Решение № 447 от 21.10.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 447 гр. Плевен, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря М. СЛ. Т. като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Въззивно гражданско дело № 20264400500364 по описа за 2026 година ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано въз основа на въззивна жалба, депозирана от „Ти Би Ай Банкк“, ЕИК:*** чрез процесуалния им представител юрисконсулт К. З. срещу решение №49/16.01.2026г., постановено по гр.д.

№1349/2025г. по описа на РС-Плевен, в частта, в която са уважени предявените искове за прогласяване нищожността на четири договора за потребителски кредит между страните.

Във въззивната жалба се излага становище за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. Развити са доводи, че застраховката по кредитите не е била задължителна, както и че не е налице недействителност на договорите. В заключение е отправено искане за отмяна на поставеното съдебно решение и за постановяване по същество на спора на друго, с което да се отхвърлят изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна Н. И. Н. депозира отговор на въззивната жалба чрез 1 процесуалния си представител адв. И. Д.. Развити са доводи за неоснователност на въззивната жалба. Прави се искане съдът да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно.

ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С обжалваното решение районнният съд е постановил следното:

ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, за недействителен Договор за потребителски кредит № 7053547332 от 09.01.2024г., сключен между Н. И. Н.,

ЕГН ********** -кредитополучател, и

ТИ БИ

АЙ БАНК ЕАД ЕИК

*** кредитор, поради противоречие на закона.

ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, за недействителен Договор за потребителски кредит № 7053619686 от 16.07.2024 г., сключен между Н. И. Н., ЕГН ********** - кредитополучател, и ТИ БИ АЙ

БАНК ЕАД,

ЕИК *** кредитор, поради противоречие на закона.

ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, за недействителен Договор за потребителски кредит № 7053630435 от 13.08.2024 г., сключен между Н. И. Н., ЕГН ********** - кредитополучател, и ТИ БИ АЙ

БАНК ЕАД,

ЕИК *** кредитор, поради противоречие на закона.

ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, за недействителен Договор за потребителски кредит № 7053673599 от 17.12.2024 г., сключен между Н. И. Н., ЕГН ********** - кредитополучател, и ТИ БИ АЙ БАНК 2

ЕАД, ЕИК *** - кредитор, поради противоречие на закона.

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. И. Н., ЕГН **********, против ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД, ЕИК ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 4192лв. като платена без основание сума по Договор за потребителски кредит с № 7053547332 от 09.01.2024 г., Договор за потребителски кредит с № 7053619686 от 16.07.2024 г., Договор за потребителски кредит с № 7053630435 от 13.08.2024 г., и Договор за потребителски кредит с № 7053673599 от 17.12.2024 г., КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. И. Н., ЕГН **********, против ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД, ЕИК ***, иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на лихва в размер на 679лв. - мораторна лихва върху главницата от 4192лв. за периода от 09.01.2024г. до 27.02.2025г., КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД, ЕИК ***, да заплати на Н. И. Н., ЕГН **********, направени разноски по делото в размер на 29.70лв. / 15.18 евро.

ОСЪЖДА, на осн. чл. 78 ал. 3 вр. с ал. 8 от ГПК, Н. И. Н., ЕГН **********, да заплати на ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД, ЕИК ***, разноски по делото в размер на 100лв./ 51.13 евро.

ОСЪЖДА, на осн. чл. 78 ал. 6 ГПК, ТИ БИ АЙ БАНК ЕАД, ЕИК ***, да заплати в полза на ПлРС, деловодни разноски в общ размер на 1984.16лв. / 1014.50 евро.

В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че сключените договори за потребителски кредити са правно регулирани от специалния закон - ЗПК. Същевременно ищцата има качеството потребител и по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП , според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи , включени в потребителските договори районният съд е приел, че, с е налице 3 категорично установена съдебна практика /например решение №23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т. о. /, която задължава първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д. №2022/2009 г., I г.о./. В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно ТР №1/27.04.2022г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК ВКС, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК, е предвидено изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

При преценката за наличие нищожност, недействителност или неравноправност на клаузи в процесния договор, първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай уговорените в процесните договори от 09.01.2024г., 16.07.2024г., и 13.08.2024г., застрахователни премии за застраховки по застрахователна програма „Защита за 66+“, представляват разходи по трите кредита, който следва да бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите, но отделно от главницата - като допълнителен разход - чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК, поради следното. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, тоест ГПР включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще. Следователно 4 се налага извода, че застрахователната премия следва да бъде включена като отделен елемент в годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая застрахователната премия представлява част от месечната погасителна вноска по кредита. При това положение, ГПР по кредита ще бъде различен, по-висок от посочените във всеки един от трите договора, както сочи и заключението на допълнителната ССчЕ, а по отношение на договора от 13.08.2024г. - дори и ще надхвърля максимално допустимия по ЗПК ГПР от 68.15% към датата на сключването му. Още първоначалното заключение на ССчЕ е посочило, че размерите на ГПР, посочени в четирите договора, при изчисление не отговарят на действителните ГПР по тях, като са налице разлики във всеки един от тях.

Районният съд се е позовал на Решение от 15.03.2012 г. по дело С453/10 на СЕС, в което е постановено, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

Районният съд е установил, че плащането на застрахователна премия обаче не е отразено като разход при формирането на посочения в договора ГПР, въпреки че е включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от 5

ЗПК. При отчитането на застрахователната премия като несъмнен разход, а не към главницата, действителният ГПР би бил различен от посочения в тези три договора, като и в трите случая той е по-висок - при договора от 09.01.2024 г. 40,17%, при посочен в договора 34,65%, а установен като реален от първото заключение - 35%; при договора от 16.07.2024 г. - 65,45%, при уговорен в договора 58,46%, а установен като реален от първото заключение - 59,81%; по договора от 13.08.2024 г. - 78,01%, при посочен в договора 65%, а установен като реален от първото заключение - 64,99% Съобразно постановките в Решение на СЕС по дело C-714/22, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директива 2008/48 разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Именно такова непосочване се констатира в процесните три договора от 09.01.2024г., 16.07.2024г., и 13.08.2024г., при който на първо място е посочен неверен като изчисление ГПР, и на второ - разход по кредита е включен в главницата и по този начин е избегнато неговото включване в ГПР, вследствие на което ГПР е неточен. Фактическа разлика в посочването на ГПР се констатира и в четвъртия и последен договор между страните от 17. 12.2024г., при неговото изчисляване от първоначалната експертиза. При това положение, съдът счита, че макар формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Като не е оповестил действителния ГПР в договорите за кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Тази разпоредба е императивна и урежда последиците от сключен недействителен договор за потребителски кредит, като следва да бъде съобразена и приложена от съда.