не изключват упражняването на фактическата власт на ответницата върху имота от предходен момент – 2004 г., съгласно показанията на свидетелите Ф. и П., и то – постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително.

Прието е, че владението на В. Т. върху идеалните части на ищците е възникнало като добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, като последващото узнаване на правата на действителните собственици не е основание да бъде отречено правото й да придобие владения имот с кратката придобивна давност като добросъвестен владелец. В случая ответницата е владяла идеалните части на ищците на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че праводателката й не е собственик на целия имот, а само на 1/2 от него. Добросъвестността е била налице към момента на възникване на правното основание – 04.08.2004 г. По делото се установява въз основа на ангажираните гласни доказателства, че ответницата е владяла идеалните части на ищците в периода 04.08.2004 г. – 04.08.2009 г. В нейна полза е изтекла и 10-годишната давност по чл.79, ал.1 ЗС, доколкото в периода до 04.08.2014 г. не се установява прекъсване на давността. В случая давността не е прекъсната с предявените на 06.12.2005 г. искове на А. и Н. Ч., тъй като с тях се прекъсва само давността за притежаваните от тях идеални части. Обстоятелството, че с последващи разпоредителни сделки от 2016 г. и 2018 г. ответницата е придобила идеални части на други съсобственици също е ирелевантно за настоящото производство. Последващите разпоредителни сделки от една страна са осъществени след изтичане на давността, а от друга – не са и от естество да прекъснат същата по отношение на идеалните части на 4 ищците.

Прието е, че в случая ответницата не носи тежестта да доказва, че е отблъснала владението на ищците. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Такъв именно е процесният случай, в който ответницата е започнала да владее имота на основание договор за покупкопродажба. Съсобствеността й с ищците не произтича от наследяване, с оглед на което ответницата не се явява държател на техните ид. ч. и не следва да доказва трансформиране на държането във владение.