Решение № 66 от 12.05.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. Велико Търново, 11.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ИНА Д. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20224001000231 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 260079/ 18.10.2021 г. по т.д. № 198/ 2018 г. по описа на ОС – Плевен е признато за установено, че М. В. В. дължи на „Юробанк България“ АД сумата 36 799.98 швейцарски франка – част от главницата за периода от 10.11.2014 г. до 26.09.2017 г., ведно със законната лихва от 29.09.2017 г. до окончателното изплащане, и сумата 316.02 швейцарски франка – банкови такси за периода от 10.11.2014 г. до 26.09.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 5033/ 03.10.2017 г. по ч.гр.д. № 7558/ 2017 г. по описа на РС – Плевен, като вземането произтича от договор за банков кредит № HL 41242/ 31.07.2008 г. и допълнителни споразумения към него. С решението съдът е отхвърлил като неоснователен иска на „Юробанк България“ АД за признаване на вземане по договора за сумата над 36 799.98 швейцарски франка до 40 000 швейцарски франка, т.е. за 3 200.02 швейцарски франка – част от главницата за периода от 10.11.2014 г. до 26.09.2017 г., както и за сумата 253 лв. – банкови такси за периода от 23.08.2017 г. до 26.09.2017 г. С Решение № 260002/ 21.01.2022 г. съдът е оставил без уважение искането на М. В. В. за допълване на решението по делото, като отхвърли иска за разликата от 36 799.98 швейцарски франка с равностойност 22 502.05 евро към 31.07.2008 г. до 36 799.98 швейцарски франка с равностойност 34 353.96 евро към датата на решението.

1

Срещу решението в отхвърлителната му част е постъпила въззивна жалба от „Юробанк България“ АД. Жалбоподателят счита за неправилно приетото от съда, че сумата 3 200.02 швейцарски франка, дължима за периода 01.01. – 02.12.2014 г., не е съобразена при заявяване на претенцията. Сочи, че всички направени от ответника през 2014 г. погашения са осчетоводени от Банката, а датата 10.11.2014 г. е посочена като последно плащане. Дори и да се приемело, че сумата 3 200.02 швейцарски франка не следва да бъде включена в размера на задължението на В. към Банката, то тя следвало да бъде приспадната от общия размер на дължимата главница, за който съдът приел, че възлиза на 81 430.17 швейцарски франка, а не да се приспада от частично претендираната с настоящия иск главница от 40 000 швейцарски франка. При главница 78 230.15 швейцарски франка, предявеният частичен иск за сумата 40 000 швейцарски франка се явява основателен и съдът е следвало да го уважи. Относно банковите такси в размер на 253.20 лв. излага, че те са свързани с направените разноски за връчване на покани за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а съгласно чл.309а ТЗ кредиторът има право да претендира направените разноски за събиране на вземането си. Тези такси били включени в извлечението от счетоводните сметки, послужило като основание за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и съдът неправилно отказал да ги признае. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да уважи исковите му претенции за съществуване на вземанията в заявения размер.

В срока за отговор е постъпил такъв от В. със становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита за правилно приетото от съда, че сумата 3 200.02 швейцарски франка следва да се приспадне от частта на предявения иск, а не от общия размер на дължимата главница. Относно претендираните от Банката такси сочи, че ищецът недопустимо изменил основанието на иска си, защото с исковата молба твърдял, че търси банкови такси, а впоследствие посочил, че всъщност се касае до нотариални разноски. Освен това не ангажирал доказателства да е сторил такива разноски. Моли решението в обжалваната от Банката част да бъде потвърдено.

