Определение № 2120 от 23.04.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2120 гр. София, 23.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20268002101068 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по делото – ищците В. Д. Д., Г. Д.

К.-Ал-Р., Е. С. Н., М. С. Г., Д. П. Д., П. П. Д., Р. Д. К., Й. С. К., Д. Ж. К., чрез процесуалният им представител адв. И. Н. и ответникът Община Пловдив, представлявана от кмета К. Д., чрез юрк. М. Т. срещу решение № 177/22.10.2025 г. по в. гр. д. № 380/2025 г. на Пловдивския апелативен съд.

С въззивното решение Пловдивският апелативен съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е осъдил Община Пловдив да заплати, на основание чл. 59 ЗЗД, на А. Г. Ц., П. Н. К., Д. Н. К., Р. Д., Й. С. К., Д. Ж. К. и Й. Ж. Д. сумата от 5 031,07 лв. на всеки от тях, на Д. П. Д. и П. П. Д. сумата от 3 354, 08 лв. на всеки от тях, на В. Д. Д. и Г.

Д. К.-А.-Р. сумата от 2 515,54 лв. на всяка от тях, на Е. С. Н. и М. С. Г. сумата от 1 677,02 лв. на всяка от тях, представляващи припадащите им се части от обезщетение за неоснователно обогатяване от включването на поземлен имот с идентификатор ... по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, с площ от 14851 кв. м. в публична зона за озеленяване за периода от 06.02.2018 г. до 05.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 06.02.2023 г. до окончателното изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД над присъдените с решението на въззивния съд суми до пълния им предявен размер.

Ищците обжалват въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът в осъдителната му част.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното:

1

В обжалваното решение въззивният съд е установил, че В. Д. Д., Г. Д. К.-А.-Р., А. Г. Ц., Е. С.

Н., М. С. Г., Д. П. Д., П. П. Д., П. Н. К., Д. Н. К., Р. Д. К., Й. С. К., Д. Ж. К. и Й. Ж. Д. са предявили против Община Пловдив искове с правно основание чл. 59 ЗЗД общо за сумата от 381 836 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на съсобствения им недвижим имот с идентификатор ... по КК на [населено място], който съгласно общия устройствен план на града, приет с решение № 375, взето с протокол № 16 от 05.09.2007 г. на Общински съвет – П., попада в зона за озеленяване.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с решение № 14521 от 18.05.2001 г. на ПК П. на наследниците на Г. и Д. К. е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на имот от 14.864 дка, находящ се в строителните граници на [населено място], местност Южна индустриална зона. За безспорно е прието, че ищците са наследници на Д. Г. К. и Г. В. К. със следните части от възстановения имот: за В. Д. Д. – 3/ 84 ид. ч., за Г. Д. К.-Ал-Р.– 3/ 84 ид. ч., за А. Г. Ц. – 6/ 84 ид. ч., за Е. С. Н. – 2/ 84 ид. ч., за М. С. Г. – 2/ 84 ид. ч., за Д. П. Д. – 4/ 84 ид. ч., за П. П. Д. – 4/ 84 ид. ч., за П. Н. К. – 6/ 84 ид. ч., за Д. Н. К. – 6/ 84 ид. ч., за Р. Д. К. – 6/ 84 ид. ч., за Й. С.

К. – 6/ 84 ид. ч., за Д. Ж. К. – 6/ 84 ид. ч. и за Й. Ж. Д. – 6/ 84 ид. ч. Останалите 24/ 84 ид. ч. се притежават от М. Я. като наследник на Е. Д. С., която не участва по делото и от наследниците на С. Д. Д., производстото по отношение на която е прекратено.

