Решение № 5956 от 04.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5956 гр. София, 01.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100500950 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 8189/18.07.2022 г., постановено по гр.д. № 40465/2021 г. на Софийски районен съд, 46 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Банка ДСК” АД срещу В. Г. Г. обективно кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за установено, че на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 138 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД В. Г. Г. дължи на „Банка ДСК” АД сумата от 11 807,80 лева – главница по Договор за кредит за текущо потребление от 19.03.2011 г., сумата от 5517,90 лева – договорна лихва за периода 30.08.2016 г. – 20.06.2019 г., сумата от 994,13 лева – надбавка за забава за периода 10.08.2016 г. – 20.06.2019 г., сумата от 102,51 лева – обезщетение за забава за периода 21.06.2019 г. – 07.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1439/2019 г. на РС-Петрич.

Със същото решение СРС е отхвърлил следните искове: за договорна лихва за горницата над уважения размер от 5517,90 лева до пълния предявен размер от 8690,75 лева, за надбавка за забава над уважения размер от 994,13 лева до пълния предявен размер от 1311,35 лева, както и за разходи за изискуем кредит в размер на 120,00 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК СРС е осъдил ответницата В. Г. Г. да заплати на ищеца „Банка ДСК” АД сумата от 953,71 лева – разноски за исковото производство, както и сумата от 452,06 лева – разноски в заповедното производство.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Банка ДСК” АД е осъдено да заплати на В. Г. Г. сумата от 234,31 лева – разноски в производството пред СРС.

1

Решението на СРС е постановено при участието на третото лице помагач на страната на ответницата – А. Х. К..

Срещу решението са постъпили въззивни жалба от ответницата В. Г. Г. и от третото лице помагач А. Х. К..

В жалбата на В. Г. Г. са релевирани оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че договорът за кредит е нищожен, тъй като в него е посочена само стойността на годишния процент на разходите (ГПР), както и абстрактно са изброени в общите условия компонентите по формирането му. Не била обаче ясно разписана методиката за формиране на ГПР, поради което потребителят не можел да разбере реалното оскъпяване на кредита. Съществувала и неяснота относно включените компоненти в ГПР. На следващо място се поддържа, че СРС правилно е приел, че чл. 7.1. от общите условия съдържа неравноправна клауза, но неправилно е заключил, че тази неравноправност не повлича нищожността на целия договор за кредит. Твърди се, че за потребителя не е било ясно до какви размери е могъл да стигне лихвеният процент, както и че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – да се посочи лихвеният процент по договора. В договора никъде не се съдържала информация как е формиран лихвеният процент от 14,45 пункта, което внасяло неяснота за потребителя. С оглед тези нарушения се поддържа, че процесният договор за кредит е недействителен по арг. от чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете, предявени от „Банка ДСК” АД. Претендират се разноски по делото.

Във въззивната жалба на третото лице помагач се поддържа, че процесният договор за кредит е недействителен поради неравноправността на чл. 7 от общите условия. Твърди се, че договорът за кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК, тъй като нито в договора, нито в общите условия се съдържали допусканията, при които е изчислен ГПР. Твърди се, че изводът на СРС за изискуемост само на една част от кредита бил неправилен, тъй като на 21.06.2019 г. от третото лице помагач било получено съобщение за обявяване на предсрочна изискуемост. Твърди се, че всички вземания за лихва преди 08.08.2016 г. са погасени по давност. Твърди се и че неправилно било прието от СРС, че размерът на дължимата главница е идентичен с посочения в исковата молба. Предвид това се иска да се признае нищожостта на договора за кредит и изтеклата погасителна давност за лихвите.

Въззиваемият „Банка ДСК” АД оспорва жалбите, като излага идентични доводи и в двата отговора, депозирани пред съда. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Излага подробни съображения, че уговорената лихва в размер на 14,45 % не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че нищожността на чл. 7.1. от общите условия не води до нищожността на целия договор за кредит, защото от събраните по делото доказателства е видно, че банката не е увеличавала едностранно уговорената възнаградителна лихва. Поддържа, че в т. 9 от договора за кредит е посочен размерът на ГПР, а в чл. 9.1. и чл. 9.2. от общите условия са посочени компонентите му. Твърди, че липсата на допусканията за изчисление на ГПР не води до нищожност на договора за кредит. Предвид изложеното моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззивните жалби са подадени в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при 2 констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 138 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Предвид оплакванията на въззивниците основният спорен по делото въпрос е действителен ли е сключеният между А. Х. К. и „Банка ДСК” АД Договор за кредит за текущо потребление от 19.03.2011 г.

