Решение № 266 от 02.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 266 гр. Благоевград, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов при участието на секретаря Герасим Ангушев в присъствието на прокурора Б. Д. Г. като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500014 по описа за 2026 година съобрази следното:

П. на РБ обжалва решение № 939 от 24.11.2025 г., постановено по гражданско дело № 1786 от 2025 г. на РС-Б., в частта му, с която е осъдена да заплати обезщетение по ЗОДОВ за неимуществени вреди и законна лихва. В жалбата се твърди, че атакуваната с нея част на съдебния акт е неправилна, необоснована и незаконосъобразна. Видно от доказателствата по делото, Д. била обявена за издирване като „свидетел“, което противоречало на приетото от съда нейно качество като „уличено лице“. Липсвали твърдения и ангажирани доказателства, че в хода на разследването ищцата е била привличана като обвиняема за престъпление по чл. 313 от НК. Изразът „обвинение в извършване на престъпление“, използван в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, следвало да се тълкува в тесния му наказателнопроцесуален смисъл, а не да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт. В този смисъл била и практиката на ЕСПЧ, съгласно която лицето, срещу което е образувано досъдебно производство, търпи вреди от момента на привличането му като обвиняем и предявяване на обвинението. Видно от доказателствата по делото, 1 постановлението за прекратяване на производството било от 19.02.2024 г., като актът не бил обжалван и влязъл в сила на 26.02.2024 г. /25.02.2024 г. бил почивен ден/. В решението на районния съд обаче била посочена дата за законната лихва - от 19.02.2024 г. до датата на постановяване на акта, без същият да бил влязъл в сила. В хода на производството не се събрали необходимите доказателства, за да бъде осъдена п., които да сочели какви точно вреди е претърпяла ищцата вследствие на повдигнатото обвинение, както и такива, от които да може да се направи обоснован извод, че неимуществените вреди, за които се търси обезщетение, са пряка последица от конкретните действия на ответника. Неимуществените увреждания, каквито ищцата претендирала, не се предполагали, а подлежали на доказване на общо основание. Ищцата нямала качеството на обвиняем и не й било повдигано обвинение. В заявление, адресирано до компетентен орган на властта по смисъла на чл. 93, т. 2 от НК, тя поискала издаване на ново СУМПС и декларирала, че е установила обичайното си пребиваване в с. В....

Служителката, приела документите на Д., се усъмнила в периода за обичайното й пребиваване, че реално лицето няма 185 дни в страната последната една година, поради което сигнализирала и на място дошли служители на ОДМВР Благоевград, които извършили проверка и впоследствие било образувано досъдебно производство за изясняване на тези обстоятелства. В хода на разследването по делото било установено, че в действителност Д. живее на адреса, на който е регистрирана в с. В., когато се прибира в Б., а иначе работи в И. от дълги години, но нейните близки са именно на този адрес в с. В.. Всички действия на п. във връзка с образуването на производството били извършени на база достатъчно данни, а предвид липсата на достатъчно доказателства по смисъла на чл. 219 от НПК, на ищцата не било повдигано обвинение, а производството било прекратено.

Необосновани били фактическите твърдения на ищцата, пренесени и в съдебния акт, че образуваното наказателно производство е основание за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. За съставомерността на този състав се изисквало да са налице и претърпени вреди /неимуществени и/или имуществени/, и вредите да бъдат пряка и непосредствена последица от деликта по чл. 2 от ЗОДОВ, за което не се представили доказателства. Отговорността на п. не можела да бъде ангажирана във връзка с твърденията за претърпени вреди вследствие на 2 образуваното производство, предвид липсата на обективен елемент от деликта, регламентиран в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, понеже ищцата не била обвиняема. Цитираната в съдебното решение практика касаела дела преди измененията на НПК, а именно - образувани срещу конкретно лице, каквато хипотеза в настоящия случай не била налице. Претендираното обезщетение се явявало неоснователно както по основание, така и по размер.

В хода на делото ищцата не успяла да докаже, че действително е търпяла неимуществени вреди, които да са в пряка причинна връзка с образуваното досъдебно производство. По делото не били налице доказателства, че психичните тревоги и притеснения на ищцата са пряка и непосредствена последица от воденото досъдебно производство. Не съществувала презумпция за наличието на причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, а същата подлежала на главно и пълно доказване във всеки конкретен случай и с всички допустими доказателствени средства, каквото доказване в конкретния случай не било проведено от ищцата.

