Решение № 4881 от 19.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4881 гр. София, 19.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100509369 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20102216 от 22.04.2021 г., постановено по ГД № 9690 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 55 състав „М. М.“ ЕООД е осъдено на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД да заплати на „З. – Климатични системи“ ЕООД сумата от 9818,75 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка, за което е издадена фактура № 1000008289/05.03.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 20.02.2020 г., до окончателното плащане. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимите между страните разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно с уважената част от иска.

Решението на СРС е обжалвано от ответника изцяло. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е недопустимо, неправилно, необосновано и незаконосъобразно по съображения, подробно изложени в жалбата. Релевират се доводи за липса на възлагане, респ. приемане на работа, в което се състои и главният спор по делото. Оспорва да са налице двустранно разписани протоколи за извършени услуги и спецификация към процесната фактура, с която бил прецизиран обема на извършената от изпълнителя 1 работа. Твърди, че изводите на съда за: липса на доказателства за възражение от страна на възложителя по изпълнението; от осчетоводяването на процесната фактура следвало, че липсва противопоставяне от възложителя; лицата, подписали двустранните протоколи имат право да възлагат и приемат работа от името на ответното дружество; ответното дружество отговаря за задължения, настъпили от преди заместването на първоначалния възложител по договора; са неправилни. Твърди се, че обжалваното решение било недопустимо в частта, в която съдът е присъдил законна лихва от подаване на исковата молба в съда – 20.02.2020 г., до окончателното плащане, тъй като това произнасяне било по непредявен иск – свръх петитум. В тази връзка жалбоподателят отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „З. – Климатични системи“ ЕООД, с който се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, респ. обжалваното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е от части основателна, респективно обжалваното решение е частично неправилно, по следните съображения:

Първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка в мотивите на обжалваното решение. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за 2 неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от горното във връзка с оплакванията във въззивната жалба настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 102 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция е обусловена от следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, породено от договор от 30.01.2013 г. „Технически преглед“ за абонаментно обслужване на климатични съоръжения № ZD/2013/01/2323-18А и Споразумение към този договор от 05.06.2019 г., по силата на които ответникът като възложител е възложил, а ищецът като изпълнител е поел задължение за абонаментно техническо обслужване на ОВиК система на обект „Мултиплекс „Арена Запад“, а ответникът се е задължил да плати уговореното възнаграждение, както и какъв е размерът на последното; 2. ищецът да е изправна страна по договора, т. е. да е изпълнил точно във количествено, качествено и времево отношение, съобразно уговореното; 3. работата му да е приета или неоснователно да не е била приета от ответника; 4. ответникът да не е изплатил уговореното възнаграждение. В тежест на ищеца е да докаже наличието на първите три от посочените предпоставки. В тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането, при наличие на такова твърдение.

По делото е установено, че между „К.А.“ ЕООД като възложител и ищеца е сключен договор от 30.01.2013 г. „Технически преглед“ за абонаментно обслужване на климатични съоръжения № ZD/2013/01/2323-18А, по силата на които ответникът е възложил, а ищецът е поел задължение за абонаментно техническо обслужване на ОВиК система на обект „Мултиплекс 3

„Арена Запад“, а възложителят се е задължил да плаща възнаграждение на изпълнителя, съобразно уговореното в т. IV „Цени и плащания“.

Установено е още, че със Споразумение от 05.06.2019 г. към посочения договор, сключено между ищеца като изпълнител, „К.А.“ ЕООД като възложител и ответника като трета страна, страните по него са постигнали съгласие, считано от 01.02.2019 г. ответникът замества като страна възложителя по посочения договор от 30.01.2013 г., като ответникът поема всички права и задължения на възложителя по този договор от посочената дата. Уговорено е още, че договорът от 30.01.2013 г. и продължава действието си между ответника като възложител и ищеца като изпълнител.

От изложеното следва, че в разглеждания случай е налице същинско заместване в дълг по смисъла на чл. 102 от ЗЗД. Съгласно ал. 1 от посочената разпоредба трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора. Заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора. Според чл. 102, ал. 3 от ЗЗД новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.

