Решение № 4895 от 25.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4895 гр. София, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.а

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. И.а Въззивно гражданско дело № 20231100509864 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 12141/10.07.2023 г. по гр.д. № 66254/2022 г. на Софийски районен съд е признато за установено по предявените от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” ЕАД срещу С. Н. Д. искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 и чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, че С. Н. Д. дължи на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” ЕАД сумата 746,40 лева, представляваща главница по договор за заем № 374537/23.04.2020 г., ведно със законната лихва от 04.04.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 84,71 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 24.06.2020 г. до 23.12.2020 г., и сумата 96,25 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 24.12.2020 г. до 04.04.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 17983/20200 г. на СРС.

Решението е обжалвано от ответницата С. Д. като неправилно, немотивирано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В жалбата се излага възражение срещу извода на първоинстанционния съд, че процесният договор за кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага се довод, че посоченият в договор ГПР не включва уговорената в него неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя за представяне на обезпечение, която представлява скрита възнаградителна лихва, поради което договорът е недействителен на основание чл.

1

22, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, вр. чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД. Жалбоподателката излага съображение за неприложимост на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК в настоящия случай по основаната на договорно неизпълнение претенция. Поддържа в условията на евентуалност, ако се приеме за приложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, че ответницата може да дължи връщане само на чистата стойност на кредита, т.е. главницата. Сочи, че доколкото в стойността на тази главница от 746,40 лв. е включена и начислената неустойка в размер на 683,28 лв. /което е видно от съдържанието на погасителния план/, то това вземане за неустойка следва да бъде извадено от претендираната от ищеца главница.

С писмения си отговор въззиваемата страна „Ай Ти Еф Груп” АД оспорва въззивната жалба. Излага довод, че не са налице поддържаните от въззивника основания за недействителност на процесния договор за кредит. Изтъква, че предвиденото в договора задължение за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР съгласно чл. 19, ал.1, вр. пар. 1 от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. В договора било ясно и недвусмислено посочено какъв е размерът на отпуснатата в заем сума, на възнаградителната лихва, на основанието и размера на неустойката, формиращи общо дължимата сума по кредита.

Изтъква, че дали посоченият размер на ГПР е правилно посочен, е относимо към чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не води до недействителност на целия договор за кредит. Сочи, че в претендираната сума от 746,40 лв. не е включена сума за неустойка, а същата представлява единствено дължимата и непогасена главница по процесния договор за кредит.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

„Ай Ти Еф Груп” АД е предявило срещу С. Н. Д. искове за установяване съществуването на негови вземания за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 17983/2022 г. на Софийски районен съд, а именно: сумата 746,40 лв., представляваща неизплатена главница по договор за кредит № 374537; сумата 84,71 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 24.04.2020 г. до 23.12.2020 г.; и сумата 96,25 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 24.12.2020 г. /датата на изпадане на длъжника в забава за последната погасителна вноска/ до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, ведно със законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното изпащане на сумата.

Ищецът твърди, че вземанията произтичат от сключен между него и ответницата договор за кредит № 374537 от 23.04.2020 г., сключен от разстояние, по силата на който на ответницата бил предоставен паричен заем в размер 900 лева, която сума тя се задължила да погаси с осем 30-дневни вноски, като общият срок за погасяване на кредита бил от 24.04.2020 г. до 23.12.2020 г. Твърди, че остатъкът от непогасената главница по кредита бил в размер на 746,40 лв., а дължимата и непогасена лихва за ползване на кредита била в размер на 84,71 лв. за периода от 24.04.2020 г. до 23.12.2020 г. Падежната дата на последната погасителна вноска по кредита била 23.12.2020 г, от която дата кредитополучателят изпаднал в забава за непогасената главница по договора. Законната лихва за периода от 2

24.04.2020 г. /датата, следваща последната падежна дата по договора/ до датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, била в размер на 96,25 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата е подала писмено отговор, с който оспорва исковете. Излага възражение за липса на облигационно правоотношение с ищеца във връзка с предоставяне на парична сума в заем.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с въведените от страните доводи и възражения, съдът намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86, ал 1 от ЗЗД – за признаване съществуването на вземания на ищеца, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 17983/2022 г. на СРС за суми, дължими по договор за потребителски кредит № 374537/23.04.2020 г.

