Решение № 273 от 21.03.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 273 гр. Варна, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско дело № 20243100500500 по описа за 2024 година

Производството по делото е по Глава 39 от ГПК, с правно основание чл.435 ал.2 от същия, и е образувано по жалба от И. П. Г. и К. Г. против действия на ЧСИ Захари Димитров по реализиране на изпълнението чрез запориране и отнемане на сумата от 510 лева от сметка на К. Г.; по налагане на Възбрана недвижим имот находящ се в град Варна, ПИ 144, в СО „Траката“, с площ от 600 кв.м.; обжалват се още разноските в хода на изпълнителното производство – конкретно сумата по т.26 от Тарифата по ЗЧСИ; както и размера на адвокатския хонорар, които е в размер на 600 лева, както и против отказ да се прекрати изп.производство.

В жалбата се сочи, че молителите са били обект на „кражба“ от страна на ЧСИ Захари Димитров чрез отнемането на сумата от 510 лева от сметката на Г.; твърди се, че въпросните средства са били нужни на Г.и, за да осъществят ремонт в свой недвижим имот, както и с тях Г. е следвало да заплати здравните си осигуровки. Оспорва се също така размера на адвокатското възнаграждение за адв.Д., което е в размер на 600 лева, с твърдения, че то се явява прекомерно.

Против жалбата е постъпило писмено становище на адв.Д., като процесуален представител на В. Д., от което е видно, че жалбата следва да се приеме за неоснователна.

От мотивите на ЧСИ Димитров става ясно, че намира жалбата за неоснователна, като излага и правни аргументи в тази насока. По отношение на таксата по т.26 приема, че следва да изиска нова /допълнителна/ информация от НАП, поради колизията в наличните доказателства. С писмо от 18.03.2024 година изпратено до ВОС дава сведения, че И. П. Г. няма 1 задължения към НАП.

За да се произнесе по спора, след като се запозна с материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:

Изпълнителното производство е образувано под № 586/2023 година, по описа на Захари Димитров е било образувано по молба на В. Д., чрез адв. С.

Д. зца сумата от 446.72 лева. Пристъпвайки към изпълнение, ЧСИ се е съобразил с изискванията на Взискателя, като е запорирал сметките на Г.и, в частност на К. Г. и е наложил Възбрана върху имот № ПИ 144, в СО „Траката“, с площ от 600 кв.м. собственост на Г.и.

В хода на изпълнителния процес и на база подадената от НАП – Варна информация е била конституирана и Държавата, в качеството на присъединен Взискател. Проблемно по отношение на Длъжниците било тяхното установяване – видно е от материалите по делото, че същите не са пребивавали на сочените от тях адреси, и дори заявения от тях Варна , ул.

“Поп Харитон“ № 11. Горното обстоятелство е наложило извършването на допълнителни действия, в частност такива по изпращането на препоръчани писма, което допълнително е утежнило процеса.

Също е видно от материалите по делото, че в резултат на извършения запор от сметката на К. Г. в Банка „ДСК“ основното задължение е било погасено.

Виждането на съда е следното:

В съответствие с чл.79 от ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда. Изключение от този принцип се съдържа в чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс , съгласно който текст държавният съдебен изпълнител /ДСИ/ не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. В случаите обаче, когато изпълнението се извършва от частен съдебен изпълнител /ЧСИ/, длъжникът дължи такса дори и при плащане в срока за доброволно изпълнение. Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона з а частните съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело. Съобразно ТР № 2 / 2015 година на ВКС на Р България, ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса. Съдът счита, че таксата по т.

26 ТРЗЧСИ се дължи и е следвало да бъде заплатена от жалбоподателя, съгласно принципното положение, установено в чл. 79 от ГПК. Доводите на жалбоподателя, че се касае за „обир“, „кражба“ и други подобни не 2 кореспондират нито със закона, нето с материалите по делото. ЧСИ е действал в рамките на правораздавателната си власт и компетентност.

Жалбоподателите е редно да разберат, че в конкретния случай те имат качеството „Длъжници“, фигурирайки като такива в изпълнителния лист, издаден от ВРС.

По отношение на задължението към НАП, настоящата съдебна инстанция приема, че ЧСИ е изложил обосновани и най – вече законосъобразни мотиви. Той е конституирал НАП – Варна в качеството на присъединен Взискател, не по своя приумица, а по простата причина, че нормите на ГПК му повеляват това и на база на получената именно от НАП информация за наличието на задължения у И. Г.. Вярно е също така обаче, че в новата справка, изпратена до настоящия съд от 18.03.2024 година е видно, че такива задължения липсват, ето защо няма пречка ЧСИ да заличи Държавата, като Взискател и да не включва сумата от 1415.85 лева в разпределението, както и да не начислява върху нея такса по т.26 в размер на 159.92 лева. В съпроводителното писмо до ВОС тези факти са били съобразени, още повече, че е налице и резолюция именно в тази насока.

По отношение на таксите, събирани от ЧСИ са налице конкретни сметки, приложени към делото от които е видно, за кое изпълнително действия какви суми са били събирани и / или следва да бъдат събрани.

Съдът приема, че не са налице нарушения и / или злоупотреба, като посочва, че една значителна част от тези разноски са били свързани с издирването на Длъжниците, т.к. както е видно от материалите по делото същите не живеят на сочените от тях адреси – горното обстоятелство е провокирало нови и нови призовавания, включително чрез „Български пощи“ и действително е утежнило процеса, но вина за това у ЧСИ не следва да се търси.

По отношение на таксата по т.26 от Тарифата:

Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл.

