Решение № 619 от 23.04.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр. София, 23.04.2020 г.

СГС, VІ - 4 състав, в открито съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

При участието на секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 397/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

СГС е сезиран с искова молба от „Б.“ АД, с която е предявен срещу В.В.Ш.-Д. иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.365 ЗЗД, и чл.92 ЗЗД. Твърди се от ищеца, че на 20.03.2018 г. е сключил с ответницата и с „В.Д.Е.Д.2.“

ООД договор-спогодба с нот.заверени подписи, с който е установено съществуване на вземане в размер на 48 821,63 лв., което по размер и основание се формира от изпълнение на работа по изработка на печатни продукти по фактура, посочени в приложение 1 към договора. Ответницата и „В.Д.Е.Д.2.“ ООД са се задължили да погасят дълга чрез плащане на разсрочени вноски, но не са изпълнили задълженията си, поради което в полза на ищеца е възникнало вземане за неустойка в размер на 15 000 лв. Ищецът се е снабдил със заповед по чл.417 ГПК, срещу която ответницата е подала възражение. Иска се от ищеца да се установи вземането му по договора спогодба в размер на 48 821,63 лв. – главница и в размер на 15 000 лв. – неустойка.

Ответницата е подала писмен отговор, с който оспорва исковете с възражението, че исковата молба е нередовна, защото не е посочено за възлагането на каква точно работа е била сключена спогодбата.

Освен това се оспорва да са изработени и предадени описаните във фактурите и поръчките печатни материали. Поддържа се, че договорът е недействителен, защото не урежда възникнал правен спор и не индивидуализира конкретни поръчки и цената по тях поради липса на яснота за предходните правоотношения, каквито не са съществували преди сключване на спогодбата. Оспорва се описаните във фактурите стоки да са били реално доставени. Сочи се, че към сключване на спогодбата „В.Д.Е.Д.2.“ ООД не е било представлявано от Ш., която е подписала спогодбата като представител на дружеството. Прави възражение за давност, както и за унищожаемост на спогодбата, защото е сключена при заплашване и крайна нужда.

Клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и защото не индивидуализира предходно неустоечно задължение.

Ищецът е подал допълнителна искова молба, с която поддържа предявените искове с довода, че ответницата не е била страна по правоотношенията на ищеца с „В.Д.Е.Д.2.“

ООД, поради което няма право да прави възражения за неизпълнение. Освен това със сключване на спогодбата двамата съдлъжници са признали съществуването на задължения към ищеца. Поддържа се, че ответницата, макар и да не е била управител на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, е подписала спогодбата в лично качество и е учредила в полза на ищеца ипотека за обезпечение на други задължения на дружеството, а дружеството не е оспорило спогодбата. Оспорват се възраженията за унищожаемост. Сочи се, че със спогодбата са уговорени две неустойки, а с процесната се претендират вреди от забавата за периода до сключване на спогодбата и е уговорена вместо лихвата за забава.

Ответницата е подала допълнителен отговор, с който поддържа оспорванията срещу исковете, свързани с възраженията за неизпълнения на задължения на ищеца към „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, както и с правото на ответницата да ги навежда. Поддържа възражението за погасителна давност, както и че не е налице отказ от изтекла давност.

Представен е договор за спогодба от

20.03.2018 г., от който се установява, че ищецът „Б.“ АД, „В.Д.Е.Д.2.“ ООД и ответницата В.В.Ш.-Д. са се съгласили, че ищецът има вземане срещу „В.Д.Е.Д.2.“ ООД в размер на 48 821,63 лв., произтичащо от работа по описани в приложение 1 фактури, както и за неустойка за забава от 15 000 лв.

Длъжникът „В.Д.Е.Д.2.“ ООД е поел задължението да погаси дълга на разсрочено плащане до 30.03.2019 г., а ответницата В.В.Ш.-Д. се е задължила да отговаря за изпълненение на задълженията солидарно като съдлъжник.

В Приложение N 1 към спогодбата са описани издадените от ищеца фактури за извършени в полза на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД доставки на стоки и услуги, за които задължението възлиза на общо 48 821,63 лв.

