Решение № 680 от 21.06.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 680 гр. София , 21.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иванка Ангелова

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000500579 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 261089/09.11.2020 г., постановено по гр. д. № 15467/2017 г. по описа на СГС, І ГО, 17 състав, изцяло са уважени предявените от Д. Д. Т. срещу С. Д. Й. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ за установяване съществуването на паричните притезания в размер на 15000 евро и 600 лв., удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение, издадена по гр. д.

№ 50899/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 42 с-в, представляващи част от материализираните в издаден от ответника запис на заповед от 29.11.2014 г. парични вземания (обща за сумата от 30000 евро и 1200 лв.).

Решението на СГС е обжалвано от ответника, който поддържа, че то е необосновано, тъй като, макар и да не е установено по категоричен начин (чрез пълно доказване) оспорването на автентичността на процесната разписка, обективираща извънсъдебно признание на починалия ремитент (поемателя) за частично изпълнение по релевантния запис на заповед - заплащане на сумата от 17300 евро и 550 лв., първоинстанционният съд е достигнал до фактическия извод, че подписът върху тази разписка не е положен от лицето, сочещо се за негов автор. Счита, че трите СПЕ, изслушани от СГС, не са изследвали в пълнота причината за установените прекъсвания в подписа, предмет на експертизите - „защо е налице прекъсването - дали на топчето на химикалната паста, което топче при неподаване правилно на химикалната паста, въпреки това остава следи, както и че тези следи могат да 1 се видят с тринокулярен стерео видео микроскоп и цифрова фотографска техника”.

Следователно, единственият въведен във въззивната жалба правен довод за неправилност на обжалвания съдебен акт представлява съждението за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила поради недопускане на четвърта (трета поред повторна) СПЕ, която да отговори на тъждествени въпроси, предмет на предходните три СПЕ.

Въззивникът не навежда доводи за необоснованост на съдебното решение в частта, в която е прието, че процесният запис на заповед е издаден в обезпечение на каузално правоотношение - за връщане на авансирана продажна цена за закупуване на апартамент поради невъзникнало, отпаднало или неосъществено правно основание (прекратяване на устната уговорка за придобиване правото на собственост на жилище), както и в частта, в която СГС е приел, че менителничният ефект, чийто падеж е уговорен на предявяване, е бил надлежно предявен за плащане преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което обективираните в него менителнични задължения са изискуеми. Следователно, основният правен спор, пренесен пред САС с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали процесната разписка притежава формална доказателствена сила, респ. дали като СГС не е допуснал поредна четвърта СПЕ, с един и същ предмет на изследване, първоинстанционният съд е извършил нарушения на съдопроизводствените правила.

Въззиваемият в отговора на въззивната жалба я оспорва, като поддържа, че законосъобразно първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че оспорването на автентичността на процесната разписка е доказано по несъмнен начин от ищеца, на когото принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване на това оспорване, поради което при доказване изискуемостта на материализираните в процесния запис на заповед менителнични задължения основателни се явяват предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I ГО, 17 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ.

2

Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, т.е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар.

„ограничен въззив”).

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост относно приетото фактическо съждение, че процесната разписка, обективираща извънсъдебно признание на ремитента за частично изпълнение на менителничните задължения, не е автентична, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, вследствие на което не е приложил правилно материалния закон - като е уважил изцяло предявените менителнични искове.

Ищцата в исковата молба твърди, че между нейния наследодател (починалия й съпруг) и ответника е възникнало менителнично правоотношение по запис на заповед, издаден на 29.11.2014 г., с падеж на предявяване, за сумата от 30000 евро и 1200 лв., като тя е придобила половината от тези менителнични вземания по наследствено правоприемство, настъпило след издаване на процесната Заповед за незабавно изпълнение - арг. чл. 9, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ЗН (преживялата съпруга наследява само с възходящи от първи ред родители на починалия, като гражданският брак между съпрузите е прекратен чрез смъртта на съпруга преди да изтекат 10 години от неговото сключване; тези правнорелевантни обстоятелства се установяват от Удостоверение за наследници № 1400/14137/25.09.2015 г., издадено от длъжностно лице по гражданско състояние при Община Пловдив, и от Удостоверение за сключен граждански брак, издадено на 06.12.2012 г. от длъжностно лице по гражданското състояние при Столична община, Район „Триадица”).

При така релевираните твърдения на ищцата възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на две групи материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение, възникнало по запис на заповед и 2) записът на заповед да е действителен като формална правна сделка.

