Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3553 от 07.07.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1208/2025
Вид
Определение № 3553
Подписан
07.07.2025
В сила
07.07.2025
Състав
Албена Бонева, Боян Цонев, Мария Христова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3553 гр. София, 07.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002101208 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Електрохолд продажби“ ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник В. И. (служител с юридическо образование) срещу решение № 1122/30.10.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1394/2024 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1276/12.04.2024 г. по гр. дело № 17050/2022 г. на Варненския районен съд, е постановено следното: дружеството-касатор е осъдено да заплати на М. К. П., на основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, сумата 5 000.26 лв. – дължимо, но незаплатено допълнително трудово възнаграждение (бонус) за 2022 г., представляващо незаплатената част от възнаграждението, изчислено въз основа на приетия със заповед 246/14.07.2022 г. процент на изпълнение на KPI (key performance indictors), в размер 113.3 % – 15 164.07 лв., и реално заплатената сума 10 163.81 лв., ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до окончателното му изплащане; отхвърлен е предявеният от дружеството-жалбоподател срещу М. П., насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 от КТ, във вр. с чл.

45 от ЗЗД за заплащане на сумата 12 430 лв., претендирана като обезщетение за умишлено нанесени имуществени вреди от ответника като служител на дружеството-ищец като негов работодател, причинени вследствие виновно неизпълнение на трудовите функции на ответника като заемащ длъжността „ръководител отдел „Човешки ресурси““, изразяващи се в действия по прекратяване на трудовото правоотношение на дружеството със служителката М. Ю. М. на основание чл. 331 от КТ, при което на служителката е заплатено обезщетение в размер 12 430 лв., вместо правоотношението с нея да бъде прекратено на основание чл. 325, т. 5 от КТ – без да се заплаща обезщетение, ведно със законната лихва от 14.03.2023 г. до 1 окончателното погасяване на главницата; в тежест на касатора са възложени разноските и държавна такса по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържа оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта му по първоначалния иск поради недопустимост на същия, както и оплаквания и доводи за неправилност на цялото решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Насрещната страна М. П., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. Ж., излага съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по първоначалния иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, съдът намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, също чрез пълномощника му И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване относно първоначалния иск, са формулирани следните правни въпроси: 1) подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя (изпълнителния директор) относно определянето на това кои служители и за какви периоди да получат допълнително материално стимулиране; 2) подлежи ли на съдебен контрол преценка на работодателя за размера на определен от него бонус; подлежи ли на съдебен контрол размерът на определено възнаграждение за постигнати резултати по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ (т.е. дори да приемем, че искът е за такова възнаграждение, то е изплатено в определен окончателен размер); 3) създава ли задължение за работодателя за заплащане на допълнително възнаграждение (бонус), клауза от договора, според която работодателят може да предоставя допълнителни възнаграждения, респ. може да не ги предоставя; 4) представлява ли задължение на работодателя по смисъла на чл. 128, т. 2 от КТ да заплаща уговорено възнаграждение, клауза, според която той може да предоставя такова съобразно вътрешни правила, каквито вътрешни правила липсват; 5) в случай, че отговорът на горните два въпроса е отрицателен, може ли работодателят да промени размера на бонуса, преди да го е изплатил, по свое усмотрение/преценка; 6) отговаря ли на началата и разпоредбите на КТ квалифицирането като иск по чл. 128, т. 2 от КТ на претенция за доплащане на бонус, който не е регламентиран като размер във вътрешни правила, колективен трудов договор (КТД), трудовия договор или какъвто и да е документ, а е бил едностранно фиксиран в заповед и преди изплащането му е намален с друга заповед; 7) представлява ли основание за изплащане на определен бонус еднократна заповед на изпълнителния директор, на която адресат е само конкретен служител, и в случай, че такава представлява основание, може ли да бъде коригиран размера със следваща, както и в случай, че не бъде изплатен доброволно, представлява ли това иск по чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ; 8) каква е разликата между бонус и целева награда, и спадат ли целевите награди и премиите към 2 допълнителните трудови възнаграждения. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д.