26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е за сметка на Длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело. Съобразно ТР № 2 / 2015 година на ВКС на Р България, ако Взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от Длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 ГПК , когато длъжникът отговаря за тази такса. В този случай, и това е видно от изготвените Сметки, приложени към делото ЧСИ Захари Димитров е постановил за събиране сумата от 52.34 лева, изцяло в съответствие с нормата на т.26 б.“Б“ от тарифата към ЗЧСИ, съобразно събраната главница.

Ето защо и по този пункт Жалбата се явява неоснователна.

По отношение на довода за несеквестируемост:

По смисъла на ТР № 2 от 2015 година на ВКС, Длъжникът може да упражни чрез жалба правото си на закрила поради несеквестируемост на вземането, върху което е насочено изпълнението до изтичането на 3 едноседмичния срок от връчването на съобщението за наложения запор върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху което не се допуска принудително изпълнение, а когато запорът не е съобщен на длъжника или е наложен върху частично несеквестируемо вземане - от узнаването, че третото задължено лице е платило на съдебния изпълнител или отказва да плати на длъжника поради наложения запор.

Съгласно дадените в ТР 2 от 2015 година разяснения, насочването на изпълнението се обжалва, когато в жалбата длъжникът се позовава на несеквестируемост (пълна или частична) на запорирано или възбранено имущество за събирането на определено парично вземане. По такава жалба съдът е длъжен да се произнесе, секвестируем ли е имущественият обект за събирането на предявеното вземане. В жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска отменяването на някои действия - запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан и др. Съдът се произнася по тези искания само доколкото посочените отделни изпълнителни действия са несъвместими с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното обжалване на тези действия не е допустимо. Ако приеме наличието на несеквестируемост, съдът отменя всички изпълнителни действия, които нарушават (несъвместими са с) несеквестируемостта и без да е отправено изрично искане за това: отменя наложения запор върху несеквестируеми потребими вещи, върху изцяло несеквестируемо вземане (като указва за кои кредиторови вземания важи тя) или указва, как се определя секвестируемата част при частична несеквестируемост, без да отменя запора; отменя постановлението за назначаване на пазач или насрочването на публична продан на несеквестируема непотребима вещ.

В конкретния случай обаче се атакува изпълнително действие – налагането на Възбрана върху недвижим имот ПИ 144, в СО „Траката“, с площ от 600 кв.м., като в жалбата изрично се заявява, че той е единствен за съпрузите, следователно имплицитно съдът приема, че е направено възражение за несеквестируемост. Довода следва да бъде обсъден на база на представените по делото писмени доказателства, а именно:

От Справката приложена на л.15 става ясно, че К. Г. е собственик на недвижими имоти в град Монтана – сграда и в село Септември – сграда и земя. Що касае Длъжника И. Г. - освен процесния имот той е собственик, и на сграда и земя в село Драганово, земя в село Драганово / макар да са налице данни, че този имот е бил продаден/; както и на два л.а. Следователно е трудно да се приеме, при тези данни, че отговаря на истината твърдението в 4 жалбата за наличието само на един имот, т.е. справките събрани от ЧСИ не са били опровергани. Не е налице несеквестируемост.

По отношение на адвокатския хонорар:

В разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е регламентирана възможност за намаляване на заплатено от насрещната страна в процеса адвокатското възнаграждение, ако същото е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, като намаляването е до минималните размери, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – агр. от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Преценката за прекомерност на претендираното възнаграждение се извършва с оглед фактическата и правна сложност на делото, като се вземат предвид и конкретните действия, осъществени от процесуалния представител, за защита правата на доверителя в производството. Представения Договор за правна защита и съдействие от 24.08.2023 година е сключен между Взискателя и адв.Д., като в предмета на договора изрично е отбелязано, че възнаграждението се касае за образуване и процесуално представителство по изпълнителното производство. От материалите по изпълнителното дело се установява, че пълномощникът на Взискателя е извършил и други действия за защита по изпълнението, освен подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело – налагането на Запор върху сметката на Длъжника и Възбрана върху процесен имот .

Задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в чл. 79, ал. 1 от ГПК, който е в раздел втори, глава осма от тази част. Затова съдът приема, че произнасянето на Съдия - изпълнителя за разноските на взискателя в изпълнителното производство не е изпълнително действие. Възможността да се иска намаляване на разноските за адвокат на насрещната страна, когато е прекомерен е уреден в чл. 78, ал. 5 от новия ГПК и е свързан с нарочно искане, което е налице в хода на (тогава) висящите изпълнителни дела.От материалите по делото е видно, че за изпълнителното производство взискателя е уговорил и заплатил адвокатски хонорар в размер на 600 лева, като в Договора за правна помощ- вж.л.2, е отразено, че се касае, както за ОБРАЗУВАНЕ, така и за ВОДЕНЕ на изпълнителното дело, до неговото приключване във всички инстанции или т.нар. процесуално представителство. Съобразно Наредба № 1 от 9.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл.10 за защита по изпълнително дело възнаграждението е: За образуване на изпълнително дело – сумата от 200 лева, а за удовлетворение на парични вземания – ½ от обявения размер в чл.7 ал.2 от самата Наредба. След като се съобрази нормата на чл.10 т.1 от Наредбата, съдът приема, на адв. Д. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 400 /четиристотнин/ лева, доколкото към този момент има данни, освен образуването на производството, да са предприети други действия по изпълнението – а именно налагането на запор и възбрана.Към момента този хонорар оправдава извършените процесуални действия. Следва да се посочи обаче, че това е размера на дължимия хонорар към момента на съдебното произнасяне, с оглед 5 последващите действия е възможно този размер да бъде променен.

Разпечатката съдържа 37 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5cc5c56a-5e18-47ab-b0ea-698821d0509c