По делото не се спори, че А. Х. К. има качеството потребител, поради което към процесния договор за кредит се прилагат специалните правила на ЗПК. Следва да се посочи обаче, че с оглед датата на сключване на договора към него не са приложими измененията в ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Това следва от § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК, обн. в бр. 35/2014 г. на ДВ, съгласно който новите разпоредби не се прилагат за договори, сключени преди датата на влизане в сила на ЗИД. Единственото изключение, което е неприложимо в случая, касае новосъздадената ал. 8 на чл. 32 ЗПК.

По делото към исковата молба са представени договорът за кредит, общите условия, извлечение от тарифа за таксите, погасителен план.

Съгласно договора за кредит „Банка ДСК” АД е предоставила на А. Х. К. сумата от 15 000,00 лева. По арг. от т. 8 от договора кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, като годишният процент към датата на сключване на договора е 14,45 %.

В т. 9 от договора за кредит е посочено, че ГПР е 16,52 %, като той може да бъде променян при предпоставките, предвидени в общите условия.

Съгласно т. 5 от договора кредитът се погасява с месечни вноски, посочени в погасителен план, представляващ Приложение № 1 към договора за кредита.

Съгласно т. 10 от договора за кредит същият е обезпечен с поръчителство.

По арг. от т. 15 от договора за кредит кредитополучателят заплаща такси съгласно тарифата на банката. В договора изрично е удостоверено, че кредитополучателят е запознат с тарифата.

В чл. 9.1. от общите условия към договора за кредит е предвидено, че ГПР включва: 1/ лихвите, които се дължат по договора за кредит; 2/ таксите съгласно приложението, представляващо извлечение от тарифата на банката; 3/ такси за поддържане на разплащателната сметка, с която се обслужва кредитът; 4/ такси за допълнителни услуги, ползването на които позволява преференциална лихва по кредита.

В чл. 9.2. от общите условия е посочено, че в ГПР не се включват разходите, които възникват при неизпълнение на задълженията по договора за кредит. А в чл. 9.3. от общите условия е предвидено, че общата дължима сума, посочена в погасителния план, обхваща главницата и разходите по чл. 9.1. от общите условия.

Неразделна част от договора за кредит е извлечение от тарифата на банката, включващо такси по кредити за текущо потребление. Изрично е посочена стойността 3 на таксите за всяка от следните услуги: 1/ разглеждане на искания за отпускане на кредит; 2/ управление на предоставени кредити; 3/ предоговаряне на условия по договори за кредит; 4/ предсрочно погасяване; 5/ такса при отпускане и усвояване на кредита.

Към договора е приложен и погасителен план. В този план е посочено, че общата сума, която в края на договора кредитополучателят следва да заплати, е 28 528,26 лева, включваща главница, начислени възнаградителни лихви при годишен лихвен процент от 14,45 %, дължимите такси.

В погасителния план, който е неразделна част от договора за кредита и е подписан както от кредитополучателя, така и от банковия представител, са посочени допусканията, съобразно с които банката кредитодател е изчислила приложимия ГПР.

Нито един от горепосочените документи не е бил оспорен по делото от страна на ответницата В. Г. Г. или от третото лице помагач А. Х. К..

При така установените клаузи, регулиращи облигационните отношения между страните по делото, въззивният съд намира, че процесният договор за кредит не нарушава изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК в редакцията, приложима към момента на сключване на договора. В този смисъл доводите на двете въззивници за недействителност на договора за кредит в цялост са неоснователни.

На първо място трябва да се посочи, че в договора за кредит ясно и разбираемо в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е посочен уговореният между страните годишен лихвен процент от 14,45 %. Както е прието за установено от СРС въз основа на присъединената по делото съдебносчетоводна експертиза, този лихвен п р о ц е н т не е изменян едностранно от банката кредитодател. Тоест всички претендирани в производството възнаградителни лихви са изчислени въз основа на първоначалния лихвен процент, вписан в договора за кредит.

Действително правилно е констатирано от първоинстанционния съд, че е нервноправна клаузата на чл. 7.1. от общите условия, която позволява на банката да изменя базовия лихвен процент по свое усмотрение. Този извод е в съответствие както с практиката на СЕС, така и с практиката на ВКС. Аргумент за това е Решение № 50053/18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на II Т.О. на ВКС, в което е разяснено, че „съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и константната практика на ВКС, предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестностност; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя“.

Предвид горните критерии, изведени от СЕС и ВКС, следва да се добави, че и т.

Разпечатката съдържа 43 от 90 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5ce0489d-5222-479e-9920-0b9e5602eb7d