Както бе изяснено, ответникът не поддържа довод за необоснованост на първоинстанционното решение в частта, в която СГС е приел за установено, че процесният запис на заповед, с падеж на предявяване, е бил надлежно предявен за плащане на издателя преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение, респ. че оспорената разписка не обективира правнорелевантни обстоятелства, чрез които да се установява, че „получените” от починалия наследодател на ищцата (ремитента) е получил удостоверените в този частен свидетелстващ документ суми (17300 евро и 550 лв.) в изпълнение на процесните менителнични задължения. Следователно, въззивният съд не 3 може да приеме за доказани различни правнорелевантни факти от тези, които първоинстанционният съд е счел за установени - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК (въззивният съд единствено - без съответен правен довод за необоснованост, е длъжен служебно да следи за правилното приложение на повелителни правила на материалния закон). В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК - „Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част.

Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това”. Поради тези правни съображения настоящият въззивен състав трябва да съсредоточи своята решаваща дейност единствено по релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение - извършено процесуално нарушение при отказ за допускане на трета повторна (общо четвърта) СПЕ за установяване дали процесната разписка като частен свидетелстващ документ, обективиращ неизгодни за неговия издател правнорелевантни факти, е неавтентична, респ. че ищцата не е установила по несъмнен начин оспорването на формалната доказателствена сила на този документ, поради което трябва да се приеме, че издателят на процесния менителничен ефект е възстановил част от материализираните в него парични притезания - в размер на сумата от 17300 евро и 550 лв.

Тъй като формата за действителност на менителничните ефекти се урежда с императивна материална норма, въззивният съд трябва служебно да извърши проверка относно обстоятелството дали процесният запис на заповед съдържа всички изискуеми от закона клаузи и формални реквизити, обуславящи неговата действителност.

От представената по заповедното производство ценна книга на заповед се установява, че тя удостоверява действително поето менителнично задължение. Записът на заповед е действителен, тъй като в този документ са обективирани всички изискуеми от закона клаузи (реквизити) – изразът „запис на заповед” се съдържа както в заглавието на акта, така и в неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 30000 евро и 1200 лв.; падеж – на предявяване (арг. чл. 536, ал. 2 ТЗ); място на плащане – гр. София (арг. чл. 536, ал. 3 ТЗ - мястото на издаване се счита за място на плащане); името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати – Д. А. Т.; дата и място на издаване – гр. София, 29.11.2014 г. и подпис на издателя – С. Д. Й.. Установява се, че е възникнала изпълнителната сила на този менителничен ефект, тъй като менителничният ефект, чийто падеж е уговорен на предявяване, е предявен за плащане на 12.06.2015 г., т.е. преди подаване на заявлението за издаване на процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл.

4

417 ТЗ, както е прието в мотивите на обжалваното решение - без съответен правен довод във въззивната жалба за необоснованост в тази част.

Както е изяснено в Определението от 02.03.2021 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, съгласно правната норма, уредена в разпоредбата на чл. 201, предл. 2 ГПК, съдът е длъжен да допусне повторно заключение, само когато са налице следните кумулативно установени предпоставки - фактическите изводи, до които е достигнало вещото лице, да не са обосновани чрез съпоставка и анализ на осъществените в обективната действителност факти с опитните правила, техническите и научните достижения, като логически крайният доказателствен извод да не се подкрепя от събраните по делото доказателства, т.е. когато възниква съмнение за правилността на заключението на допуснатата съдебна експертиза. В този смисъл, по действащия ГПК, по чиито процесуални правила се развива и настоящото съдебно производство, не всяко оспорване на доказателствените изводи, до които е достигнала съответната съдебна експертиза, е основание за допускане изслушване на повторна съдебна експертиза (единична или в разширен членствен състав). Съдът не е длъжен да възприеме приетото заключение на вещото лице, дори и когато липсват съмнения за неговата обоснованост и правилност, а следва доказателствените (фактическите) изводи на вещото лице да се преценяват с оглед на всички събрани по делото доказателства, както предписва чл. 202 ГПК, като тази логическа мисловна дейност трябва да се извърши от съда при постановяване на своя краен съдебен акт. От друга страна, вещите лица от приетите СПЕ изрично са отговорили на въпросите на процесуалния представител на ответника, за изясняването на които се иска допускане на трета повторна СПЕ, като при изслушването им пред СГС вещите лица са пояснили на какво се дължи процесното прекъсване в изписването на подписа, предмет на изследването.