Решение № 263 от 05.05.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 263 гр. София , 05.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на пети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Даниела Дончева

Красимир Маринов

Капка Павлова като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно търговско дело № 20211001000023 по описа за 2021 година

С решение №4024 от 08.07.2020г., постановено по гр.д.№ 578/2019г. по описа на СГС е осъдена Република България, представлявана от Министъра на финансите да заплати на основание чл.49, вр.чл.45,ал.1 от ЗЗД на „Фри Енерджи медия“ АД сумата от 74327,87 лв.,представляваща обезщетение за имуществени вреди от удържана 20% такса по чл.35а,ал.2 от ЗЕВИ в периода 01.01.2014г.-09.08.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, като и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 22301,80лв.- обезщетение за забава за периода 15.01.2016г.-15.01.2019г. като претенцията за главницата е отхвърлена до пълния й предявен размер от 22655,01лв. и за периода от 11.01.2016г. до 14.01.2016г. като погасен по давност.

На ищцовото дружество са присъдени и разноски в размер на 8358,75лв.

С определение от 29.10.2020г. е оставено без уважение обектвираното във въззивната жалба искане за изменение на решението в частта за разноските.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба против постановеното решение в осъдителната му част. На първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение като се изтъква, че държавата и Народното събрание са различни правни субекти и доколкото се твърди, че става въпрос за дейността на Народното събрание, то искът против държавата е изцяло недопустим,а надлежен ответник по него е именно Народното събрание.

Поддържа се, че Министърът на финансите като представител на държавата няма 1 качеството на възложител на работата на НС и/или народните представители, нито има правомощия пряко да им предостави изпълнение на властнически функции, дейности и правомощия, докато възлагането по смисъла на чл.49 от ЗЗД предполага наличието на трудовоправни отношения между възложителя, чиято отговорност се ангажира, и лицето, причинило вредите по аргумент от чл.71 от КРБ. Позовава се на Решение №3 от 28.04.2020г. на КС по съединени дела №5/2019г. и №12/2019г., съгласно което „ Задължението на органа по чл.22,ал.4 от ЗКС се свързва с чл.7 от Конституцията, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт“.

При условията на алтернативност се моли решението в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че не са налице елементите на фактическия състав на чл.49 от ЗЗД, тъй като да се приеме, че държавата е пряк възложител на работата на Народното събрание би означавало противоречие със самата Конституция, тъй като последното осъществява конституционно установена форма на народно представителство. Упражняваната от НС законодателна власт произтичала от избора, т.е държавата не се явявала възложител на законодателната дейност. Посочва се, че не е предвидена и възможност държавата да носи имуществена отговорност за законодателната дейност на НС и по-конкретно законите, тъй като тя не попада сред незаконните актове или действия по смисъла на чл.7 от Конституцията. Актовете и действията на НС във връзка със законодателната дейност изначално не подлежали на контрол и не били „незаконни“ по смисъла на посочената норма. Счита, че първоинстанционният съд е излязъл извън своята компетентност като е приел, че нормата на чл.35а от ЗЕВИ е противоконституционна от момента на нейното приемане. По този начин е отричало и не се зачитало установителното конститутивно действие на решението на КС, нито установеното с императивни норми действие на закон във времето.

На последно място се посочва,че неправилно е прието,че НС е следвало да преуреди последиците от действието на процесните разпоредби,тъй като в чл. 151,ал.2 от Конституцията не предвидено такова задължение. Освен това законодателната дейност на НС и в частност дейността по чл.22,ал.4 от ЗКС била въпрос на целесъобразност и единствено законодателят е компетентен да реши, като държи сметка за принципните положение в основния закон, налице са правни последици и правоотношения възникнали от прилагане на закон,обявен за противоконституционен, подлежащи на трайна законова уредба.

Подадена е и частна жалба против определението, постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските. Развити са съображения, че атакуваното определение е неправилно и необосновано. Сочи се,че националната правна уредба според която съдът е ограничен да присъди възнаграждение в по-нисък размер от минималния такъв, определен с наредбата, 2 приета от Висшия адвокатски съвет, противоречи на правото на ЕС и по-конкретно – чл.101, пар.1 от ДФЕС, както и на практиката на СЕС. С оглед на това счита, че разпоредбата на чл.78,ал.5 от ГПК не следва да се прилага. Освен това съдът не бил извършил обоснована преценка на правната и фактическа сложност на делото, като и на доказателствата относно действителното извършване на разходите.

Ответната по жалбата страна- „Фри Енерджи медия“ АД е подала писмени отговори както на въззивната, така и на частната жалби, с които оспорва същите. Счита,че обжалваните съдебни актове са правилни и законосъобразни и моли да бъдат потвърдени.