От събраните писмени доказателства и приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ се установява, че на 23.04.2020 г. между „Ай Ти Еф Груп” АД и С. Н. Дончена е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата сумата 900 лева, със срок на погасяването 23.12.2020 г., при равни 8 бр. месечни погасителни вноски. В договора е посочена годишна лихва за ползване на кредита в размер на 40,5515000% и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49,00%. Кредитополучателят се задължил да внася месечна погасителна вноска по отпуснатия заем в размер на 142,16 лв., включваща главницата и уговорената възнаградителна лихва, на посочените в договора падежните дати, последната от които е 23.12.2020 г. Общата дължима сума по договора, включваща главница и възнаградителна лихва е в размер на 1042,16 лв. В чл. 5.1 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да учреди обезпечение – поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на отпуснатата сума. Предвидено е, че ако кредитополучателят не осигури и не предостави в срок обезпечение по кредита, той дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение, размерът на която неустойка е определен в Приложение № 1 към договора и погасителен план към него. Неустойката се начислява и се заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска /чл. 5.6 от договора/. В Приложение № 1 към договора и погасителния план към него е посочено, че неустойката в случай на непредставяне на обезпечение е в общ размер на 683,28 лв., дължима на 8 месечни вноски, като общият размер на погасителната вноска в този случай е 215,68 лв., а общата дължима по договора сума е 1725,44 лв.

Договорът за кредит е сключен от разстояние по реда на ЗПФУР в електронна форма – обективиран в електронен документ, оформен в съответствие с разпоредбите на чл. 3, вр. чл. 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Същият е представен по делото възпроизведен на хартиен носител като препис заверен от страната.

Съгласно чл. 3, ал.2 от ЗЕДЕУУ писмената форма за сключване на договора са счита за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. С оглед на 3 приетото заключение на СТЕ следва да се приеме за доказано сключването между страните на договор за кредит с посоченото в представения документ съдържание.

Кредитополучателят е получил сумата по кредита в размер на 900 лв., което се установява от представената разписка за плащане № 200000210171436 от 23.04.2020 г., извършено чрез системата за електронни плащания „ePay.bg”.

Съгласно приетото във въззивното производство заключение на ССчЕ ответницата С.

Д. е извършила плащания по договора за потребителски кредит № 374537/23.04.2020 г. в общ размер 266 лв., както следва: на 02.06.2020 г. е внесена сума от 216 лв. и на 14.08.2020 г. е внесана сума от 50 лв.

Ищецът претендира вземания за неизплатената част от задълженията на ответника, включващи размера на отпуснатия кредит с уговорената възнаградителна лихва, и обезщетение за забава върху тези задължения.

Като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал.1 ЗПК за процесния договор са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ако договорът за кредит е недействителен поради неспазване на посочените в чл. 22 от ЗПК изисквания, потребителят връща само чистата стойност на кредита, на не дължи лихви и други разходи – чл. 23 от ЗПК. Ако договорът за потребителски кредит е действителен, но определени клаузи в него са нищожни, тези клаузи не пораждат правно действие – чл. 146, ал. 5 от ЗЗП.

В чл. 11, ал. 1 от ЗПК е установено съдържане на договора за потребителски кредит.

Част от това императивно установено съдържание е годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ - чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвиден праг на ГПР – същият не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Съгласно §1 от ДР на ЗПР „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

Според чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на 4

Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета тази норма „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно чл. 10, пар. 2, б. „ж” от тази директива договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани при изчисляването на този процент. В чл. 23 от същата е предвидено, че държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.