Въззивният съд е приел за установено, въз основа на експертното заключение на съдебнотехническата експертиза, че процесният имот към настоящия момент е заснет с идентификатор *** по КК на [населено място]. С решение от 2007 г. на Общински съвет - П. е приет общ устройствен план, съгласно който описаният имот попада в зона за озеленяване. През септември 2015 г. е одобрен ПУП, съгласно който процесният имот попада в УПИ I - за озеленяване на С. – юг. Допуска се застрояване единствено свързано с отдих, но не повече от 1% за площи по - големи от 3 ха и 2% за площи по-малки от 3 ха. С решение от 24.11.2022 г. на Общински съвет П. е приет нов ОУП на П., като процесният имот попада в територия обозначена с код Оз, озеленени територии за широко обществено ползване, при застроителни параметри: преместваеми търговски обекти до 1% от площта и открити обекти за спортни и културни развлечения на площ до 10% от зоната.

Съдът е посочил, че по делото са допуснати и две съдебно-оценителни експертизи, първоначална, според която средният пазарен наем на процесния недвижим имот според предназначението му за зелена площ за периода 06.02.2018 г. до 05.02.2023 г. възлиза на 70 435 лв., и повторна, според която за същият период като търговски обект средният пазарен наем е 248 303 лв.

Изложени са съображения относно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, в която е създадена възможност при неоснователно разместване на имуществени блага, имущественото равновесие между отделните субекти да бъде възстановено, като онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Посочено е, че когато се претендира обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, правото на обезщетение на собственика е обусловено от неоснователното ползване от трето лице, обогатяването се изразява в спестени средства за 2 наем на имота, а обедняването - в пропусната възможност за получаване на такъв.

Съдът е приел за безспорно установено, че с приетия през 2007 г. ОУП на [населено място] процесният имот попада в зона за озеленяване по чл. 61, ал. 2 ЗУТ, а с ПУП от 2015 г. е отреден за озеленяване. Посочил е, че с включването на поземлен имот в територията по чл.

61, ал. 2 ЗУТ за собственика възниква забрана за неговото застрояване, тъй като съгласно чл.

51, ал. 3 ЗУТ незастроени поземлени имоти, попадащи в територии, за които с общи или с подробни устройствени планове е предвидено, но не е реализирано предназначението по чл.

61, ал. 2 или друго специфично предназначение по чл. 61, ал. 3, могат да се използват до реализиране на предвижданията на плана само за изграждане или поставяне на открити обекти за спортни дейности и площадки за игра по реда на чл. 55. Разпоредбата на чл. 61, ал.

1 ЗУТ урежда позитивното задължение на общината да определи част от територията на населеното място за озеленяване, за изпълнението на което законът й дава право да използва имоти – частна собственост, като с отреждането на частен имот за обществено ползване за общината се поражда задължението да го отчужди /чл. 62, ал. 5 ЗУТ/ и да реализира мероприятието. Именно от този момент общината разполага с обективната възможност да ползва имота за реализация на плана, като същевременно собственикът му се лишава от ползването му. Реализацията на мероприятието, за което е отреден имотът, е поставено в зависимост от неговото отчуждаване, а дотогава правното положение на собственика е сходно с това на "голия" собственик – макар и да е притежател на правото на собственост той не може да ползва имота съобразно своите интереси и нужди /да го благоустрои, застрои или постави преместваеми обекти/, а само съобразно ограничението на чл. 51, ал. 3 ЗУТ.

Горното обосновало извода на въззивния съд, че с отреждането на имота за обществено мероприятие за общината е възникнало задължението да го отчужди и от този момент до отчуждаването му собственикът е лишен от ползването му, за който период има право на обезщетение в размер на пазарния наем. Като без значение за отговорността на общината по чл. 59 ЗЗД е обстоятелството, че благоустрояването не е реализирано, т. е. че имотът не се използва за обществени нужди, тъй като с отреждането му за озеленяване общината разполага с обективната възможност да го ползва, упражняването на която зависи единствено от намерението на компетентните общински органи да изпълнят предвиждането.

Обстоятелството, че ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал приходи, е без значение за успешното провеждане на иска по чл. 59 ЗЗД, когато той е имал фактическа власт върху вещта и ползването обективно е било възможно. Съобразявайки изложеното съдът е приел, че за времето от отреждането на процесния имот за изграждане на зелени площи с ПУП от 2015 г. до датата на подаване на исковата молба, през което време имотът не е бил отчужден, ищците са били лишени от възможността да го използват и да реализират печалба от него и за този период имат право на обезщетение по чл. 59 ЗЗД.

