Решение № 229 от 02.12.2021, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 229 гр. Сливен, 02.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20212200500487 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 260386/24.06.2021г. по гр.д. № 3249/20г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Е.Г.А. ЕГН ********** от гр. Пловдив, ******* против „НАБ-КО“ ЕООД, ЕНК ******* седалище и адрес на управление: гр.

Сливен, п.к. 8800. ******* положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 357, ал. 1 от КТ за установяване на съществуване на трудово правоотношение между страните за периода от 01.01.2003 г. - 31.12.2011 г., като Е.Г.А. е заемал длъжността ”технически директор" срещу уговорено нетно месечно възнаграждение за периода 01.01.2003 г. - 01.01.2004 г. в размер на 1 000 лева.; за периода 01.01.2004 г. - 01.01.2006 г. в размер на 1 200 лева; за периода 01.01.2006 г. 31.12.2011 г. в размер на 1500 лева, като решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника - Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество.

Въззивникът обжалва изцяло първоинстанционното решение, като 1 твърди, че то е незаконосъобразно и неправилно, постановено при нарушаване на съдопроизводствените правила и при несъответствие с материалноправните норми, относими към спора. Заявява, че макар първоинстанционният съд правилно да е приел, че свидетелските показания са еднозначни и безпротиворечиви, необосновано е извел заключение за недоказаност на иска. Твърди, че несъмнено е доказано по делото наличие на сключен трудов договор в писмена форма и липса на екземпляр у ищеца, дължаща се на обективна причина, доказано е в какво се е изразявала трудовата дейност на ищеца, какви са били изпълняваните задължения, периодът на осъществяването им и размерът на възнаграждението.позовава се на решение № 943 от 22.02.2010г- по гр.д. № 4902/08г. на ВКС, прави ревизия на същото и счита, че разрешенията му намират пълно приложение в случая. Развива съображения относно това, че неизпълнението на работодателя на задълженията по чл. 62 ал. 3 от КТ, на първо място, е въведено от 01.01.06г., а договорът е сключен през 2003г., а на второ място - дори да се приеме, че за периода до 2013г. е следвало той да изпрати уведомление до НАП, неизпращането му не налага извод за липса на трудово правоотношение и може да се счита за негово административно нарушение, в какъвто смисъл има изобилна практика на съдилищата, която цитира.

По нататък въззивникът възпроизвежда свидетелските показания и прави обстоен анализ на същите, като счита, че те категорично доазват твърдението му, че през процесния период е изпълнявал длъжността „технически директор“ в ответното дружество срещу посоченото възнаграждение. Установено е и от тези показания, и от представените писмени доказателствени средства – пълномощни, договори, деклларации и др., какви задачи е изпълнявал и че тяхната специфика не опровергава наличието на трудови правоотношения, което прави несподелим извода на районния съд за наличие на граждански договор, тъй като ищецът не е поемал задължение за достигане на определен резултат, а е престирал труд. Изпълнявал е задълженията си като постоянен процес в рамките на исковия период, а не спорадично и от време на време. Заявява още, че в законодателството ни е уредена възможност за престиране на труд не само при 8 часов работен ден, а при намален такъв, на половин работен ден, на ненормирано работно време, нощен и извънреден труд и поради това, с 2 оглед спецификата на работата на ищеца, той е изпълнявал по всяко време задълженията си – вечер, в събота и неделя, за сметка на други дни и т.н. и не може да се тълкува в негова вреда евентуалното неспазване на изискванията на закона за въвеждане на ненормиран работен ден от страна на работодателя.

Счита за неоснователни и изводите на съда относно липса на работно място, като развива съображения във връзка с това, че реализираните от ищеца действия са налагали осъществяване на различни места встраната и чужбина и това е доказано по делото. Писмените доказателства, ангажирани от него доказвали и заплащането на възнаграждението по банков път /понякога е извършвано и в брой/, като неправилно съдът е приел, че посочването на основание за плащане „договор“, без думата „трудов“, води до неяснота за какво правоотношение се касае. Отново заявява, че той не следва да бъде ощетяван за това, че работодателят не е съхранявал данни и не е водил изрядно счетоводството си. Също така неправилно съдът е заключил, че осъществяваната от ищеца дейност има характер на договор за поръчка /мандатен договор/, прави съпоставка между правните характеристики на този договор и на трудовия договор и счита, че по делото не са събрани доказателства, че ищецът е поел ангажимен за достигане на определени цели или предварително зададен краен резултат, поради което се налага заключение, че е било налице трудово правоотношение.

Въззивникът излага и доводи във връзка с възражението на третото лице-помагач за несъвместимост на трудовото правоотношение със заеманата от него кадрова военна служба, като твърди, че служебното му правоотношение е прекратено със заповед от 08.11.2003г. и не е бил на служба през цялата 2004г., както твърди помагачът му. По принцип тази несъвместимост би могла да доведе до основание за прекратяване на кадровата служба, но не рефлектира върху правото му да упражнява трудова дейност.

