Решение № 375 от 08.04.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 375 гр. Варна, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Весела Гълъбова мл.с. Ива Бл. Благоева при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20253100501850 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ГД „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието против Решение № 2430/29.06.2025 г. по гр.д.

№ 1711/2024 г. по описа на ВРС, XIV състав В ЧАСТТА, с която, както следва: е признато за установено, че през периода 10.04.2019 г. - 12.02.2024 г. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е извършвала дискриминация по признак “увреждане“ спрямо Г. М. М. чрез поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания на територията на Затвора - гр. Варна, на осн. чл. 71, ал.1, т.1 от ЗЗДкр; е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да преустанови нарушенията, изразяващи се в поддържане на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица, с увреждания на територията на Затвора Варна, на осн. чл.71, ал.1, т. 2 от ЗЗДкр; е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да плати на Г. М. М. сумата 3067.75 евро /6 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от 1 извършената в периода 10.04.2019 г. - 12.02.2024 г. дискриминация, на осн. чл.

71, ал.1, т. 3 от ЗЗДкр, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на молбата – 12.02.2024 г. до окончателното плащане на сумата, на осн. чл. 71, ал.1, т. 3 от ЗЗДкр.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно. Излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Релевира се, че ВРС не се е произнесъл по възражението в хода на производството за злоупотреба с право, като се счита, че ищцата цели извличане на полза от превратното упражняване на права чрез предявяване на едни и същи претенции за различен процесен период. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение като като неправилно, като вместо него бъде постановено друго, с което се отхвърлят изцяло предявените искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДкр. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата Г. М. М. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор на въззивната жалба, с който се претендира оставянето на въззиваната жалба без уважение.

Депозирана е въззивна жалба с вх. № 67459/21.07.2025 г. на Г. М. М. против Решение № 2430/29.06.2025 г. по гр.д. № 1711/2024 г. по описа на ВРС, XIV състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска й против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието с правно основание чл. 71, ал.1, т. 3 от ЗЗДкр за разликата над сумата от 3067.75 евро /6 000 лв./ до пълния размер на претенцията от 46016.27 евро /90 000 лева/.

Претендират се разноски.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Релевира се, че не е съобразено от ВРС, че се касае за системно търпяни вреди. Счита, че присъждането на ниски обезщетения за търпяните вреди демотивира ГД да приведе архитектурната среда в съответствие с изискванията на ЕС. Излага се, че първоинстанционния съд не е взел предвид икономическия критерий при определяне на дължимото обезщетение, в т.ч.

2

МРЗ и инфлацията в страната.

Въззиваемата ГД „Изпълнение на наказанията“ в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор на въззивната жалба, с който се претендира оставянето на въззиваната жалба без уважение.

Депозирана е частна жалба с вх. № 104203/15.12.2025 г. от ГД „Изпълнение на наказанията“ против Определение № 17152/08.12.2025 г., с което се изменя Решение № 2430/29.06.2025 г. по гр.д. № 1711/2024 г. по описа на ВРС, XIV състав, като се осъжда Г. М. М. да заплати на ГД „Изпълнение на наказанията“ при МП разноски за производството за възнаграждение на юрисконсулт в размер на 337.45 евро /660 лева/ вместо посочената в решението сума от 766.94 евро /1500 лева/.

В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Излага се, че делото не е с фактическа и правна сложност.

Излага се, че материалният интерес по делото е над 10 000 лева. Отправя се искане към съда да се отмени обжалваното определение.

Въззиваемата Г. М. М. в срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не депозира отговор по така подадената частна жалба, с който излага искане за потвърждаване на обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание страните чрез процесуален представител и с писмено становище поддържат изразената позиция по спора.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по обективно кумулативно съединени искове на Г. М. М. против ГД „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, както следва: 1/ за признаване за установено на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация, че през периода 10.04.2019 г. - 12.02.2024 г. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършвала дискриминация по признак “увреждане“ спрямо Г.

