Решение № 502 от 05.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 502 гр. Пловдив, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330106603 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86, вр. чл.

99 от ЗЗД.

Ищецът „АПС Бета България” ЕООД, ЕИК: 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 81В, представлявано от управителите П. В. и Х.

М., чрез пълномощник юрисконсулт Б. Т., е предявил против А. Г. М., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „******” № ***, ет. ***, ап. ***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената по частно гр. дело № 15553/ 2024 г. на ПРС, XII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8003/ 24.09.2024 г., сума от 1 000 лева- главница по договор за потребителски кредит № ********** г., сключен между А. Г.

М. и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г. на „АПС Бета България” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 05.09.2024 г. до окончателното й погасяване.

В исковата молба е посочено, че на 08.01.2021 г. между ответника и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, се сключил договор за потребителски кредит № ******, по който лицето получило сумата от 1 000 лева, платима на 6 вноски от по 350 лева, с краен падеж08.07.2021 г., при ГЛП- 40, 05 % и ГПР- 48, 63 %. Договорът бил действителен, отговарял на специалните законови изисквания на ЗПК, като бил сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ по електронен път от разстояние. Ответникът не изпълнил задълженията си по договора, като вземането било прехвърлено на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на 1 вземания (цесия) от 21.07.2022 г., за което длъжникът бил уведомен от новия кредитор, за което не съществувала пречка, а и уведомяването можело да стане с връчване на исковата молба. По договора била дължима сумата от 1 000 лева- главница. Тъй като тази сума по кредита не била върната в уговорения срок, за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 15553/ 2024 г. на ПРС, XII гр. с-в, се издала заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което в срок се предявявал и настоящият установителен иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание страната не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди, че не се установявало наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, а и липсвали доказателства (приложение № 1 към договора за цесия) за това, че ищецът бил придобил именно процесното парично вземане, за да се легитимира като кредитор. Оспорва се и уведомлението за цесията да е било надлежно връчено на ответника, на когото тя не била съобщена, като в тази връзка отново липсвали доказателства- приложение № 3 за уведомлението за цесия, за да е приложима нормата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. особеният представител не се явява и не взема становище.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № ******** г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 15553/ 2024 г. на ПРС, XII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сума от 1 000 лева- главница по договор за потребителски кредит № ************ г., сключен между А. Г. М. и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, вземанията по който са прехвърлени с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 21.07.2022 г. на „АПС Бета България” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 05.09.2024 г. до окончателното й погасяване, както и деловодните разноски, по съразмерност в общ размер на 44, 09 лева.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е отхвърлено за следните суми: такса- 301, 51 лева, неустойка- 406, 82 лева, възнаградителна лихва- 118, 18 лева за периода 08.01.2021 г.- 08.07.2021 г. и лихва за забава- 249, 40 лева за периода 08.07.2021 г.- 28.08.2024 г.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за паричен заем Кредирект № ********** г., сключен между ответницата и 2

„Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, на физическото лице е предоставен заем в размер на 1 000 лева, за срок от 6 месеца, с краен падеж- 08.07.2021 г., при фиксиран ГЛП- 40, 05 % и ГПР- 48, 67 %, с обща сума за връщане по кредита- 1 151, 56 лева, както и неустойка при непредставяне на обезпечение- 678, 44 лева.

Като писмени доказателства (налични по заповедното дело) са приети копия от договора за кредит, общите условия към него, Тарифа за разходите, разписка за превод на заемната сума, както и лог файл.

С договор за прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:

202531869, е прехвърлил вземането си по договора за кредит на „АПС Бета България“ ЕООД, също представен по делото. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори за кредит. Представени са още уведомление за цесията и пълномощно.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема. Вземането на кредита в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 43 от ОУ към договора за кредит, според който заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си на трето лице и без да се изисква съгласието на заемателя.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. Както вече се посочи, в ОУ към договора изрично е предвидена възможността дружеството да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. По смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. Според параграф 4 т. 4.3. от договора за цесия ищецът е бил овластен от кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за гаранция за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително не се установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но в случая това е без значение, защото то може да се извърши както с връчване на заповедта за изпълнение, така и с исковата молба. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който 3 следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Налице е валидно възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК, за които съдът следи служебно, дори и да не са били наведени подобни възражения от длъжника. Трайната и задължителна практика на ВКС изисква съдът винаги да извършва проверка на действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касае за нарушение на добрите нрави, за неравноправни клаузи във вреда на потребителя и за нарушение на императивни правни норми. Нормите в защита на правата на потребителя като по- слабата икономически страна в едно облигационно отношение са императивни правни норми, поради което за спазването им се дължи и служебно произнасяне.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

На първо място, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПКза посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не 4 може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40, 05 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

На второ място, договорът е недействителен и поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 48, 67 %, а пък лихвата е 40, 05 %, като така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.