Твърди още, че неправилно първостепенният съд е посочил какво е съдържанието на трудовия договор – цитираното от него такова се отнася до сключените след изменението на чл. 66 ал. 1 от КТ в сила от 01.08.2004г., докато към момента на сключване на процесния трудов договор 3 през 2003г., съгласно чл. 55 ал. 1 от КТ неговото задължително съдържание е било мястото и характерът на работата и трудовото възнаграждение на работника, като за място на работа се смята седалището на предприятието, доколкото друго не е уговорено и не следва от характера на работата. Неоснователно е въведеното от съда изискване за наличие на уговорено работно време. Така в случая, безспорно са доказани всички тия факти.

С оглед всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно и незаконосъобразно атакуваното решение и постанови ново, с което уважи иска му. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба е направено ново доказателствено искане за допускане събиране на гласни доказателствени средства от въззивната инстанция. Въззивникът заявява, че тъй като първостепенният съд не е посочил кои точно елементи на трудовото правоотношение счита, че следва да бъдат установени и в доклада не е налице указание за тях, той е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с разпределение на доказателствената тежест, тъй като е посочил единствено установяването на трудовото правоотношение, без да посочи неговите елементи, които е счел за относими. Порди това иска на основание чл. 266 ал. 3 от ГПК да бъдат допуснати до разпит двама свидетели за обстоятелството какво е било работното време на ищеца за процесния период от 2003г. до 2013г.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият – ответник не е подал писмен отговор.

В същия срок не е подал и насрещна въззивна жалба.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – трето лицепомагач на страната на ответника е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна.

На първо място счита, че тя е недопустима, тъй като е подадена след законовия срок. Твърди, че препис от решението е връчен на ищеца-въззивник на 06.07.21г., като двуседмичният срок за подаване на въззивна жалба по чл.

60 ал. 4 от ГПК изтича на 20.07.21г., а депозираната жалба е входирана с дата 21.07.21г. поради това моли тя да бъде оставена без разглеждане и върната като недопустима.

4

В случай, че въззивната жалба бъде приета за допустима, въззиваемият я намира за неоснователна. Счита атакуваното с нея решение за правилно и законосъобразно. Излага контрааргументи, с които оборва последователно всички наведени доводи и счита, че правилно първоинстанционният съд е заключил, че не е доказано съществуване на трудово правоотношение между страните по време на исковия период.

Отново развива съображения относно несъвместимостта между заеманата от ищеца кадрова военна служча през цялата 2003г. до 28.10.2004г. с трудовото правоотношение и счита, че поради това обстоятелство не е било възможно сключването на трудов договор. Също така релевира и доводи във връзка с нарушението на чл. 62 ал. 3 от КТ, като заявява, че за 2003г. и 2004г. е имало причина работодателят да не уведоми НОИ за наличието на твърдяния трудов договор, с оглед несъвместимостта на заеманата от него длъжност, то от 2005г. и за следващите години е следвало да изпълни задължението си и да уведоми НАП за сключения договор. Щом това не е сторено, се разколебава твърдението за действително сключен трудов договор. По-нататък заявява, че от събраните доказателства по никакъв начин не се създава убеждение за наличието на такъв договор, прави анализ на свидетелските показания в тази връзка, за да подкрепи виждането си. Също така се позовава и на събраните по делото като писмени доказателствени средства отчети за паричните потоци на „Наб-ко“ ЕООД за периода 2007-2011г., при анализа на които става видно, че декларираните разходи за работни заплати е значително по-малък от твърдяните трудови възнаграждения на ищеца за всяка една година.

В обобщение въззиваемият счита атакуваното решение за обосновано и правилно, поради което моли, в случай че не се остави без разглеждане въззивната жалба, то да бъде потвърдено.

В отговора няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба от този въззиваем.

В с.з. въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на 5 преупълномощаването, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, прави повторно доказателствено искане. Излага подробни съображения по същество и моли да се отмени обжалваното решение и се постанови ново, с което искът бъде уважен. Въззивникът развива и лична защита относно това, че е работил за ответното дружество и отделно за собственика му съответно – до 2011г. и 2013г., иска да се уважи претенцията му. Претендират се разноски за двете инстанции, представен е списък за тази, договор за правна защита и съдействия и пълномощни.

В с.з., за въззиваемото дружество – ответник в първоинстанционното производство, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, който да изрази становище.

В с.з., за въззиваемия – трето лице-помагач на страната на ответника в първоинстанционното производство, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, моли да се остави без разглеждане въззивната жалба, евентуално – без уважение и да се потвърди атакуваното решение. Няма искания за събиране на нови доказателствени средства, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.