Първоначалният длъжник „К.А.“ ЕООД се е освободил от задълженията си към ищеца изпълнител, тъй като със съгласието на последния първоначалният възложител е заместен от едно трето лице – ответното дружество.

Със споразумението от 05.06.2019 г. е настъпила субективна трансформация на страната на възложителя в правоотношението по договора от 30.01.2013 г., при което досегашният възложител „К.А.“ ЕООД се е освободил от дълга си, престанал е да бъде длъжник по това правоотношение, респ. ответникът като заместваща страна е поел всички негови права и задължения и от този момент ищецът изпълнител е могъл да търси изпълнение само от новия длъжник. Ирелевантно е, че процесното задължение е възникнало преди заместването, същественото е, че това задължение произтича от този договор. За възложител се счита ответното дружество, както би било ако договорът от 30.10.2013 г. беше сключен направо с ответника като възложител. Още един аргумент в тази насока е и че ответното дружество като заместваща страна може да противопоставя на ищеца изпълнител всички възражения, които би имал първоначалния 4 възложител. Същевременно ответникът получава и всички права на първоначалния възложител. Ответното дружество изрично е изразило воля да поеме задълженията на първоначалния възложител.

На следващо място, за да се приеме, че за задълженията преди 01.02.2019 г. отговаря първоначалния възложител, е следвало това изрично да бъде уговорено между страните. Напротив. В разглеждания случай страните по споразумението от 05.06.2019 г. са постигнали съгласие ответното дружество да поеме всички права и задължения на първоначалния възложител от договора от 30.01.2013 г. независимо от това кога са възникнали във времето – преди или след 01.02.2019 г.

Уговорката, че считано от 01.02.2019 г. ответникът замества „К.А.“ ЕООД означава, че от тази дата за възложител се счита ответникът, а не че ответникът ще отговаря само за задълженията, възникнали от 01.02.2019 г. нататък.

От изложено следва по безспорен начин, че в разглеждания случай е налице възлагане на посочената в договора от 30.01.2013 г. работа от ответника на ищеца.

Относно приемането е необходимо да се акцентира върху следното.

От заключението на назначената по делото пред първата инстанция ССЕ, неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установи, че процесната фактура е била осчетоводена от ответника и същият е ползвал данъчен кредит по нея.

Константна е практиката, че фактурите отразяват възникналото между страните правоотношение и с осчетоводяваното им от ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях, представляват недвусмислено признание на задължението по тях. Дори неподписаната фактура от купувача по договор за търговска продажба или от възложителя по договор за изработка, може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизити на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е в счетоводните регистри на двете страни, както и е ползван данъчен кредит по нея. Така например Решение № 45 от 28.03.2014 г. на ВКС по т. д.

№ 1882/2013 г., I т. о., ТК и много други.

5

Освен това по делото са представени множество писмени доказателства – спецификации, протоколи за отчет за извършена услуга, от които се установи за какви работи се дължи сумата по процесната фактура, както и изричното приемане от страна на възложителя на извършената работа.

Във връзка с оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че е напълно нормално протоколите за приемане от 31.01.2019 г. да не са подписани от служители на ответника, тъй като към тази дата страна по договора е бил първоначалният възложител – „К.А.“ ЕООД. Ако ответното дружество е считало, че ищецът е изпълнил работата, която не му е възложена, респ. не е изпълнена съгласно уговореното, то същото не е следвало да осчетоводява процесната фактура и да ползва данъчен кредит за нея. От това извън процесуално поведение на ответника следва, че последният е приел изпълнението. Извод за обратното не може да се направи и от това, че лицето подписало протоколите за приемане било постъпило на работа при ответника на 01.04.2019 г. В случая приложение намира презумпцията, уредена в разпоредбата на чл. 301 от ТЗ. Ако ответникът действително е считал, че лицето приело работата от името на ответника не разполага с представителна власт за това, е следвало да се противопостави веднага след узнаването, което същият не е сторил. Нещо повече. Вместо това той е осчетоводил процесната фактура и е ползвал данъчен кредит по нея.

От изложеното следва и че по делото е установено по безспорен начин, че извършената от ищеца работа е била приета без възражения от страна на ответника възложител.