Решение № 4014 от 04.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4014 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100507154 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20085973 от 31.03.2023 г. по гр. д. № 15442/2021 г. Софийският районен съд е осъдил „П.К.Б.” ЕООД да заплати на „Т.К.” ООД на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД сумата 1896,40 лв., представляваща предадена без основание сума /сбор от заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги /1856,40 лв./ и начислена такса по Тарифа /40 лв./ от А.Г.Х. на „П.К.Б.” ЕООД, в периода от 01.12.2015 г. до 11.02.2020 г., въз основа на нищожни клаузи по Споразумение за допълнителен пакет услуги към Договор за потребителски кредит № 30034856369/05.02.2019 г., което вземане е цедирано на „Т.К.” ООД съгласно Договор за вземания за финансови институции от 11.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

Ответникът „П.К.Б.” ЕООД е осъден да заплати на ищеца „Т.К.” ООД разноски в размер 685,86 лв.

Решението е обжалвано от ответника „П.К.Б.” ЕООД с доводи за неговата недопустимост, алтернативно - неправилност. Поддържа се, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявени искове и при нередовна искова молба, във връзка с което в жалбата са изложени пространни съображения. Неправилността на решението според жалбоподателя се състои на първо място в това, че в него неправилно е прието, че „Т.К.” ООД е станал титуляр на вземане срещу „П.К.Б.” ООД, което вземане му е 1 било прехвърлено от А.Г.Х.. Излага се довод, че вземането на А.Г.Х., дори да съществуваше, не е било прехвърлено на „Т.К.” ООД, съответно ищецът не е станал титуляр на такова вземане, поради недействителността на Договора за вземания от финансови институции, с който се твърди такова вземане да е прехвърлено. Въззивникът излага оплакване, че първоиностанционният съд не е разгледал направените от него възражения за нищожност на представения договор за цесия, както и останалите му възражения за причините, поради които този договор не е направил ищеца кредитор на процесното вземане, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На следващо място въззивникът излага възражение, че неправилно съдът е приел, че клаузите в договора за потребителски кредит, уреждащи предоставения на кредитополучателя пакет допълнителни услуги, са нищожни. Поддържа, че посочените допълнителни услуги не представляват действия по управление и усвояване на кредита и възнаграждението за тях не противоречи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, с оглед на което счита, че вземането, което „Т.К.” ООД твърди да е придобило от А.Х., не е възникнало в правната сфера на цедента, поради което няма как да бъде прехвърлено, респ. придобито от ищеца. На следващо място в жалбата се излага възражение за недоказаност по делото А.Г.Х. да е извършила плащане в присъдения размер на „П.К.Б.” ЕООД. Жалбоподателят възразява и срещу извода на съда за нищожност на клаузата в договора за потребителския договор, уреждаща пакета допълнителни услуги, предоставяни на кредитополучателя. Оспорва се извода на съда, че допълнителните услуги са свързани с усвояване и управление на кредита, че уговарянето на възнаградителна лихва в размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити противоречи на добрите нрави, както и извода, че възнаграждението за пакет допълнителни услуги следва да се включва в ГПР и с включването на това възнаграждение в ГПР размерът му би надхвърлил максималния предвиден в закона размер. Излага се и довод, че произнасянето от съда по отношение на възнаградителните лихви и размера на ГПР е и недопустимо, тъй като ищецът не претендирал връщане на суми, платени за възнаградителна лихва, нито връщане на суми, платени въз основа на клаузата за определяне на ГПР.

Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и прекратено производството по него, евентуално – делото да се върне на районния съд със задължителни указания по прилагането на процесуалния закон. Ако се приеме решението за допустимо, въззивникът настоява за неговата отмяна и постановяване на друго, с което се отхвърлят предявените искове.

