Определение № 4047 от 05.08.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4047 гр. Варна, 05.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Деница Славова мл.с. Ралица Светославова като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501711 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 5670/22.07.2026г., подадена от А. Д.

К. с ЕГН ********** против Определение № 569 / 09.07.2026г. по г.д. № 20263130100204 по описа за 2026г. на Районен съд - Провадия, II състав, с което съдът ПРОГЛАСЯВА липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора, на осн. чл. 5 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 204/2026 г. по описа на Районен съд – Провадия, II състав.

В частната жалба се излага становище за неправилност на определението, доколкото същото е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че районният съд неправилно е прекратил производството като е приел, че липсва международна компетентност на българския съд.

Сочи, че е налице смесване на правните институти. Първоинстанционният съд не е разграничил иска за промяна местоживеене на детето от иска за даване на заместващо съгласие за издаване на български лични документи. Настоящият спор не касае мерки за закрила или родителски права, а упражняване на суверенни административни правомощия от органите на Република България по издаване на национални документи за самоличност. Детето е български 1 гражданин. Издаването на български паспорт е административна процедура, подчинена изцяло на българския Закон за българските лични документи (ЗБДС). Съгласно задължителната практика на ВКС, чужд съд (в случая турският) няма правомощия и липсва международна компетентност да задължи българските административни органи (МВР или Консулска служба) да издадат български лични документи. Ако българският съд откаже да разгледа иска, за детето се създава правен абсурд и отказ от правосъдие, тъй като то никога няма да може да получи легитимен документ за самоличност от собствената си държава. Цитира несъществуваща практика на ВКС.

Моли съдът ДА ОТМЕНИ обжалваното определение и ДА ВЪРНЕ делото на същия Районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед на своето вътрешно убеждение, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, редовна е, тъй като изхожда от легитимирано лице, подадена е срещу подлежащ на обжалване акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което е допустима за разглеждане.

По същество е основателна поради следните съображения:

Производството пред ВРС е образувано по искова молба от А. Д. К. с ЕГН ********** срещу Е. М. С. с ЕГН ********** с искане местоживеенето на общото им дете Е Е. М. с ЕГН ********** да бъде определено при нея в Република Турция, да бъде изменен режима на лични контакти на бащата с детето, като ищцата бъде задължена да връща детето в България по време на ваканции и празници, да бъде издаден задграничен паспорт на детето и да бъде дадено разрешение детето да пътува извън Република България до Република Турция и държави-членки на ЕС за период от 10 месеца годишно до навършване на осемнадесетгодишна възраст на детето.

В исковата молба е посочено, че ищцата и детето са се установили трайно в Истанбул, Република Турция. Представено е удостоверение за адресна регистрация на детето, издадено от Околийско управление Истанбул, район Ашък Вейсел Мах, общинска дирекция „Гражданско състояние“, от което се установява, че адресната регистрация на детето Е Е. М. с ЕГН 2

**********, временен личен номер на Република Турция 98626205312 също е в Истанбул. Представено е ученическо удостоверение от 28.09.2025 г. от Начално училище „Неджати Бей“, Истанбул, от което се установява, че детето е ученик с номер 424 в 4Г клас в училището.

За своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна – не членка на ЕС, от международна конвенция, приета от РБ, или от КМЧП, който намира приложение само, ако не са приложими други международни актове.

За определяне на международната компетентност по настоящото дело, приложение следва да намери Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца /Хагската конвенция от 1996г./, ратифицирана от РБ със закон, приет от 40 НС на 18. 01. 2006г., обн.

ДВ, бр. 9 / 27. 01. 2006г., която е ратифицирана и от Република Турция, доколкото двете държави нямат двустранен договор, уреждащ материята и Република Турция не е страна - членка на ЕС.

Горепосочената конвенция има предимство пред българското право, включително пред КМЧП, на основание чл. 5 ал. 4 от Конституцията на Република

България, съгласно която международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

По настоящото дело са предявени искове по чл. 127 ал.2 от СК за промяна на местоживеенето на детето и режима на личен контакт с бащата, както и искове по чл. 127а, ал. 2 СК за даване на разрешение, заместващо съгласието на другия родител, за издаване на задграничен паспорт на детето и за пътуване на детето извън пределите на Република България.

По делото, а и в цялостната практика на съдилищата, няма спор относно квалификацията на исковете с правно основание чл. 127 ал.2 от СК като искове за родителска отговорност.

По преюдициално запитване е постановено решение на СЕС от 21 октомври 2015 г., В. И. Г., С-2015/ 15 С., в което се приема, че искът на единия 3 родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуване на детето им извън държавата-член по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/ 2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, т.е. искът по чл.

127а от СК е също иск за родителска отговорност.

