Решение № 13856 от 01.12.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13856 гр. София, 01.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Д.Б.А. при участието на секретаря С.С.Ц. като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20221110110773 по описа за 2022 година

Делото е образувано по искова молба, депозирана от В. А. В. срещу НС на Р.Б., с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за защита от дискриминация, с искане да бъде постановено решение, с което съдът да установи осъществена пряка дискриминация по признак обществено положение чрез приемането и обнародването на дискриминационно законодателство, да осъди ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и за присъждане на сумата 5001 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени душевни болки и страдания, ведно със законната лихва от 05.11.2021 г. до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че е адвокат по професия, както и че в това си качество на 02.02.2021 г., е получил съобщение за подадена срещу него жалба до Софийски адвокатски съвет, въз основа на която било образувано дисциплинарно производство по реда на чл. 129 и сл. от Закона за адвокатурата, в хода на което ищецът бил обвинен, че е: 1/ уронил престижа на професията; 2/ проявил невежество и 3/ нарушил задълженията си да излага само истината пред органи на власт. Излага съображения, че с приемането и обнародването на чл. 129, ал.

1, чл. 130, ал. 2 и чл. 137, ал. 6 ЗАдв ответникът е извършил нарушение на принципа на равно третиране по признак обществено положение, доколкото по силата на цитираната нормативна уредба, всички адвокати, които са част от органите на адвокатурата имат право на достъп до независим и безпристрастен съд /Върховен касационен съд/, докато за останалите решението на Висшия дисциплинарен съд, който няма белезите на независима съдебна институция по смисъла на чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС, е окончателно и не подлежи на обжалване пред общите съдилища. Твърди, че по отношение на диференцираното дисциплинарно производство по ЗАдв липсва регламентация за формирането на съставите, разпределението на делата, способите за събиране на доказателства, поради което Дисциплинарният съд и Висшият дисциплинарен съд нямат обективните характеристики на съд. При тези данни твърди с приемането на посочените разпоредби да е извършено нарушение на законодателството, уреждащо равенство в третирането по смисъла на чл. 20 и 1 чл. 21, пар. първи от ХОПЕС, чл. 6, ал. 2 КРБ и чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Като пряка последица от приетото дискриминационно законодателство твърди да е претърпял изключителни душевни болки и страдания, чувство за безправие и др.

В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е постъпил отговор, с който ответната страна оспорва предявените претенции по основание и размер, като твърди, че предявеният иск е недопустим, тъй като НС не притежавало легитимация да отговаря по иска. В условията на евентуалност, твърди, че искът е неоснователен, тъй като в случая не е налице по – неблагоприятно третиране на ищеца спрямо друго лице при сравними сходни обстоятелства. Посочва, че Висшият дисциплинарен съд е особена юрисдикция по смисъла на правото на ЕС, която е натоварена с решаване на определени в ЗАдв спорове и попада в обхвата на понятието „съд“ по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС и чл.

47 от ХОПЕС. Счита, че законодателят е създал правната рамка, регламентираща процедурата по правоприлагане от страна на Дисциплинарния и Висшия дисциплинарен съд, която е в съответствие с прогласения в чл. 134 КРБ и изведен в чл. 2, ал. 1 ЗАдв принцип на независимост, изключителност и самоуправление на българската адвокатура.

Оспорва наличието на причинна връзка между претендираните вреди и законодателната дейност на НС, както и наличие на предвидената в чл. 71, ал. 1 ЗЗДискр специална цел.

Прави възражение за изтекла погасителна давност на претенциите. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото са представени писмени доказателства, които съдът е приел като допустими, относими и необходими, от значение за правилното решаване на делото, по които съдът дължи произнасяне с крайния си съдебен акт.

Установява се от представените по делото преписи на дисциплинарни дела, че срещу ищеца, в качеството му на адвокат, е повдигнато дисциплинарно обвинение по дисциплинарно дело № 110/2021 г. на дисциплинарен съд при САК, 5 с-в, по което с решение на дисциплинарния съд от 13.07.2021 г. му е наложена глоба в размер на 5 минимални работни заплати за страната или сумата от 3 250 лева. Ищецът подал жалба срещу решението, като с окончателно решение на Висшия дисциплинарен съд от 05.11.2021 г. размерът на определеното наказание бил намален на 2 минимални работни заплати или сумата от 1300 лв.

