Решение № 2908 от 29.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2908 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100500761 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20085889 от 31.03.2023 г., постановено по гр. дело № 13447/2020 г. по описа на СРС, 148-ми състав, са били частично уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу В. Д. Б. и Е. Г. Б. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пасивно субективно и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че В. Д. Б. и Е. Г.

Б. дължат на „Топлофикация София” ЕАД разделно при равни квоти сумата от по 1023,67 лв., представляваща 1/2 част от цената на топлинната енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ********, абонатен номер 208334, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 13.09.2018 г. до окончателното плащане; сумата от 24,42 лв., представляваща 1/2 част от цената на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 13.09.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 52,77 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 14.09.2017 г. до 05.09.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 60316/2018 г. по описа на СРС, 148 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.12.2018 г., като са отхвърлени срещу двамата ответници искове за обезщетение за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 52,77 лв. до пълния предявен размер от 147,46 лв., или за размера от 94,69 лв. и за периода от 30.08.2015 г. до 1

13.09.2017 г., както и иска за обезщетение за забава върху задължението за цена на услуга дялово разпределение в размер на 5,18 лв. за периода от 30.08.2015 г. до 05.09.2018 г.

Със същото решение В. Д. Б. и Е. Г. Б. са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от по 44,94 лв., представляваща 1/2 част от сторените разноски в производството по ч. гр. дело № 60316/2018 г. по описа на СРС, 148 състав, както и сумата от 168,71 лв., представляваща 1/2 част от разноските на ищеца в исковото производство, по съразмерност, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38 ЗАдВ ищецът е осъден да заплати в полза на адвокат Д. Ц. С. при ВрАК сумата от 24,95 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействие на ответника В. Д. Б. в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са били частично уважени исковете е постъпила въззивна жалба от ответниците В. Д. Б. и Е. Г. Б., чрез пълномощника им – адв. Д.С., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на първоинстанционният съд. Поддържат, че националният съд е длъжен да прилага Общностното право, което е с приоритет над националното. Сочат, че не са спазени основни изисквания за договорите от разстояние, съдържащи се в чл. 2, т. 1, чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83, приложение А към Директива 2003/54 и чл. 3 от Директива 93/13.

Изтъкват, че определянето на цената на топлинна енергия едностранно от ищеца се явява неравноправна клауза по смисъла на последната директива. Поддържат още, че ищецът е представил само частни документи, които не са приети от ответниците, поради което нямат материална доказателствена сила. В тази връзка считат, че изготвените по тях съдебнотехническа и съдебносчетоводна експертизи са производни и не доказват доставеното количество топлинна енергия. Сочат, че чл. 150, ал. 3 ЗЕ, по силата на който не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителите, противоречи на Конституцията на Република България и на Регламент 2006/2004 на Европейската общност и на ЕКЗПЧОС. Неправилно са определени цената на топлинната енергия за сградна инсталация и технологичните загуби, като се излагат подробни доводи в тази насока. Счита, че не трябва да бъде кредитирана изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза, тъй като е изготвена по отменена като незаконосъобразна методика. Акцентира върху това, че решаващият съд не е приложил правилно нормата на чл. 86 ЗЗД, тъй като са начислени лихви по прогнозни сметки. Сочат, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е нищожна и искът е недопустим. Молят съда да отмени постановеното решение в обжалваната част и отхвърли исковете. Претендират разноски.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД е подал отговор на въззивната жалба на ответника, с който оспорва същата по изложените в отговора съображения.

Третото лице помагач на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява становище по същата.

Решението в частта, с която са отхвърлени срещу двамата ответници исковете за 2 обезщетение за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 52,77 лв. до пълния предявен размер от 147,46 лв., или за размера от 94,69 лв. и за периода от 30.08.2015 г. до 13.09.2017 г., както и иска за обезщетение за забава върху задължението за цена на услуга дялово разпределение в размер на 5,18 лв. за периода от 30.08.2015 г. до 05.09.2018 г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

С оглед възражението за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, следва да се посочи, че съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установява Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ 3 възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие, в което да предложат специални условия. По делото не се твърди, а и не се съдържат данни жалбоподателите да са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни. Във връзка с възражението за недължимост на такси за извършваната услуга дялово разпределение следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. В този смисъл без дялово разпределение не може да се определи цената на ТЕ за имоти в сгради в режим на етажна собственост. Следователно предоставянето на такава услуга е задължително. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.

След изменението на посочената разпоредба (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и следв. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на СЕС, като клиентите заплащат на продавача стойността на услугата за дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредбата дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите при спазване на изискванията на наредбата и приложението към нея. Съгласно чл. 36, ал. 1 от Общите условия клиентите заплащат цена за услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: 1) цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2) цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента; 3) за отчитане на уредите за дялово разпределение извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувани с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

Предвид това следва да се приеме, че именно ищцовото дружество по силата на чл. 22, ал. 2 от Общите условия, от 2016г. е материално легитимирано да получи цената на услугата дялово разпределение.

От приетите писмени доказателства се установява, че дяловото разпределение в сградата в режим на етажна собственост, в която се намира процесният имот, е била извършвана услуга от страна на „Техем Сървисис“ ЕООД, както и че между ищцовото 4 дружество и дружеството, извършващо услуга дялово разпределение, е сключен договор за извършване на тази услуга. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.