Последната не представила в производството никакви доказателства за негативни психически преживявания, които да се дължат на образуваното производство. П. нямала отношение към преценката на административния орган дали да издаде СУМПС на дадено лице, или да извърши допълнителна проверка преди да направи това, каквито единствени доводи се навели както от защитата, така и от съда в постановеното решение. Тази преценка на Сектор „ПП“ при ОДМВР Благоевград била направена преди да се образува производството. Именно съмнението на този орган, че липсва обективният признак „обичайно пребиваване“, за да се издаде СУМПС, мотивирало същия да изпрати материалите в п.. Д. имала постоянно пребиваване в И. и имала пълната и непрепятстваща възможност да си поднови документа именно там, където пребивава и живее. Определеният от съда размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди бил изключително завишен, не съответствал на твърдените вреди и не бил израз на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗДог. За дата, от която се дължи законната лихва, съдът посочил датата на постановяване на акта, а не тази на влизането му в сила, което определяло много по-дълъг и незаконосъобразен срок, за който се присъжда законната лихва. Иска се отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и отхвърляне на исковете.

Л. Ф. Д., ЕГН **********, адрес с. В..., ул. „П..., е подала отговор на жалбата.

3

Тя смята, че постановеното първоинстанционно решение е правилно в атакуваната му част. РС-Б. обсъдил всички доказателства и постановил законосъобразен и справедлив акт. Правилно и в съответствие със съдебната практика той приел, че държавата дължи обезщетение, независимо дали вредите са причинени виновно, като вината на конкретни длъжностни лица не се изследва и тя е извън предмета на делото. При обективната отговорност по ЗОДОВ се прилагал принципът на риска, а не на вината. Отговорност за държавата да обезщети вредите възниквала и при прекратено предварително производство, водено срещу единствен възможен извършител на престъплението, което се разследва, дори и без лицето да е формално привлечено като обвиняем по реда на НПК, както било и в настоящия случай.

Започването на ДП, с посочен единствен възможен извършител - ищцата, само по себе си било увреждащо действие, тъй като засягало нейния личен живот, авторитет и достойнство на гражданин, а при доказване на увреждащите последици от незаконното наказателно преследване, съдът бил длъжен да присъди обезщетение за причинените вреди, при съобразяване с релевантните за спора обстоятелства, имащи значение за определяне на конкретния размер, като ищцата не била длъжна да твърди и доказва преживения обичаен страх от наказателната отговорност и получения обичаен дискомфорт от упражнената принуда. Първоинстанционното решение било правилно и съобразено със съдебната практика и събраните по делото доказателства. С него било определено справедливо дължимо обезщетение. Мотивите на съда в тази насока били пространни, обективни и правилни. Отчетени били всички критерии, имащи значение в настоящия случай. Моли се за потвърждаване на решението в атакуваната му част.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими.

Не се събираха нови доказателства пред въззивната инстанция.

Решението на районния съд е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Фактическата обстановка по казуса е изяснена в пълнота от първата инстанция и не се налага да бъде повтаряна в настоящия съдебен акт. Няма какво да се добави към нея.

Районният съд правилно е стигнал до заключението, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ПРБ на основание чл. 2, ал.

1, т. 3 от ЗОДОВ. Употребеният във въпросната правна норма израз 4

„обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателнопроцесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен именно съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. Когато досъдебното производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление, което единствено ищецът би могъл да извърши, в този случай той търпи вреди от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние. Тези принципни постановки се поддържат в трайната практика на ВКС, обективирана в Решение № 101 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4714/2022 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят З.А., Решение № 50009 от 08.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 932/2022 г., III г. о., ГК, докладчик съдията М.Р., Решение № 51 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2340/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б.Ц., Решение № 425 от 01.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3143/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б.Ц., Решение № 397 от 26.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6047/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б.Ц., Решение № 353 от 06.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б.Ц., Решение № 341 от 05.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С.Б., Решение № 187 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1215/2011 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Ц.Г., и др., и се споделят от настоящия въззивен съдебен състав.

По въпроса е образувано и тълкувателно дело на ОСГК на ВКС, но по него все още няма постановено тълкувателно решение. Когато наказателното производство е прекратено поради отсъствие на престъпление от общ характер, основанието за обезщетяване за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е, че деянието не е извършено от лицето. С факта на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление, е осъществена хипотезата на този специален деликтен състав, независимо от това, че срещу ищеца не е повдигнато обвинение и той не е привлечен в качеството на обвиняем. Самият факт на водене на наказателно производство, което не е завършило с осъдителна присъда, ангажира 5 отговорността на ПРБ. Излагайки тези съображения, районният съд правилно е формирал извода си, че предявеният по делото главен иск е доказан по основание. Оплакванията и доводите в обратна насока, развити във въззивната жалба, са неоснователни.

В Решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б., се подчертава, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага и интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционалните, психическите и психологическите терзания на личността, както и в накърнените чест, достойнство и добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционалното и психологическото равновесие на пострадалото лице.