М. М. чрез поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания на територията на Затвора - гр. Варна; 2/ за осъждане Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да преустанови нарушенията, изразяващи се в поддържане на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица, с увреждания на територията на Затвора Варна, на осн. чл.71, ал.1, т.2 от ЗЗДкр и 3/ за осъждане 3

Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието да заплати сумата от 46016.27 евро /90 000 лева/, представляваща обезщетение за претърпените от извършената в периода 10.04.2019 г. - 12.02.2024 г. дискриминация, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на молбата – 12.02.2024 г. до окончателното плащане на сумата, на осн. чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДкр и чл. 86 от ЗЗД.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, с който се оспорват изцяло предявените искове, като се отправя искане за тяхното отхвърляне като неоснователни.

По отношение на въззивната жалба:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Исковете е с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са допустими, доколкото се претендира увреждане от дискриминация.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

От събраните по делото доказателства съдът, намира за установено следното от фактическа страна:

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 от ГПК.

Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, 4 достигна до следните правни изводи:

Цел на Закона за защита от дискриминация е установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДкр или на други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Според дадената в §1, т. 7 от ДР ЗЗДкр легална дефиниция на понятието „неблагоприятно третиране“, това е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или косвено засяга права и законни интереси.

Дискриминационното поведение се разглежда като форма на пряка дискриминация, изразяваща се в по-неблагоприятно третиране на дадено лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от закона, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства и като форма на непряка дискриминация, когато на основата на признаците посочени в чл. 4, ал.1 от Закона, лицето е поставено в понеблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба или практика, освен ако тя е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Разпоредбата на чл. 5 от ЗЗДкр регламентира като дискриминационно нарушение поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лице с увреждания. Основава се на приетите със Закона за хората с увреждания / ЗХУ/ и подзаконовите актове по неговото приложение /Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, както и техническите изисквания за достъпност на морските плажове/, изисквания за осигуряване на достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат и специфичните нужди на хората с намалена подвижност, в т.ч. на хората с увреждания.

Съгласно §1, т. 2 от ДР на Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. достъпна е среда в урбанизираните територии, сградите и съоръженията, която всеки човек с намалена подвижност, със или без увреждания може да ползва свободно и самостоятелно. Събраните данни категорично сочат, че ответникът е допуснал нарушение по смисъла на чл. 5 от ЗЗДкр, представляващо дискриминация по признак „увреждане“, поради 5 поддържането на архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания на територията на Затвора - Варна, в периода от 10.04.2019 г. до 12.02.2024 г. Не се оспорва обстоятелството, че ищцата изпитва затруднение при преодоляване на стъпала към помещенията за свиждане и към тоалетната, поради липсата на подходящи съоръжения /рампа, наклонена част, парапет/ за самостоятелно придвижване в позволената зона. Несъмнено ограниченията, наложени от остарялата материална база, поставят лице с увреждания в неравностойно положение спрямо другите посетители. Осъществен е акт на дискриминация по смисъла на чл. 5 от ЗЗДкр, който ангажира отговорността на ГДИН в гражданското съдопроизводство.

Допуснатото нарушение е констатирано в предходни процеси, както следва: по гр.д. № 2807/2019 г. по описа на ВРС с влязло в сила решение, съобразно постановеното решение № 548/08.05.2020 г. по в.гр.д. № 2182/2019 г.по описа ВОС и определение № 14/20.01.2021 г. по гр.д. № 2560/2020 г. ВКС, IV г.о., ГД „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието е осъдена да преустанови дискриминационното нарушение относно поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания на територията на Затвора - гр.Варна, както и да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв., вследствие на осъществена дискриминация в периода 2006 г.-2016 г., на основание чл. 71, ал.1, т. 2 и 3 от ЗЗДкр.; по гр.д. № 5356/2019 г. по описа на ВРС с влязло в сила решение, съобразно постановеното решение № 463/12.04.2022 г. по в.гр.д. № 2308/2021 г. по описа на ВОС е признато за установено, на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация, че през периода от 2017 г. до 04.04.2019 г. ГД “ИН“ при Министерство на правосъдието е извършвала дискриминация по признак „увреждане“ спрямо Г. М. М. чрез поддържане на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания на територията на Затвора – гр.Варна, на основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от Закона за защита от дискриминация, и на основание чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДскр е осъдена да заплати сумата 3 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършената дискриминация пред периода от 2017г. до 04.04.2019 г., със законната лихва от датата на исковата молба - 04.04.2019 г.