С писмения си отговор въззиваемата страна „Т.К.” ООД оспорва въззивната жалба.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Производството по гр.д. № 15442/2021 г. на Софийски районен съд е образувано въз основа на определение № 20056739/02.03.2021 г. по гр.д. № 59566/2020 г. на СРС, с което на основание чл. 210, ал. 2 от ГПК е разделено производството по гр.д. № 59566/2020 г. по отношение на предявените от „Т.К.” ООД срещу „П.К.Б.” ЕООД общо 94 обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 55, ал.1, т. 1 2 от ЗЗД за заплащане на суми от по 100 лв., заявени като частични от общо дължимите суми в размер на по 5000 лв. по всяко отделно вземане, които са били прехвърлени на ищеца посредством 94 бр. договори за цесия. С определението е постановено за вземанията по всяко от отделно посочените 94 бр. правоотношения произтичащи от договорите за цесия, описани в него, да се образува отделно производство.

Настоящото гр.д. № 15442/2021 г. на Софийски районен съд е образувано след отделяне на материалите по горепосоченото дело и същото има за предмет предявен от „Т.К.” ООД иск за осъждане на „П.К.Б.” ЕООД да му заплати сумата 100 лв., предявен като частичен от общата сума от 5000 лв., представляваща платена без основание сума от А.Г.Х. на „П.К.Б.” ЕООД, което вземане е прехвърлено от А.Г.Х. на ищеца „Т.К.” ООД.

В исковата молба се твърди, че на 11.02.2020 г. ищецът е сключил с А.Г.Х. договор за цесия, наименуван „договор за вземания от финансови институции”, с който последната в качеството си на кредитор на „П.К.Б.” ЕООД му прехвърлил всички свои вземания, дължими поради неоснователно обогатяване на последния за сметка на кредитора и възникнали в периода от 01.01.2015 г. до датата на сключване на договора за цесия. Твърди се, че неоснователното обогатяване на ответника е настъпило вследствие на недължимо извършени от цедента предавания на парични суми.

В уточнителна молба от 27.04.2021 г., подадена в изпълнение на указанията на съда, ищецът твърди, че А.Г.Х. в периода от 01.12.2015 г. до 11.02.2020 е предала на ответника сума в общ размер от 5000 лв., като сумата е предадена без основание. От тази сума ищецът, в качеството му на цесионер, претендира частично сумата 100 лв.

С писмения си отговор ответникът излага становище за нередовност на исковата молба, която не е била отстранена в дадения от съда срок, поради което производството по делото следва да се прекрати. Алтернативно излага доводи за неоснователност на претенцията. Поддържа, че не е налице валидно сключен договор за цесия; че самите твърдения на ищеца, че цедентът е извършвал плащания в дълъг период от време, противостоят на твърдението му за наличие на грешка като основание за връщане на платените суми. Ответникът твърди, че в посочения в исковата молба период не е получавал от цесионера суми, а дори и да е получавал такива, то те са били заплащани от цесионера въз основа на конкретни договорни отношения. Излага се и възражение за погасяване на претендираното вземане по давност.

С молба на ищеца, докладвана в първото съдебно заседание на 22.02.2022 г. /преди обявяване на проекта за доклад за окончателен/ същият е посочил, че посочената в исковата молба сума от 5000 лв., която цедентът А.Г.Х. е предала без основание на „П.К.Б.” ЕООД, е платена по сключени между тях няколко договора за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях. Изложил е твърдение, че сумите са предадено без основание, тъй като всеки един от договорите и споразуменията към него са нищожни поради сключването им в противоречие с императивните правила на ЗПК, ЗЗП и чл. 26 от ЗЗД, евентуално нищожни са конкретните клаузи в тези договори, на които се основават 3 плащанията. Ищецът е посочил, че като цедент, той не разполага с договорите за потребителски кредит и е поискал да му се даде възможност да ги представи след издаване на съдебно удостоверение.