Събрани са гласни доказателства чрез разпит на св. Т., която живее на семейни начала с ищеца. Споделя, че е запозната с дисциплинарното производство, във връзка с което В. е споделял, че се чувства разочарован, засегнат и ядосан от факта, че няма достъп до съдебна инстанция, поради причината, че не е член на орган на адвокатурата. Имал усещане за несправедливост и за неравно третиране от това, че няма възможност да защити собствените си права пред съд. Рефлуксът му се обострил и всяка сутрин се събуждал с гадене и повръщане.

Съобразно установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Според очертания предмет на спора с исковата молба - заявени факти и обстоятелства и петитум, касае се за търсена защита от ищеца, засегнат от дискриминационно третиране от ответника по исковете - Народно събрание на Р.Б.. Съгласно тълкувателно постановление № 2

2/19.05.2015 г. на ВКС по т. дело № 2/2014 г. ОСГК и Първа и втора колегия на ВАС, разпоредбата на чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр предвижда възможност за търсене на обезщетение за вреди от нарушение на антидискриминационното законодателство, като е посочено, че извън случаите по раздел първи, в който е уредено производството пред Комисията за защита от дискриминация, всяко лице чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска установяване на нарушението, осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от понататъшни нарушения. В този случай може да се предяви и претенция за понесени вреди.

Прието е също, че двете норми - тази на чл. 71 и на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. уреждат правото на обезщетение за вреди от нарушение на антидискриминационното законодателство, като надлежно легитимиран да отговаря за причинените вреди, вследствие на приет и обнародван дискриминационен закон, следва да е именно съответния законодателен орган /така Определение № 533 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2113/2015 г./.

Що се касае до съображението на ответника, че актовете му подлежат на контрол за законосъобразност единствено от Конституционния съд, то е действително съответно на предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Р.Б. компетентност на Конституционния съд, но предмет на повдигнатия пред настоящия съд спор не е осъществяване на такъв контрол, а на функцията му на правораздавателен орган, пред който е поставен за решаване един граждански спор, породен от фактически състав, предвиден в закона, елементите от който са сочени от ищеца като обстоятелства, на които е основан искът му.

Относимите към предявените искове в настоящото съдебно исково производство правни норми в националното законодателство на Р.Б. са дадени в Закона за защита от дискриминация, Глава IV "Производство за защита от дискриминация", раздел II "Съдебно производство", чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2. Съгласно чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр. извън случаите по раздел I /"Производство пред Комисията за защита от дискриминация"/, всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска: 1. установяване на нарушението; 2. осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр. следва да са налице всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, а именно: 1) изпълнително деяние - акт, действие или бездействие, водещи до диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица; 2) защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.; 3) цел или резултат засягане на права или законни интереси и 4) причинноследствена връзка.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р.Б. е страна. Пряката дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, отколкото се третира, било е третирано 3 или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

В процесния случай се претендира установяването на по – неблагоприятно третиране на ищеца по признак обществено положение, в сравнение с други адвокати, които са членове на органи на адвокатурата чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, поради липсата на достъп до независимо и безпристрастно правосъдие по смисъла на чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/.

В чл. 56 от КРБ е заложено универсалното право, че всеки гражданин, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси има право на защита.

Тълкуването на чл. 56 във връзка с чл. 117 и 119 и 120 от Конституцията на страната ни и чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, чл. 47 от ХОПЕС утвърждава идеята, че в правовата държава съдебната защита на правата е определящата форма на защита. Правото на защита не е ограничено само до съдебна защита, респ. правото на достъп до съд не е абсолютно. Конституцията, Конвенцията и Хартата допускат изключение, когато органите, на които е възложено разрешаването на спора, се считат за "съдилища" по смисъла на чл. 6, т. 1 от Конвенцията, защото са създадени в съответствие със закона, са независими и безпристрастни и осигуряват справедливо и публично гледане на делото в разумен срок.

Понятието независим съд е натоварено с еднакво съдържание както за целите на ЕКЗПЧОС, така за чл. 276 Договора за функциониране на европейския съюз и чл. 47 ХОПЕС. В тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ в решенията си по чл. 6, т. 1 от Европейската конвенция заключава, че "съд" се явяват и особените юрисдикции, създадени в съответствие със закона, които са независими, безпристрастни, постоянно действащи, осигуряват публично гледане на делото и завършват с правораздавателен акт. Съдът взема предвид още и съществуването на гаранции в националното законодателство срещу външен натиск и дали органът като цяло създава впечатлението за независимост.