Представени са 16 бр.фактури, издадени през 31.03.2010 г. - 08.06.2010 г., в който се сочи, че ищецът е доставил в полза на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД стоки и услуги при цена от общо 47 903,24 лв.

Установява се от заключението на ССЕ, че за описаните в исковата молба фактури, издадени от ищеца през периода 31.03.2010 г. - 08.06.2010 г. са направени записвания в търговските книги на ищеца, които са водени редовно, а неплатените задължение по тях възлизат на 34 300,13 лв., а сумата от 14 521,50 лв. е стойност на поръчани продукти, които не могат да се реализират. Вещото лице е констатирало, че процесните фактури са включени в дневниците за покупки и в справки декларации на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, който е ползвал данъчен кредит. Законната лихва за забава от издаване на фактурите до сключване на договора за спогодба възлиза на 22430,11 лв., с което общият размер на дълга на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД възлиза на 56 730,23 лв. /главница и законна лихва за забава/.

Установява се от показанията на св.В., че процесната спогодба е била сключена по предложение на ответницата Ш.-Д., която е учредила ипотека върху свой имот за обезпечение на дълга на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД. Срещу ипотекирания имот на ответницата е било насочено от ищеца изпълнение, което е било спряно поради обещание на ответницата да плати, а със сключването на спогодбата ответницата целяла да избегне изнасяне на имота на публична продан.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.365 ЗЗД, и чл.92 ЗЗД.

От приложеното по делото гр.дело N 36844/18 г. на СРС, 51 с-в, се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед по чл.417 ГПК, срещу която е подадено от ответницата възражение по чл.414 ГПК в преклузивния срок, а установителните искове по чл.422 ал.1 ГПК са предявени от кредитора в преклузивния едномесечен срок.

По делото е представен договор за спогодба от 20.03.2018 г., от който се установява, че ищецът „Б.“ АД, „В.Д.Е.Д.2.“ ООД и ответницата В.В.Ш.-Д. са постигнали съгласие, че ищецът има срещу „В.Д.Е.Д.2.“ ООД вземане в размер на 48 821,63 лв., произтичащо от поръчки, описани в Приложение 1 към спогодбата. При сключване на договора за спогодба длъжникът „В.Д.Е.Д.2.“ ООД е бил представляван от ответницата Ш.-Д., която обаче към онзи момент не е била вписана в ТР като управител. В случая е налице извършено от името и за сметка на длъжника „В.Д.Е.Д.2.“ ООД действие без представителна власт по признание на дълг, произтичащ от търговски сделки, но няма данни, а и не се твърди търговецът „В.Д.Е.Д.2.“ ООД да се е противопоставил на извършените от негово име правни действия на Ш.-Д. – чл.301 ТЗ, респ. чл.42 ал.2 ЗЗД.

На следващо място - Ш.-Д. е извършила правни действия от името и за сметка на търговеца „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, поради което представлява злоупотреба с право направеното именно от нея възражение, че „В.Д.Е.Д.2.“ ООД не е бил представляван от надлежен представител, който в случая е самата тя. Недопустимо е едно лице да черпи права от своето противоправно поведение, защото един път Ш.-Д. действа като управител на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, но без обаче да има това качество, а след това прави възражение, че самата тя не е разполагала с представителна власт по отношение на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД.

Следва да се спомене, че когато се сключва договор чрез представител, правните последици от договора настъпват направо за представлявания, поради което единствено мнимо представляваният /„В.Д.Е.Д.2.“ ООД/ разполага с правото да се позове на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД – раздел II, т.2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС.