И двете страни претендират разноски

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания , намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При проверката на правилността на първоинстанционното решение същият е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е постановено от съдебния състав, който е разгледал делото в рамките на общата компетентност на съдилищата. Разгледани са претенциите, основани на изложените в исковата молба обстоятелства. Неоснователни са оплакванията, че предвид твърденията в исковата молба за извършване на увреждащите действия от Народното събрание, което е самостоятелен правен субект, то държавата не следва да отговаря за действията му. Напротив - Народното събрание е държавен орган, а народните представители са длъжности лица и поради това на основание чл.7 от Конституцията държавата е процесуално легитимирана да отговаря по иска, предявен за обезщетяване на вреди, причинени от тяхната дейност и решението не е недопустимо .

Пред настоящата инстанция не се поддържат възраженията, направени с отговора на исковата молба,че предявеният иск е подведомствен на административния съд, поради което апелативният съд не излага съображения в тази насока.

Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт настоящата инстанция намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от събраните писмени доказателства, че „Фри Енерджи медия“ АД е дружество- производител на енергия от възобновяем източникслънчева енергия. Произведената от собствената на ищеца фотоволтаична централа електрическа енергия е изкупувана по преференциални цени от „ЧЕЗ Електро България“ АД 3 съгласно договор за изкупуване на електрическа енергия № 250 от 22.06.2012г. наличен по делото.

Също така безспорно е, че след приетото изменение на ЗЕВИ със Закона за държавния бюджет за 2014г. сумите за произведена електрическа енергия, изкупена от „ЧЕЗ Електро България “ АД са заплащани след като от тях е удържана 20% такса, дължима съгласно разпоредбите на чл.35а-35в от ЗЕВИ. Общият размер на същата е 74327,87лв. за периода 01.01.2014г.-09.08.2014г. От приложените осем броя удостоверения за удържана такса по чл.35Б, ал.1 от ЗЕВИ на „ЧЕЗ Електро България “ АД за периода м.01.-м.08.2014г., банкови извлечения за преведената от „ЧЕЗ Електро България“ АД към КЕВР такса по чл.35б,ал.1 от ЗЕВИ, както и представената от КЕВР справка по чл.35а от ЗЕВИ, сдържаща информация за размера на таксата, която е удържана на ищцовото дружество /писмо изх.

№Е-12-00305/ 317 /2019г. /25.09.2019г./ се установява не само, че тази такса е удържана от купувача на електрическата енергия ,но и че е преведена на КЕВР и съответно – в държавния бюджет. Това обстоятелство се потвърждава и от констатациите на вещото лице по приетата по делото съдебно- икономическа експертиза, неоспорена от страните.

С Решение №13 от 31.07.2014г., к.д. №1/2014 г. на КС на РБ, влязло в сила на 10.08.2014г. е прието, че : разпоредбата на чл.35а, ал.1 ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество; разпоредбата на чл.35а, ал.3 противоречи и на чл.19, ал.2 и ал.3 КРБ, съгласно който законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; разпоредбите на чл.35а,ал.2 и чл.35б от ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл.35а, ал.1 и ал.3, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.

Въз основа на тези факти въззивният съд излага следните съображения:

Отговорността на държавата за незаконни актове и действия на нейни органи се основава на чл.7 от Конституцията. Част от хипотезите, при които се реализира тази отговорност са уредени в ЗОДОВ. Основанията за отговорност са разграничени според вида държавна дейност- на администрацията или на правозащитните органи и като отделно основание - на КПКОНПИ. Когато отговорността на държавата не може да се реализира по 4 реда на този закон, тя се реализира по реда на общото гражданско законодателство.

В исковата молба ищецът е навел твърдения, че в резултат на незаконосъобразно въведената такса върху прихода от продажба на електроенергия от възобновяеми източници е претъпял вреда в посочения по-горе размер. Счита, че е налице фактическият състав на чл.

49 от ЗЗД. Поддържа, че има правоотношение по възлагане на работа от страна на държавата на Народното събрание- упражняването на държавни функции, а приемането на противоконституционна разпоредба представлява противоправно поведение на народните представители. Като противоправно поведение се сочи и бездействието на този орган на държавна власт за уреждане на възникналите в резултат на прилагането на противоконституционните разпоредби последици- нарушаване на чл.22,ал.4 от ЗКС. Счита, че визираните норми противоречат и на правото на ЕС- чл. 4,,§3 ДЕС, чл. 63 и чл.107 от ДФЕС. Посочва се, че в резултат на това противоправно поведение за ищеца са настъпили вреди, които се изразяват в платените от него суми за такса, дължима въз основа на обявените са противоконституционни разпоредби.

При условията евентуалност са предявени искове по чл.55,ал.1 и чл.59 от ЗЗД. като фактическо основание на тези искове е посочено неоснователното разместване на блага, които са преминали от патримониума на ищеца в патримониума на ответника , тъй като основанието за това прехвърляне поради противоречието му с правата на ЕС и Конституцията следва да се счита за липсващо.

В подадения от ответната страна отговор на исковата молба се развива тезата, че националната правна уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на Народното събрание във връзка с осъществяваната законодателна дейност предвид особения характер на органа и извършваната от него дейност. Това обуславяло процесуалната недопустимост, респ. неоснователност на иска за вреди, причинени от действия на народните представители.