Решение № 1134 от 08.08.2009, Административен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е

Номер Година 2009, 07.08. Град ПЛОВДИВ

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІІ отд., ІХ състав на 06.07.2009 година в открито заседание в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

Секретар: С.С. в присъствието на прокурора С.Х.,като разгледа докладваното от СЪДИЯ Я.К. а.х. дело номер 902 по описа за 2008 година и като обсъди :

Производство пред първа инстанция.

Постъпила е искова молба от “Компютър плюс”ЕООД с адрес на управление гр.Пловдив, ул.Цанко Дюстабанов”№15, ет.1 срещу Агенция “Митници” с адрес на призоваване гр.София, ул.”Г.С. Раковски”№47, с която са предявени обективно кумулативно съединени претенции за заплащане на сумата от 2 100 лева, представляваща обезценката на следните движими вещи: три броя компютри, тип лаптоп марка “Dell”, модел “INSPIRON 9300”, сумата от 57,00 лева, представляваща законната лихва върху стойността на трите компютъра за времето 13.06.2007г. – 23.07.2007г., определена в размер на 3 600 лева, а също така и сумата от 300 лева, представляваща направените от Дружеството разходи за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване наказателно постановление/НП/ №437/27.10.2005г. на Началник Митница – Пловдив, тъй като последното е било отменено като незаконосъобразно с Решение №17 от 23.01.2007г. по НАХД №2058/2005г. по описа на Районен Съд – Пловдив VІІ н. състав. Претендира и присъждане на разноски.

Ответникът Агенция “Митници” – София застъпва становище за пълна неоснователност на така заявените съединени претенции с основания в чл.1 ал.1 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на претенциите на ЕООД-то.

Пловдивският Административен Съд – Трето отделение, девети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Не е спорно между страните, че със съдебно решение №17 от 23.01.07г. по НАХД №2058/2005г. по описа на Районен Съд – Пловдив VІІ н. състав е отменено като незаконосъобразно НП №437/27.10.2005г. на Началник Митница – Пловдив срещу ищеца по делото, с което на него му е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 586 лева за нарушение на чл.234 ал.1, т.1 от Закона за митниците ЗМ/ и на основание чл.233 ал.3 ЗМ е разпоредено отнемане, като предмет на митническо нарушение, на трите броя лаптопа.

От страна на ищеца се твърди от една страна, че за времето на фактическото отнемане на посочените движими вещи, вследствие на наказателното постановление, отменено като незаконосъобразно, е претърпял имуществени вреди, представляващи от една страна настъпила пазарна обезценка на вещите за периода 30.06.2005г. – 13.06.2007г., отделно за времето от влизане в сила на отменителното решение на Съда –

13.06.2007г. до датата на връщана на вещите – 23.07.2007г. е претърпял вреди в размер на общо 57 лева, представляващи законната лихва върху стойността на тези вещи, посочена от него като 3 600 лева. Отделно от това ответникът дължи репариране под формата на обезщетение и на направените разходи по защитата по НАХД-то на Районен Съд – Пловдив.

Преди всичко следва да се посочи, че не е спорно, че за да се реализира отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ следва да са налице предпоставките, посочени в цитираната новела, а именно: настъпили вреди/от имуществен или неимуществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но действащи при или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също така и наличие на причинно – следствена връзка между вредите в сферата на увреденото лице и незаконните актове, действия или бездействия на лицата, осъществили конкретната административна дейност.

Що се отнася до изискването за наличие на вина, като предпоставка за възникването на задължението за обезвреда, то тук такава не е необходимо да се установява, доколкото последната не е законоворегламентирана предпоставка по ЗОДОВ, т.е. изследване субективното отношение на лицето, осъществило незаконосъобразната административна дейност било като е издало дефектен акт, било като е осъществило незаконно действие или е бездействало неоправдано, не е необходимо. Или в последната насока е налице пълно сходство с хипотезата на чл.49 ЗЗД, при която говорим за т.н. “обективна” отговорност, при която виновно поведение не се търси, тъй като това не част от фактическия състав на съответния вид специална деликтна отговорност.

Следва да се има предвид, съобразно изложеното по – горе и кръга “правоимащи” субекти, можещи да търсят обезвреда по този ред, който с допълнението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ ДВ бр.105/2005г. бе разширен и с категорията “юридическите лица”, а също така и разширението на кръга на отговарящите за вредите правни субекти, направено с изменението с ДВ бр.30/2006г., като наред с Държавата бяха посочени и общините/по отношение на последните и преди това изменение обаче съдебната практика прилагаше специалния режим на отговорност по чл.1 ЗОДОВ/.

Следва да се има предвид също така, че досежно предпоставките за процесуална допустимост на исковете по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, които по силата на ал.2 на същия член се разглеждат по реда, установен в АПК, е необходимо да е налице: ако вредите са от незаконосъобразен административен акт – отмяната му по съответния за това ред, докато при незаконосъобразно действие или бездействие – същите се установява от Съда, пред който е предявен иска за обезщетение.

От тази гледна точка е безспорно, че ищецът е юридическо лице, какъвто е и ответникът Агенция “Митници” – юридическо лице на бюджетна издръжка съгласно чл.7 ал.1 ЗМ, което може принципно да отговаря/да е ответник/ по искове по чл.1 ЗОДОВ, тъй като съобразно правилото на чл.7 от последния закон искът следва да се предяви срещу органите по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, като съобразно чл.205 АПК ответникът следва да има и качеството на юридическо лице/каквато бе практиката и преди тази изрична законова норма съобразно ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС на РБ/.

