Решение № 142 от 15.09.2025, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. гр.Мадан, 15.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и осми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Елка Ст. Алендарова като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20255430100173 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от З. Б. П. против ******** и ******** ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № ****** от ****** г., сключен с първия ответник *******“ АД като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 от ЗПК, както и да бъде прогласен за нищожен договор за предоставяне на гаранция № *******/****** г., сключен чрез „*******“ АД с втория ответник „******“ ЕООД като лишен от правно основание, противоречи на добрите нрави и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да бъде осъдено *******АД да заплати на ищеца сумата от 71,94 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./, платена без основание възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ******* от ********* г. и сумата от 426,06 лева /след допуснато изменение на иска в с.з./, платена без основание по непородил правно действие договор за предоставяне на поръчителство № ********/******* г.

В исковата молба се твърди, че ищецът бил сключил Договор за паричен заем № ******* от ******* г. с първия ответник „********“ АД и Договор за предоставяне на гаранция № ********/******** г., който бил сключен от ищеца чрез „*******“ АД с втория ответник „********“ ЕООД. Ищецът счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Ищецът се позовава на съдебната практика, която приема, че при формиране размера на 1 възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер, като трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, като цитира: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.

1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Сочи също, че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка, като в тази връзка цитира: Решение № I - 151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491/19г. на ОС - Б., Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд “ П., Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение N№ 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д.

N№ (1067/ 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение по в.т.д. № 81Д8г. на ОС - Р., Решение по в.г. д. № 20^18г. на ОС - В., решение по в. гр. д.

№ 393/17г. на ОС - П., 7 състав, решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Г., Решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Г., Решение по в.гр.д. № 165Д7г. на ОС Г., Решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО,11 състав и др./.

Твърди, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите.

Ищецът счита, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 49,05 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата - гарант е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал.1 и 2 ЗПК. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 49,05 % разходите, които 2 следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата – гарант, като поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, ищецът счита, че последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Счита също, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, като сочи, че с преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Твърди, че посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 49,05 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора, като с това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 49,05 % ГПР. Сочи се, че не му е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която той следва да заплати, нито тази информация произтича по-прозрачен за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Твърди също, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 600.00 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 49,05 %, с общ размер на всички плащания 671,94 лв., като сочи, че поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка.

Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност й кредитното правоотношение. Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 9 3 /1 3 /ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС.

Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи / Решение по дело С-186/16г., съображения 60, 70, 71 и 72 от Решението по дело № С-26/13г., Решение от 23.04.2015г. по дело С - 96/14; Решение от 26.02.2015г. по дело С - 143/13; Решение но дело С-472/10; Решение по 3 съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 от 21.12.2016 г/ и«с оглед на задължителния им характер са съобразени с Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. № 535/16г. на ВКС, II т.о, с което съдебният състав е приел, че „Тълкуването на СЕС поставя като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка..................., така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.147, ал.2 ЗЗП“.

Посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 49,05 %, поради което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът е внесъл неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителят е бил лишен от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от него задължение и по - конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще направи.

Сочи, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне на поръчителство/гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици, като в тази връзка ищецът излага следните съображения: Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит, като ищецът се позовава на съображение 26 от Директивата, в която се посочва се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Ищецът счита, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата, като сочи, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди, че по този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Счита също, че е изпълнен общия фактически състав на чл. 143 3ПП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за 4 потребителя.