Важно е да се отбележи и следното

– ответницата Шаранова-Д. има качеството на съдлъжник, който носи солидарна отговорност за задълженията на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, а в качеството на солидарен длъжник тя няма право да противопоставя на кредитора ищец „личните“ възражения на своя съдлъжник – чл.122 ал.3 ЗЗД. Следователно ответницата Д. не може да противопостави на кредитора ищец възражение, че нейният съдлъжник „В.Д.Е.Д.2.“ ООД не е бил представляван от надлежен представител, защото възражението за липса на представителна власт – чл.301 ТЗ, респ.42 ал.2 ЗЗД, представлява по смисъла на чл.122 ал.3 ЗЗД „лично“ възражение на съдлъжника „В.Д.Е.Д.2.“

ООД. Само съдлъжникът „В.Д.Е.Д.2.“

ООД, който по твърдения е бил мнимо представляван, разполага с правото да направи личното по смисъла на чл.122 ал.3 ЗЗД възражение за липса на представителна власт по чл.301 ТЗ, респ.42 ал.2 ЗЗД.

В подкрепа на този извод на съда е и правилото на чл.127 ал.3 ЗЗД, от което се извежда, че съдлъжникът има право да противопостави на кредитора свое „лично“ възражение и „общо“ възражение, но не и „личните“ възражения на останалите съдлъжници, свързани с тяхната правна сфера – чл.122 ал.3 ЗЗД.

Доводът на ответницата, че на основание чл.151 ЗЗД може да упражнява права и възражения на длъжника, е несъстоятелен. Претендираното от ищеца вземане произтича от договора за извънсъдебна спогодба, по който ответницата е солидарен длъжник. Вземането не е основано на нот.акт за учредяване на договорна ипотека N 39, том

I, дело N 35/2012 г., по който ответницата е учредила ипотека за обезпечение на чужд дълг.

Възраженията, че на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД не са доставени от ищеца описаните във фактурите и поръчаните печатни материали стоки, както и за липса на яснота за предходните правоотношения, каквито не са съществували преди сключване на спогодбата, са „общи“ по смисъла на чл.127 ал.3 ЗЗД, защото касаят предмета на договора за извънсъдебна спогодба, който по правило има за предмет и урежда съществуващ правен спор. Тези възражения следва да се разгледат.

От заключението на ССЕ се установи, че за описаните в исковата молба и в Приложение N

1 към договора фактури са направени записвания в търговските книги на ищеца, които са водени редовно. На основание чл.55 ал.1 ТЗ, вр. с чл.182 ТЗ съдът приема за доказано, че процесните фактури служат за доказване на сключени между ищеца и „В.Д.Е.Д.2.“ ООД търговски сделки.

На следващо място - вещото лице е констатирало, че процесните фактури са включени в дневниците за покупки и в справките декларации на „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, който е ползвал данъчен кредит. Тази фактическата констатация на вещото лице е основание за доказателствения извод, че стоките и услугите по записаните в редовното водените търговски книги на ищеца фактури са били получени от „В.Д.Е.Д.2.“ ООД, поради което за него и за неговия съдлъжник е възникнало насрещното задължение да плати уговорената цена, респ. възнаграждение.

Възражението на ответницата за погасителна давност е „общо“ по смисъла на чл.127 ал.3 ЗЗД и ответницата има право да го наведе. Падежът на първата погасителна вноска по договора за спогодба е 30.04.2018 г., а на 06.06.2018 г. е подадено заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, от когато се считат за предявени исковете по чл.422 ал.1 ГПК, поради исковете не са погасени по давност.

Към сключване на договора за спогодба на 20.03.2018 г. е изтекъл давностният срок по чл.110 ЗЗД за вземанията по издадените от ищеца през 2010 г. и 2012 г. фактури, описани в Приложение 1 към договора. След като обаче длъжникът „В.Д.Е.Д.2.“ ООД е сключил договора за спогодба на 20.03.2018 г. и е поел задължението да изпълни погасените по давност вземания, той е направил отказ от давност, който е действителен – по аргумент от противното на предвиденото в нормата на чл.113 ЗЗД правило.

Изтичането на давностния срок не води до погасяване на вземането, а на възможността то да се защити по съдебен ред, защото е действително изпълнението на едно вземане, макар и да е погасено по давност – чл.118 ЗЗД. След като дори и след изтичане на давностния срок изпълнието на погасеното по давност вземане е действително, това вземане може да бъде и признато с договор за извънсъдебна спогодба, който имплицитно съдържа отказа на длъжника от последиците на изтеклата в негова полза давност.