№ 4256/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 762/22.11.2010 г. по гр. д. № 1412/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 176/10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 814/08.09.2010 г. по гр. д. № 473/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 1037/15.09.1993 г. по гр. д. № 638/1993 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 882/15.11.2018 г. по гр. д. № 3116/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 663/26.05.2011 г. по гр. д. № 1782/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Сочи се и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че по повдигнатите въпроси било налице противоречие между обжалваното въззивно решение и решение № 6449/14.12.2023 г. по възз. гр. д. № 8913/2023 г. на Софийския градски съд (СГС), което показвало неяснота на обхвата на нормата на чл. 128, т. 2 от КТ. Във връзка с оплакването си за процесуална недопустимост на въззивното решение в частта му по първоначалния иск по чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, дружеството-жалбоподател сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението в частта му по този иск. В тази връзка обаче, както в касационната жалба, така и в изложението си касаторът навежда доводи относно правната квалификация и съображения за неоснователност на първоначалния иск и за неправилност на въззивното решение по него, а не такива за недопустимост на същите.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е споделил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на първоначалния иск – такъв с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ, като е намерил за неоснователен довода във въззивната жалба на ответното дружество, че заплащането на процесното възнаграждение (бонус) е било уговорено като част от обезщетението по чл. 331 от КТ, поради което такава следвало (според ответника) да е и правната квалификация на иска. За тези свои изводи окръжният съд е изложил съображения, че квалификацията на иска се явява задължение на съда, като същата се прави с оглед наведените от ищеца твърдения. Установил е, че в случая твърденията на ищеца, изложени в исковата му молба, са следните: Трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 331 ал. 1 от КТ, след прието от страна на ищеца предложение от 13.07.2022 г., отправено му от дружеството-работодател за прекратяване на трудовото правоотношение срещу обезщетение в размер на осем брутни месечни възнаграждения, като прекратяването е обективирано в заповед № 246/14.07.2022 г., а е считано от 01.08.2022 г. С предходна заповед № ЧР87/05.07.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, на ищеца бил определен бонус в размер, определен съгласно вътрешните правила на дружеството и с посочен KPI в размер на 113.3 % изпълнение. Същият е обективиран като дължим за плащане и в заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение, но с последваща заповед № ДЧР-531/29.07.2022 г., бонусът е бил намален по размер. Предвид така 3 изложените твърдения на ищеца, въззивният съд е посочил, че съгласно тях, отправеното от дружеството-работодател предложение и прието от служителя-ищец обезщетение по чл. 331 от КТ, е в размер на осем брутни месечни възнаграждения, като съдът е приел, че единствено посочените в предложението и приемането обезщетения при напускане могат да се квалифицират като такива по чл. 331 от КТ, а всички други плащания, макар и обективирани в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, не са част от обезщетението по чл. 331 от КТ. Окръжният съд е установил и от доказателствата, че такива в случая (плащания, различни от обезщетението по чл. 331 от КТ) са както обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск, за чиято правна квалификация не се спори между страните, така и бонусът, определен с предходната заповед № ЧР87/05.07.2022 г. Съдът е изтъкнал, че фактът, че моментът на изплащане на бонуса съвпада с момента на изплащане на обезщетението по чл. 331 от КТ, не се отразява на правната квалификация на иска. В тази връзка въззивният съд е посочил и че съгласно чл. 13, ал. 1, т.

1 от НСОРЗ, с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда – текущо, за година или за друг период; изтъкнал е и че няма спор в практиката, че посочената правна квалификация – чл. 128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 13, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ се отнася за допълнителните трудови възнаграждения с непостоянен характер за постигнати резултати от труда, каквото се явява и процесното възнаграждение, наречено „бонус“. По така изложените съображения въззивната инстанция е достигнала до изводите, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, респ. с погрешна правна квалификация, както и че първоинстанционното решение е допустимо в частта му по първоначалния иск.

Въззивният съд е приел, че по този иск в тежест на ищеца по него е да докаже следните предпоставки за уважаването му: 1) наличие на трудово правоотношение между страните; 2) колективен трудов договор, вътрешни правила за работната заплата и/или индивидуален трудов договор, в които е предвидено изплащане на допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труд; 3) определено допълнително възнаграждение (бонус) в полза на ищеца. Приел е също, че в тежест на ответното дружество е да докаже, че е налице основание, съгласно предвидените правила, за корекция на първоначално определеното на ищеца допълнително възнаграждение (бонус). Окръжният съд е посочил, че няма спор между страните, че между тях е било налице трудово правоотношение, както и че в т. 4.3 от трудовия договор на ищеца е уговорено заплащането на допълнителни трудови възнаграждения (бонуси, целеви награди), като конкретните условия се определят с решение на работодателя.

На следващо място въззивният съд е обсъдил цитираната от дружеството-въззивник съдебна практика, която приема, че определянето на конкретните лица, които ще получат допълнителни трудови възнаграждения (бонуси) и размера на бонуса, не подлежат на съдебен контрол, доколкото съдът не може да замести волята на работодателя. Окръжният съд е изтъкнал, че тази съдебна практика обаче касае случаи, в които в колективен трудов договор, вътрешни правила за работната заплата и/или индивидуален трудов договор, са 4 предвидена такива правила, които дават възможност на работодателя да извърши субективна преценка по отношение на кои лица или в какъв размер следва да бъдат определени допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труд, както и че само в този случай, доколкото липсват правила за определяне на лицата, които следва да получат възнаграждение и размера на това допълнително възнаграждение с непостоянен характер, няма как съдът да замести волята на работодателя и да извърши тази субективна преценка сам. Съдът е приел, че във всички случаи, в които са налице такива правила, които дават възможност на съда да прецени тяхното коректно прилагане, съдебен контрол е допустим, тъй като в тези случаи работодателят не действа при оперативна самостоятелност (при свобода на волята му), а при обвързана компетентност, доколкото е обвързан от приетите от самия него правила. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай няма спор между страните, че са налице вътрешни правила за определяне на процент на изпълнение на KPI (key performance indicators), както и че в полза на ищеца е бил определен размер на изпълнение от 113.3 % със заповед № ЧР-49-87/05.07.2022 г. и заповед № 246/14.07.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество. Съдът е установил обаче, че тези вътрешни правила за определяне на допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труд, не са представени по делото, поради което не може да се направи извод дали е допустимо по същите, след определянето на бонуса, същият да бъде изменян и на какви основания. Съдът отново е изтъкнал, че в тежест на работодателяответник е било да установи факта на съответствие на неговите действия с вътрешните правила за работната заплата, което обаче не е сторено.