Решение № 171 от 11.09.2020, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

Номер 171

20.08.2020 г.

Град Велико Търново

В ИМЕТО НА НАРОДА

Апелативен съд – Велико Търново

Втори граждански и търговски състав

На 04.08.2020 година в публично заседание в следния състав:

Председател:

Членове:

ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА

Секретар: ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20204001000192 по описа за 2020 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирани въззивни жалби срещу Решение № 39/ 28.02.2020 г. по Т.д. № 160/ 2019 г. по описа на ОС – Плевен , с което съдът е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на К. И. Н. сумата 20 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат П. И. В. в резултат на ПТП на 14.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, като искът за обезщетение за разликата до претендираното обезщетение в размер на 100 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

К. И. Н. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата над 20 000 лв. до 80 000 лв. Счита решението в тази му част за неправилно и необосновано.

Съдът определил обезщетението в занижен размер, който не отговарял на критериите за справедливост, защото не били преценени в пълна степен претърпените от него болки и страдания, както и икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, обективен белег на която били установените от закона лимити на застрахователните обезщетения. Съдът не съобразил и практиката на съдилищата относно присъжданите размери обезщетения в сходни случаи. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да му присъди пълния претендиран размер обезщетение. Претендира разноски за двете инстанции.

ЗК „Лев Инс“ АД обжалва решението в осъдителната му част като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и с ТР № 1/ 2016 г. на ОСГНТК на ВКС относно обстоятелствата, при наличието на които се приема, че право на обезвреда възниква за лица от разширения родствен кръг. Счита, че предявеният иск е неоснователен, защото към датата на ПТП ищецът не разполагал с материално-правна легитимация да търси обезщетение от застрахователя съгласно ППВС № 4/ 68 г. и ППВС № 5/ 69 г. и приемайки обратното, окръжният съд е постановил неправилно решение. Извън това оплакване излага, че в конкретния казус събраните по делото доказателствата не налагали извод между ищеца и пострадалото лице да е съществувала емоционална връзка, надхвърляща обичайната между такива родственици и претърпени болки и страдания, сравними по интензитет с тези на найблизките. Напротив, доказателствата установявали отношения на близост, привързаност и взаимна грижа, които били нормално присъщи между братя. Съдът не изложил мотиви кои житейски факти е приел за особени, различаващи връзката по съдържание от тази между лица от такъв родствен кръг и съответно обуславящи ангажирането отговорността на застрахователя за обезвреда, не изложил и мотиви, кои фактори са аргументирали присъдения размер обезщетение, при което решението му било необосновано. В случай, че се приемело, че се следва обезщетение, то излага, че съдът не е съобразил разпоредбата на §96 от ПЗР на КЗ, определяща лимит от 5000 лв. за размера на претенциите на лицата, сред които попада и ищецът. По отношение на присъдената лихва върху обезщетението от датата на увреждането прави оплакване, че съдът неправилно оставил без уважение възражението му за изтекла кратка погасителна давност, с каквато се погасявало вземането за лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвент. В случая лихвата незаконосъобразно била присъдена от 14.07.2014 г. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде изцяло отхвърлена. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК страните са подали отговори на въззивните жалби, в които развиват съображения за тяхната неоснователност. Относно съобразяването на съда с лимитите, определени съгласно §96 ПЗР на КЗ, К. И. Н. излага, че за правоотношения по застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, съгласно § 22 е приложим КЗ – отм., поради което лимитите са неприложими, а и същите са определени в противоречие с нормите на правото на ЕС.

По жалбата срещу решението по акцесорния иск за лихва за забава заема становище, че действително съдът не се е произнесъл по направеното възражение за изтекла погасителна давност, което счита за основателно за периода от 14.07.2014 г. до 02.07.2016 г. и лихва следва да бъде присъдена от 02.07.2016 г.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите, намира следното:

ОС – Плевен е сезиран с иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от смъртта на брат му при ПТП, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Релевантните за спора факти са както следва: На 14.07.2014 г. при ПТП е починал П. И. В. на 45 г. – брат на ищеца по делото. Той е бил пътник на предната дясна седалка в управлявания от К. И. М. лек автомобил „Опел Астра“ с рег. № ЕН 30******, по отношение на който не е спорно, че има сключена с ответното застрахователно дружество валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със срок на действие от 31.12.2013 г. до 30.12.2014 г.