Въз основа на така подадената от ищеца молба с определение № 20021935 от 16.03.2022 г. първоинстанционният съд е допуснал на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменение на основанието на предявения иск, чрез добавяне на ново такова, а именно, че ищецът претендира ответника да се е обогатил неоснователно в резултат и от извършени плащания при първоначална липса на основание във връзка със сключени между А.Г.Х. нищожни договори за потребителски кредити и/или отделни техни клаузи. Допълнил е проекта си за доклад с така допуснатото изменение. Оставил е исковата молба без движение с указание на ищеца да уточни основанията, на които счита договорите за потребителски кредити за нищожни, като посочи кои точно от сключените с ответника договори допълнителни споразумения към тях, респ. какви суми са платени над главниците по тях и какви суми подлежат на връщане. Уважил е искането на ищеца за издаване на съдебни удостоверения и е задължил ответника да представи всички намиращи се у него документи относно сключени с А.Г.Х. договори за потребителски кредит.

С уточнителна молба от 11.04.2022 г. ищецът е посочил, че между А.Г.Х. и „П.К.Б.” ЕООД е бил сключен един договор за потребителски кредит № 30034856369/05.02.2019 г. В молбата са посочени параметрите на посочения договор за кредит, както и конкретните суми, които цедентът е заплатил по договора. Изложени са подробни доводи за основанията, на които ищецът счита този договор за недействителен респ. за недействителност на конкретни клаузи от него.

С молба от 21.10.2022 г. /след депозиране на заключението на ССчЕ/ ищецът е направил искане за допускане изменение на размера на предявения иск чрез увеличаването му на 1896,40 лв., която сума представлява сбора от всички платени без основание суми от цедента, от които: 1856,40 лв. – неоснователно заплатени такси за пакет допълнителни услуги, и 40 лв. – неоснователно заплатени такси по Тарифата.

С протоколно определение от 06.12.2022 г. първоинстанционият съд е допуснал изменение на размера на предявения иск чрез увеличаването му на 1896,40 лв., която сума представлява сбор от неоснователно получените от ответника суми във връзка със сключените договори за потребителски кредит, посочени в молбата.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по допустим иск с правна квалификация чл. 55, ал.1, предл. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД. Тази правна квалификация на предявената претенция се извежда от твърденията в исковата молба, че цедентът е предал на ответника исковата сума без наличието на правно основание за това и заявения петитум за връщане на тази сума.

4

Първоначално в исковата молба ищецът е заявил, че сумите са предадени без основание без да уточни причината за извършеното плащане. Впоследствие, преди обявяването на доклада по чл. 140 от ГПК, ищецът е уточнил, че сумите са платени въз основа на нищожни клаузи по сключени договори за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че същото представлява изменение на иска чрез добавяне на основание по смисъла на чл. 214 ал.1 ГПК. За редовността на исковата молба, с която се претендира на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД връщане на дадено без основание, е достатъчно в обстоятелствената част на исковата молба ищецът да посочи само какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този смисъл е решение № 29/28.03.2012 г. на ВКС по гр.д. №1144/2010 г., ІV г.о. и определение № 60385/02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021 г. на ВКС, IV г.о./. Когато обаче се сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или причина са нищожни или липсват /в този смисъл е решение № 30/14.03.2018 г. по гр.д. № 2230/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи възражението си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави възражение на още непредявени възражения от ответника /решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр.д. №1144/2010 г. на ВКС, IV г.о./. В конкретния случай ищецът е поддържал първоначално, че цедентът А.Г.Х. е предоставил на ответното дружество парични суми при липса на основание – при липса на договорни отношения. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които е заплащал задълженията си. Във връзка с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни правоотношения и предвид представените договори за потребителски кредит ищецът е уточнил претенцията си своевременно в рамките на срока по чл. 143 ал.3 от ГПК, като е заяви доводи за нищожност на договорите, респ. за нищожност на конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП, ЗПК и по чл.26 ЗЗД. Следва да бъде посочено, че в случая се касае до допустимо релевиране на възражение от страна на ищеца, осъществяващ защита срещу наведените в отговора на исковата молба възражения срещу основателността на иска.