В допълнение съдът е посочил, че извод в обратния смисъл не би могъл да се изведе и от обстоятелството, че с изменението на ОУП от 24.11.2022 г. е предвидена възможност за застрояване с преместваеми търговски обекти и открити обекти за спортни и културни развлечения, при което по силата на чл. 62, ал. 6 и 7 ЗУТ частните имоти, отредени за озеленяване, не подлежат на отчуждаване, от което следва, че независимо от отреждането на 3 имота за обществени нужди собственикът може да го използва за търговска цел, с което той не се лишава от неговото ползване. Според цитираните по-горе разпоредби възможността за изграждане на обекти по ал. 7, т. 3 – 6 може да се предвиди само с ПУП, докато в случая посочената възможност е уредена с изменение на ОУП, което прави същия нищожен в тази част.

В мотивите си въззивният съд е посочил, че не споделя становището на първостепенния съд, че засягането правата на ищците произтича не от отреждането на имота за озеленяване, а от бездействието на общината да го отчужди. В тази връзка съдът е изложил, че ищците не твърдят, че правата им са нарушени в резултат на конкретни действия или бездействия на административен орган или длъжностно лице. В обстоятелствената част на исковата молба макар и да се посочва, че са правени предложения на общинската администрация да отчужди имота, не се съдържат твърдения за причинени вреди от административен орган при изпълнение на административна дейност и липсват твърдения за причинени вреди от отказа на общината да отчужди имота. Ищците търсят обезщетение за невъзможността за ползват имота, поради което обедняват, а ответната община се обогатява без основание за тяхна сметка от спестения наем. Според съда дори и да предявят иск за причинените вследствие на бездействието на общината да отчужди имота вреди, съизмеряващи се с пазарната стойност на имота, вземането по този иск е различно от вземането на ищците по настоящия иск, което е за неоснователно обогатяване вследствие на лишаването им от ползване.

Въззивният съд е и отбелязал, че без значение за отговорността на общината е и обстоятелството, че след изтичане на петгодишния срок за отчуждаване /след обявяване на разпоредбата на чл. 208, ал. 1 ЗУТ за противоконституционна в частта относно предвидения 15 – годишен срок за отчуждаване на имоти, отредени за озеленяване с Решение № 14/ 15.10.2020 г. на КС по к. д. № 2/ 2020 г./ ищците не са поискали изменение на подробния устройствен план за техния имот на основание чл. 208, ал. 1 вр. чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ, тъй като то не рефлектира на правото им по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

По отношение на размера на обезщетението, съизмеряващ се с средномесечния пазарен наем на имота, въззивният съд е съобразил експертните заключения на приетите по делото две съдебно-оценителни експертизи. Посочил е, че по първоначалната, според която средният пазарен наем за процесния период 06.02.2018 г. до 05.02.2023 г. е в размер на 70 435 лв., вещото лице е взело предвид отреждането на имота за озеленяване и невъзможността да се ползва за други цели, докато по повторната наемът от 248 303 лв. е определен по средна пазарна цена на имот за търговско предназначение. При преценка размера на наема като еквивалент на обедняването на ищците, респективно обогатяването на ответника съдът е приел, че следва да се съобрази реалното състояние на имота към датата на отреждането му. В тази връзка е изложил, че по делото не е спорно, че имотът не е благоустроен, като по думите на вещото лице И. Г. представлява нива. При това положение съдът е приел, че следва да се възприеме първото заключение, според което наемът за процесния период възлиза на 70 435 лв. При съобразяване на горното и притежаваните от ищците квоти от съсобствеността въззивният съд е достигнал до извода, че предявените 4 искове следва да се уважат за следните суми: по 5 031, 07 лв. за А. Г. Ц., П. Н. К., Д. Н. К., Р.