От изложеното следва, че както ищецът, така и ответникът са легитимирани да бъдат страни в производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното/по възникване на фактическия състав на отговорността/ следва и може да се направи само с решението по същество на правния спор.

В случая ищцовото Дружество твърди, че е налице хипотеза на незаконосъобразен акт – отмененото с решението на ПРС наказателно постановление, поради което следва да се прецени дали всъщност НП е именно такъв акт, резултат от посочената в новелата на чл.1 ал.1 ЗОДОВ “административна дейност” и дали всъщност са налице предпоставките – същият да е постановен при или при повод нейното осъществяване от органи на изпълнително – разпоредителната власт в Държавата и дали този акт е отменен като незаконосъобразен.

В последната насока следва да се има предвид, че е безспорно, че наказателното постановление представлява правораздавателен акт, който се издава по реда, посочен основно в ЗАНН/но и в други отраслови закони/, като с него на определени правни субекти са налагат административни наказания или имуществени санкции за извършени от тях административни нарушения – деяния, нарушаващи установения ред на държавното управление, наказуеми с административно наказание, налагано по административен ред.

В трайната си практика по чл.1 от ЗОДОВ преди влизане в сила на АПК, с който исковете по този член станаха подсъдни на административните съдилища, ВКС на РБ последователно провеждаше разбирането, че посочената дейност е административна – така например решение №1973/30. 01.2002г. по гр.дело №1615/2001г. по описа на ВКС на РБ – непубликувано/в тази насока както нормотворческата, така и правораздавателната дейности на администрацията се разглеждат в съвременната доктрина на административно-то право и процес като част от присъща за изпълнителната власт дейност, като обосновано се застъпва тезата за “нормативният административен акт” – така докторска дисертация на Веселина Канатова

– Бучкова/2007г./, респ. се говори и за “правораздавателният административен акт”.

Напрактика това е резултат и от факта, че дейността на цели звена от административния апарат/например секторите “ПП и КАТ” при областните дирекции на МВР/ е насочена към осъществяване на административно – наказателната отговорност/съставяне на актовете за установяването им и издаване на наказателни постановления по тях/, т.е. по същество тази дейност се е превърнала в съвсем типична за администрацията дейност, влизаща в пълня мяра в обхвата на съвременното определение за административна дейност, респ. даваща и съответната определяща характеристика на волеизявленията, резултат от тази дейност.

В тази насока след влизане на АПК в сила досежно съдебното производство настъпиха известни колебания в практиката на административното правосъдие, въпреки липсата на нови моменти с оглед материално – правните предпоставки по ЗОДОВ.

Така например с Определение №136/23.11.2007г. по адм.дело №155/ 2007г., постановено от смесен петчленен състав на ВКС и ВАС на РБ се прие, че при търсена обезвреда в хипотеза на неоснователно наложено и отменено от Съда административно наказание, което следва да се квалифицира като иск с правно основание чл.2 т.3 от ЗОДОВ, компетентен да се произнесе е съответния Съд от системата на общите съдилища в страната.

Отделно от това с определение №2646 от

10.03.2008 г. на ВАС по адм. д. № 2490/2008 г., III о. се доразви извода по – горе, като се заключи, че в крайна сметка наказателното постановление не е административен акт по смисъла на ЗОДОВ.

Впоследствие обаче с няколко последователни решения на смесени 5 – членни състави на ВКС и ВАС на РБ се отстъпи от последните становища, като се прие, че в предметния обхват на чл.1 ал.1 ЗОДОВ влиза в пълна степен и търсенето на обезвреда от съответните субекти и в случаите на административни наказания, наложени с НП/извън разбира се тези, наложени от органите по чл.2 ЗОДОВ/, впоследствие отменени, като незаконосъобразни, поради което отговорността за тази отмяна е на съответния правосубектен административния орган, поради което и компетентни да се произнесат по една такава искова претенция са специализираните административни съдилища по реда на АПК/така определения №№39, 43 и 53 всичките от 2008г. по описа на ВАС на РБ и №123/04.04.2008г. по ч.гр.дело №98/2008г. на ВКС на РБ –всичките на 5 – чл. смесени състави/. Т.е. по този начин напрактика се “запази” и продължи практиката на ВКС на РБ по този вид дела.

В тази насока в едно по – ново решение на състав на ВАС на РБ – това под №9087 от 07.07.2009г. адм.дело №9616/2008г. ІІІ отд. е прието, че изпълнителната дейност има различни организационно – правни форми според предметното си съдържание вкл. и правозащитна, която от своя страна се свързва с разрешаване на спорове по функциониране на администрацията или налагане на санкции за неизпълнение, нарушение на административни задължения. Формиран е краен извод, че административното наказване като санкционираща управленска дейност, израз на държавна наказателна репресия представлява форма на административна дейност.

От друга страна обаче е прието, че доколкото чл.1 ал.2 ЗОДОВ препраща към АПК за реда, по който се разглеждат исковете по чл.1, ал.1 от същия закон, то заради процесуалната разпоредба на чл.204 ал.2 АПК и изискванията за допустимост, които законодателят е въвел, претенция по чл.203 ал.1 АПК може да се предяви само за вреди от административен акт, който е отменен по съответен ред, предвиден в АПК, но не и в друг закон.

По този начин и с цитираната законодателна промяна и влизането в сила на АПК всъщност е стеснено приложението на материалноправна норма на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, като държавата и общините не носят отговорност за вреди, които са настъпили от незаконосъобразно наказателно постановление, издадено за административно наказване по ЗАНН.