М. В. В. обжалва решението на ОС – Плевен в осъдителната му част. Счита, че то е недопустимо, защото с него било признато вземане на Банката, различно от това, което е предмет на заповедното производство. Със заповедта по чл.417 ГПК В. била осъдена да заплати на Банката 40 316.02 CHF с левова равностойност 69 106.91 лв., а с първоинстанционното решение било прието, че главницата по процесния договор се дължи в швейцарски франкове по курс към 31.07.2008 г. - 0.611469 евро, т.е. било признато вземане на Банката с левова равностойност 48 239.77 лв. Съдът недопустимо променил основанието на иска, като установил вземане в чужда валута по курс спрямо националната валута отпреди повече от 13 г. Решението било постановено и свръхпетитум, защото съдът излязъл извън рамките на търсената защита, която касаела вземането на Банката за главница за периода 10.11.2014 г. до 26.09.2017 г., а съдът се 2 произнесъл по иск за предсрочно изискуема главница. Макар да се позовал на настъпила предсрочна изискуемост на кредита, ищецът предявил иск само за част от главницата, дължима през конкретно посочения исков период. Ако въззивният съд намери решението на ОС за допустимо, поддържа, че същото е неправилно. Съдът не съобразил силата на пресъдено нещо на Решение № 170/ 16.03.2021 г. по т.д. № 1901/ 2019 г. на II т.о. на ВКС, с което била провъзгласена нищожността на клаузите на чл.6 ал.2 и чл.23 от договора за кредит между страните и било прието, че В. не дължи валутните разлики от увеличението на курса на швейцарския франк спрямо лева и евро и не дължи швейцарските франкове по техния актуален курс, а по курс „купува“ в деня на усвояване на кредита. С обжалваното решение съдът признал, че исковата сума е дължима в швейцарски франкове, а закупуването на тази валута било възможно само по актуален курс, което означавало, че по силата на съдебното решение потребителят ще трябва да плати за своя сметка валутната разлика от увеличението на курса.

Поемането на валутната разлика противоречало на решението на ВКС. Съдът не разгледал и възражението на В. за нищожността на клаузи от допълнителните споразумения към договора за кредит, съгласно които главницата на кредита се увеличава с капитализиране на лихви. Излага, че съдът неправилно приел, че увеличение на главницата на основание нищожни клаузи от допълнителните споразумения не се установява по делото, защото вещото лице по приетата експертиза дало заключение за капитализирана към главницата сума от 5 801.76 швейцарски франка. Усвоената главница по договора била в размер на 85 124 CHF, а Банката претендирала главница в размер на 90 925.76 CHF. Претендираната от Банката сума следвало да се намали със сумата 5 801.76 CHF. Неправилни били изводите на съда досежно дължимостта на банкови такси. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да отхвърли предявеният от „Юробанк България“ АД иск.

Процесуалният представител на жабоподателя претендира разноски на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. В. обжалва и решението по чл.250 ГПК. Излага, че в мотивите си съдът е съобразил силата на пресъдено нещо на Решение № 170/ 16.03.2021 г. по т.д. № 1901/ 2019 г. на II т.о. на ВКС, че вземането на Банката е за швейцарски франкове по курс купува за тази валута към датата на усвояване на кредита, но не е отразил това в диспозитива на акта си. Счита, че съдът е следвало да отхвърли иска за недължимата част от вземането – за разликата от 36 799.98 CHF с равностойност 22 502.05 евро към 31.07.2008 г. до 36 799.98 CHF с равностойност 34 353.96 евро към датата на решението.

„Юробанк България“ АД е депозирала отговор на въззивната жалба, в който е развила съображения за нейната неоснователност. Обосновава допустимостта на постановеното решение. Посочва, че установяването на вземането му в швейцарски франкове съответства на приетото от ВКС, че кредитът е отпуснат и съответно подлежи на връщане в тази валута. Съдът изцяло съобразил решението на ВКС за 3 връщането на кредита по валутния курс към датата на усвояването на заетата сума.