Макар и въз основа на постановено от СЕС решение, касаещо приложение на Регламент (ЕО) № 2201/ 2003, съдът приема, че във всички случаи искът по чл. 127а от СК е иск за родителска отговорност. Няма правна логика, която да обоснове обратното становище, т.е. че един иск може да бъде квалифициран по различен начин в зависимост от международния му елемент, т.е. в зависимост от приложимата международна правна норма.

Терминът "родителска отговорност", според чл. 1, ал. 2 от Конвенцията, включва родителска власт или всяка друга, аналогична властова връзка, която определя правата, правомощията и отговорностите на родителите, настойниците или другите законни представители по отношение личността или имуществото на детето. Съгласно чл. 3, б. "b" от Конвенцията, тези мерки могат по-специално да се отнасят до правото на упражняване на родителските права, касателно грижата за личността на детето и по - специално правото на определяне на неговото местопребиваване, както и правото на лични отношения, включително правото на отвеждане на детето за определен период на място, различно от обичайното му местопребиваване. Последната хипотеза напълно съвпада с иска с правно основания чл. 127а от СК за даване на разрешение, заместващо съгласието на другия родител, за пътуване на детето извън пределите на Република България. Искането за даване на разрешение, заместващо съгласието на другия родител, за издаване на задграничен паспорт на детето е акцесорно /с оглед фактическото изпълнение на правото на детето да пътува в чужбина/ и не може да измени характера на иска.

Поради това следва да се приеме, че предявените искове по чл. 127 ал.2 от СК и по чл. 127а от СК попадат в приложното поле на Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила 4 на деца /Хагската конвенция от 1996г./.

Действително, съгласно чл. 5, ал. 1 Конвенцията, компетентни да вземат мерки за закрила на детето имат съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване към момента на сезирането им. Няма спор, че "обичайното местопребиваване" на детето Е към момента на сезирането на ПРС е в Република Турция.

Разпоредбите на всеки един нормативен акт обаче, вкл. Конвенцията, следва да се тълкуват систематично, а не изолирано и избирателно.

Съгласно член 9, параграф 1 от Конвенцията, Ако органите на договарящите държави, посочени в член 8, параграф 2, /т.е. а) държавата, чийто гражданин е детето; б) държавата, в която се намира имуществото на детето; в) държавата, чиито органи са сезирани с молба за развод или за фактическа раздяла на родителите на детето, или за унищожаване на техния брак; г) държавата, с която детето има тясна връзка/ сметнат, че имат повече възможности в конкретния случай да съобразят как най-добре да се защити висшият интерес на детето, те могат:

— да замолят компетентния орган на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето, пряко или посредством централния орган, да им се позволи да упражняват компетентност за вземане на мерките за закрила, каквито те смятат за необходими, или — да поканят страните по делото да представят такава молба пред органа на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето.

Пар. 2. Органите могат да разменят мнения.

Пар. 3. Органът, който инициира подаването на молбата, може да упражнява своята компетентност на мястото на органа на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето, само ако последният е приел молбата.

В конкретния случай съдът в Република България, а именно Районен съд – Провадия, се явява съд по член 8, параграф 2, буква „а)“ от Конвенцията /съд на държавата, чийто гражданин е детето/, който има повече възможности в конкретния случай да съобрази как най-добре да се защити висшият интерес на детето, т.е. същият се явява орган по чл. 9 от Конвенцията. Това е така, тъй 5 като съгласно член 15 от Конвенцията, при упражняването на своята компетентност органите на договарящите държави прилагат собственото си право. Само в изключителни случаи те могат да прилагат или да вземат предвид закона на друга държава, с която конкретният случай е тясно свързан.

В този смисъл приложението на българското законодателство, касаещо семейно-правни отношения, от турските съдебни органи ще представлява сериозно затруднение по отношение и на двата предявени по нашия Семеен кодекс иска. Отделно от това преценката по чл. 127а от СК изисква познаване на българското законодателство и в сферата на административното съдопроизводство, доколкото касае издаване на български документ за самоличност. Поради това се налага изводът, че в конкретния случай българският съд ще може най-добре да съобрази как да защити висшият интерес на детето. Отделно от това, в случай, че исковете бъдат разгледани от турски съд, съгласно чл. 5 от Конвенцията, то ще бъде необходимо и завеждане на допълнително производство по чл. 640 от ГПК пред българския съд за признаването и изпълнението на съдебното решение по Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата.

С оглед горното съдът намира, че Районен съд – Провадия неправилно е прекратил производството съгласно чл. 5 от Конвенцията, като не е приложил чл. 9 от същата. Следва да бъде отменено обжалваното определение и делото да бъде върнато на ПРС за изпълнение на алтернативните му задължения по член 9, параграф 1 от Конвенцията: да замоли компетентния орган на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето, пряко или посредством централния орган, да му позволи да упражнява компетентност за вземане на мерките за закрила, или да покани страните по делото да представят такава молба пред органа на договарящата държава, в която е обичайното местопребиваване на детето.