Решение № 3312 от 29.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3312 гр. София, 29.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20241100510791 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 8194/06.05.2024 г. по гр.д. № 6181/2023 г. по описа на СРС, 127 с-в, е: 1/ уважен предявеният от ищеца В. Б. О. осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД срещу ответника Столична община до размера на сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие на падане, настъпило като резултат от спъване на пострадалата в метална пръчка, част от шахта, разположена в гр.

София, в подлеза на спирка № 1873 „Витиня“ на трамвайна линия № 22, изразяващи се в болки и страдания, ведно със законна лихва за забава от датата на увреждане 01.06.2022 г. до погасяване на вземането до окончателното й изплащане; 2/ отхвърлен е като неоснователен искът за обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 8000 лв. до претендирания размер от 18 000 лв.;

В срока по чл. 259, ал. 1 и чл. 263, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение са постъпили въззивни жалби и от двете страни в производството, както следва:

1. Въззивна жалба вх. № 183727/05.06.2024 г . от В. Б. О., чрез адв. М. Д., срещу решение № 8194/06.05.2024 г. по гр.д. № 6181/2023 г. по описа на СРС, 127 с-в, в частта му, с която е отхвърлен предявения от В. О. срещу ответника Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – 1 за сумата над уважения размер от 8000 лева до пълно претендирания размер от 18000 лева, ведно със законната лихва;

В депозираната въззивна жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното решение досежно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и за постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде изцяло уважен, като в полза на въззивника да бъдат присъдени сторените в производството разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от ответника в производството Столична община с искане жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна, а съдебното решение – потвърдено в тази му част, като правилно и законосъобразно.

2. Въззивна жалба вх. № 165709/21.05.2024 г., подадена от ответника в производството – Столична община, чрез юрк. К. З., срещу решение № 8194/06.05.2024 г. по гр.д. № 6181/2023 г. по описа на СРС, 127 с-в, в частта му, с която: 1/ е уважен предявеният от В. О. осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 8000 лева. Излагат се аргументи за неправилност на решението в обжалваната му част с искане за отмяна.

Оспорва размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди като прекомерен с оглед претърпените от ищцата увреждания и предизвиканите болки и страдания, както и социално-икономическите условия в страната. Намира, че първоинстанционният съд неправилно не е уважил направеното възражение за съпричиняване. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да намали размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от въззивника-ищец В. О., с искане жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

2

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивните жалби доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В.

Б. О., уточнена с молба от 24.10.2023 г., против Столична община, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 18 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие на падане, настъпило като резултат от спъване на пострадалата в метална пръчка, част от шахта, разположена в гр. София, в подлеза на спирка № 1873 „Витиня“ на трамвайна линия № 22, ведно със законна лихва за забава от датата на увреждане 01.06.2022 г. до погасяване на вземането.

При този иск в тежест на ищеца е да докаже деликтна отговорност на ответника по смисъла на чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 31, вр. с § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на Закона за пътищата - неизпълнение на задължението на ответника по закон да поддържа пътища, вследствие на който деликт са настъпили вреди и размера на неимуществени вреди, за които предпоставки ищецът следва да проведе главно и пълно доказване. Разпоредбата на чл. 49 ЗЗД урежда отговорност за чуждо поведение, която отговорност е обективна и безвиновна.

Съгласно приетото в Постановление № 9/28.12.1966 г. на Пленума на ВС, вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само, когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. Възлагането на работата представлява отделяне на собствена работа и изпълнението чрез друго лице.

Изпълнението може да се осъществи както чрез правни, така и чрез фактически действия. Вредите следва да са причинени при или по повод на изпълнение на възложената работа, включително и от бездействие за изпълнение на възложената работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД ще може да се ангажира и тогава, когато причинителят на увреждането не е изпълнил задължителни указания или правила за извършване на възложената работа.

Възложителят може да се освободи от отговорност само и единствено ако докаже, че вредите не са причинени при или по повод на изпълнение на възложена работа или ако не са причинени виновно. Отговорността по чл. 49 3

ЗЗД обхваща всички преки и непосредствени вреди (имуществени и неимуществени), които са последица от увреждането.

Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗП „път” е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. Според § 1, т. 3 "Пътни съоръжения" са: водостоците; мостовете; виадуктите; естакадите; надлезите; подлезите; тунелите; подпорните и декоративните стени; укрепителните и водоотвеждащите устройства и пречиствателните съоръжения.

В конкретния случай по делото не се спори, че подлезът, от който се осъществява подхода към спирка „Витиня“ с уникален № 1873, в гр. София, е общинска собственост. При така установеното, съдът приема, че на основание на чл. 31 ЗП Столична община отговаря за управлението и поддръжката му в състояние, което е безопасно за гражданите. Разпоредбите на чл. 31 ЗП и на чл. 28 от Наредба за управление на общинските пътища на територията на СО регламентират задължението на общините за изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища, което поддържане включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности. Организирането на дейностите по поддържане на общинските съоръжения, част от които са и подлезите е задължение на СО и тя дължи необходимите действия за поддръжката .

В конкретния случай по делото са установени онези предпоставки, които обуславят наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника – неизпълнение на задължението на СО по закон да поддържа подлеза, от който се осъществява подхода към спирка „Витиня“ с уникален № 1873 като част от общинските пътни съоръжения, като е оставила същия необезопасен, вследствие на който деликт на 01.06.2022 г. ищецът се е спънал и е претърпял телесни увреждания – счупване на лъчевата кост на дясната ръка. Тези обстоятелства се установяват от приети по делото писмени доказателства – лист за преглед на пациент от УМБАЛСМ Н. И. Пирогов, болничен лист №Е20221584031, заключение на съдебно-медицинската експертиза, гласни доказателства – разпит на Е.Г., които съдът кредитира като резултат от личните впечатления на свидетеля, последователни, логични и съответстващи на останалия събран по делото доказателствен материал. От заключението на СМЕ се установява, че описаното в исковата молба нараняване и установено от приложените писмени доказателства, е възможно да се получи по претендирания от ищеца начин.

На етапа на въззивното производство, съобразно доводите във въззивната жалба, спорни са единствено въпросите за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди и за наличието на 4 съпричиняване от страна на пострадалия.

По размера на обезщетението за неимуществени вреди:

Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, които съдът приема за приложими в случая за размера на обезщетението, на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение. Съгласно разпоредбата на чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случаите на увреждане пострадалият понася страдания, които пораждат за него правото да търси обезщетение за неимуществени вреди. Обезщетението следва да репарира претърпените болки, страдания, накърнените личните права и интереси, към момента на възникването на правото, но и съобразявайки новонастъпили обстоятелства следва да се прецени обществено-икономическата конюнктура към увреждането, за да съответства това обезщетение на социалната справедливост, за да може размерът на обезщетението да е еквивалент на претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не за абстрактни, а за конкретно претърпени физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането (В този смисъл Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; Решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., ІІ-ро Т. О.; Решение 0917/1999 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение 0213/18.04.2000 г. по гр. д. № 1265/99 г. на ВКС; Решение № 764/10.12.1999 г. по н. д. № 695/1999 г. ІІ НО). От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, каквито са продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др.