Размерът на курса на CHF не представлявал част от петитума на исковата молба, защото претенцията била за установяване на вземане за CHF, а не за тяхната равностойност. Било безспорно установено, че В. дължи на Банката главница по договора за кредит, по-голяма от частично претендираната такава, при което исковата претенция била изцяло основателна. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост, като оплакванията на жалбоподателката В. са изцяло неоснователни. Съдът е разгледал предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, чийто предмет е същото вземане на „Юробанк България“ АД, което е предмет и на заповедното производство по ч.гр.д. № 7558/ 2017 г. по описа на РС – Плевен, инициирано по заявление на Банката. Касае се до вземане по договор за банков кредит № HL 41242/ 31.07.2008 г., сключен между Банката и М. В. В., отпуснат в швейцарски франкове, усвоен в евро. С издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 5033/ 03.10.2017 г. В. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД швейцарски франкове и предмет на установителния иск е вземане в същата валута, а не в нейната равностойност в друга валута. Равностойността на валутата на кредита в евро или лева не е елемент от индивидуализацията на вземането. Съдът не се е произнесъл и свръхпетитум. Ищецът е основал исковата си претенция на твърденията, че е обявил кредита за предсрочно изискуем поради изпадане на длъжника в забава от 10.11.2014 г. и към датата на подаване на заявлението – 26.09.2017 г. е дължима цялата главница в размер на 89 597.97 CHF, от която претендира да се приеме за установено, че длъжникът дължи част - 40 000 CHF. Именно по този иск, в така заявените параметри, се е произнесъл и първоинстанционният съд.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбите оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Чрез събраните по делото доказателства са установени релевантните за спора обстоятелства: Между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 41242/ 31.07.2008 г., по силата на който „Юробанк И Еф Джи България“ АД е предоставила на В. кредитен лимит в CHF в размер на равностойността на 51 000 4 евро по курс „купува“ на Банката за CHF към евро в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се е задължил да върне ползвания лимит на месечни вноски съгласно погасителен план, с краен срок на погасяване 420 месеца /35 години/ от датата на усвояването на кредита, при договорена възнаградителна лихва, клаузите относно която съдът не следва да коментира, тъй като вземане за нея не е предмет на предявения иск. Съгласно чл.2 ал.1 разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в CHF след представено искане за усвояване на кредита и молба за превалутиране по образец. Искане за усвояване е направено от Д. на 01.08.2008 г. /лист 13, том 2 от делото/ - искането е посочената банкова сметка да бъде заверена със сумата от кредита в размер на 85 124 CHF. Приетата съдебноикономическа експертиза дава заключение, че на 01.08.2008 г. Банката е превела сумата по кредита по блокираната сметка. Съгласно чл.2 ал.3 усвоеният кредит се превалутира служебно от Банката в EUR по търговски курс „купува“ CHF към EUR в деня на усвояването, като сумата се превежда по еврова сметка на кредитополучателя в Банката. Вещото лице е установило, че със сумата по кредита в CHF кредитополучателят е закупил 51 000 EUR по референтен курс „купува“ CHF/ EUR 1.669080 – това е видно от приложената молба за превалутиране /лист 12, том 2 от делото/ при съотнасяне на отпуснатата сума в CHF към договоренaта равностойност в EUR. Съгласно чл.4.2 от договора кредитополучателят дължи на Банката комисионна за управление на кредита ежемесечно на датата на падежа на съответната вноска в размер на 0.03% върху размера на непогасената главница към същата дата. В чл.6 ал.2 е договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата на кредита – CHF, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил тази валута, но има налични по негови сметки средства в лева или евро, погасяването да се реализира чрез тях след служебно им превалутиране от Банката по курс „продава“ за CHF към BGN/EUR. В чл.23 ал.1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната в курс „купува“/ „продава“ на CHF към BGN/ EUR, както и превалутирането по чл.21 може да има за последица, включително и в случаите на чл.6 ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева, като напълно поема да носи риска от такива промени и повишаване, както и е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Между страните с влязло в сила Решение № 6655/ 04.10.2017 г. по гр. д. № 2545/ 2015 г. по описа на СГС, потвърдено от САС и оставено в сила с Решение № 170/ 16.03.2021 г. по т.д. № 1901/ 2019 г. на II т.о. на ВКС, клаузата на чл.6 ал.2 от договора е прогласена за нищожна като противоречаща на чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП и „Юробанк И Еф Джи България“ АД е осъдена да върне на В. сумата 7 759.59 лв. – надвзети валутни разлики в периода 01.03.2010 г. – 10.10.2014 г. По това приключило дело между страните е установено, че процесният договор е валиден, като неравноправните клаузи на чл.6 ал.2 и ал.3 и чл.3 ал.5 от 5 договора и на констатирани такива в сключените между страните допълнителни споразумения не обуславят нищожност на целия договор; че договорът е сключен във валута CHF, независимо, че фактически на кредитополучателя е предоставена сума в EUR; че кредитът следва да се върне в уговорения размер и валута – равностойността в CHF на 51 000 EUR по курса на CHF към EUR към датата на усвояване на кредита, който е посочен на 0.611469. В подписаните от страните допълнителни споразумения те са предоговаряли размера на главницата, към която са капитализирани просрочени възнаградителни лихви и такси, договарян е период на облекчено погасяване на кредита и нов лихвен процент след изтичане на този период. В чл.18 от договора е предвидено правото на Банката при непогасяване на която и да е вноска по кредита или което и да е задължение по договора да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем. Не е спорно, че кредитополучателят е изпаднал в забава, като съгласно заключението последното плащане, което Банката е отнесла за погасяване на главницата, е извършено на 10.04.2013 г. Вещото лице е посочило, че по данни от разплащателната сметка на В. последното плащане по договора е на 02.12.2014 г.