Механизмът на ПТП, изложен в исковата молба, не е оспорен по делото: Водачът на лекия автомобил се движел с превишена за пътния участък и несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост, при което автомобилът се занесъл, навлязъл в лентата за насрещно движение и бил реализиран челен сблъсък между него и движещия се в платното си товарен автомобил. С влязла в сила Присъда № 16/ 13.10.2015 г. по НОХД № 261/ 2015 г. по описа на ОС – Ловеч водачът М. е признат за виновен в това, че нарушавайки правилата за движение, като превишил допустимата за участъка от пътя извън населено място скорост от 60 км/ ч, сигнализирана с пътен знак В26, движейки се със скорост 106.06 км/ ч, по непредпазливост причинил смъртта на П. В..

Според показанията на разпитаните по делото свидетели ищецът К. и починалият му брат са поддържали много добри отношения, не са имали конфликти, уважавали се взаимно и си помагали. И двамата са живели в гр. Кнежа, като всеки от тях е имал свое семейство. П. В. живеел заедно със съжителката си М. Иванова и двете им деца в едно домакинство с родителите си, а ищецът и детето му Памела – в друга къща на другия край на града. Ищецът бил вдовец – съпругата му починала 2008 г., към който момент видно от представеното удостоверение за родствени връзки на Община Кнежа, детето им било на 3 г. Св. Г. и св. П. – съседи и св. Н. – приятел на ищеца – сочат, че той заедно с детето постоянно, почти всеки ден ходели в дома на родителите му и П., като последният го подкрепял морално и му помагал финансово, защото и той, и съжителката му работели и били по-добре с парите от ищеца, който работел на частно и се водел безработен. Помагал му и в грижите за детето, като го гледал, защото ищецът бил без жена. Според свидетелите К. много тежко приел смъртта на брат си. Св. Н. отишъл на другия ден и ищецът започнал да плаче, че е останал без братче. Страхувал се да шофира, станал по-затворен. След смъртта на брат си заедно с детето и със съжителката си се преместил да живее при майка си, която имала нужда от грижи.

Същата фактическа обстановка е изяснена от първоинстанционния съд и настоящата инстанция споделя формираните от него изводи за кумулативното наличие на изискуемите от закона предпоставки, които обуславят отговорността на застрахователя за възмездяване на причинените от застрахования при него деликвент вреди: Влязлата в сила присъда по отношение на водача, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, е задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние е противоправно и виновно при форма на вината непредпазливост. В пряка причинноследствена връзка с деянието е причинена смъртта на брата на ищеца, която е елемент от обективната страна от състава на престъплението, за което деецът е осъден. Налице е застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ /отм/.

Независимо от горния извод, предявения иск по чл.226 КЗ /отм./ според настоящата инстанция е неоснователен и отговорността на застрахователя не следва да бъде ангажирана по следните съображения: С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961 г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за претендиране, респ. получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а следва да бъде доказано, че смъртта на близкия човек е причинила на преживелия родственик морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/ 61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само найблизките на починалия.

В настоящия казус събраните по делото доказателства не аргументират подобен извод. Ангажираните гласни доказателства безспорно установяват, че между ищеца и починалия вследствие на ПТП негов брат са съществували близост и привързаност, починалият е оказвал морална подкрепа на ищеца в трудни за него житейски моменти, подпомагал го е и финансово според възможностите си, при което е естествено смъртта му да се отрази негативно в емоционален план, но отношенията им са нормално присъщите за този родствен кръг и по делото не е доказано претърпените от него в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на брат му вреди да са изключителни, т.е. да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните за родствената връзка между двама братя, за да бъде счетено, че той е материално легитимиран да получи обезщетение наред с най-близките на починалия – неговите съжителка, деца и двамата му родители. По делото не е доказано психическото здраве на ищеца да е засегнато в степен, по-висока от обичайната при сходни житейски ситуации.